Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anička Skřítek a Slaměný Hubert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и корекция
WizardBGR (2024)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2024)

Издание:

Автор: Витезслав Незвал

Заглавие: Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт

Преводач: Александър Раковски

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: повест

Националност: чешка

Печатница: ДП „Балкан“, София

Излязла от печат: 30.VIII.1981 г.

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Иржи Трънка

Коректор: Мая Халачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19939

История

  1. — Добавяне

Глава трета
в която научаваме какво значат думите не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга на-рга лач-ргач

Сламен Хуберт вече не беше чак толкова странна и неразгадаема дума колкото шах и шах-мат. Това сигурно си беше име като всички имена. Хуберт си е Хуберт, както Аничка си е Аничка. А пък Сламен е Сламенов, както има Железаров, Овчаров, Обущаров, Зидаров — съвсем естествено. Даже има и още по-странни имена. Аничка например познаваше Белокосева с черни коси, Шивачев, който беше дърводелец, Разногледов, който гледаше право напред, и Бабинов, който беше дядо. Аничка се радваше, че името Сламен Хуберт, съвсем не е странно. Беше доволна, че изведнъж разбра езика, в който се употребяват думите „шах“ и „шах-мат“, а също така беше доволна и от това, че и на Вълшебния площад хората някак се казваха.

Но радостта й не трая дълго. Сламения Хуберт стисна петачето между пръстите си, така както се хваща просено зърно или бълха, подържа го малко пред очите на Аничка и каза:

— Не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга на-рга лач-ргач!

„Ах, отново тези ужасни думи, които вече чух“, каза си Аничка. „Но тогава хич и не вярвах, че някога ще разбирам езика на хората от Вълшебния площад. Какви ужасни думи! Поне да бяха по-къси като например «шах»! Толкова дълги и грозни думи! Никога няма да ги запомня!“

— Не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга на-рга лач-ргач! — каза отново Сламения Хуберт, като че ли молеше нещо Аничка или пък я учеше на своя език.

— Шах! — каза Аничка не само за да каже нещо, но и за да види какво ще й отговори Сламения Хуберт.

— Не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга на-рга лач-ргач! — повтаряше непрекъснато момчето и все държеше пред очите на Аничка онова „зън“, което й беше паднало от ръката.

„Не-рге пи-рга…“ каза си наум Аничка, но повече от това, така и не можа да си спомни.

„Дали да взема да се поклоня, ама съвсем леко, както се покланят дворцовите госпожици“, помисли си Аничка Дребосъчето. „Първия път, като се поклоних, веднага ми се измени слухът. Започнах да разбирам всичко. Сламен Хуберт — в това няма нищо чудно. Сламенов като Железаров, Овчаров, Обущаров, Зидаров — съвсем естествено!“

Тогава Аничка Дребосъчето се поклони, обаче съвсем леко, както се покланят дворцовите госпожици. Въпреки че се поклони съвсем леко, нослето й се докосна до петачето, което Сламения Хуберт държеше между пръстите си, така както се държи просено зърно или бълха.

— Не пипай, че ще има плач! Нали казах: Не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга на-рга лач-ргач! — извика Сламения Хуберт и заповтаря на срички: — Не-рге е не, пи-рги е пи, пай-ргай е пай, че-рге е че, ще-рге е ще, и-рги е и, ма-рга е ма, парга и лач-ргач е плач!

— Грешка! — каза Аничка Дребосъчето. — На-рга и лач-ргач е палач, а не плач!

Беше доволна, че се е поклонила. Сега разбра всичко. Когато към някоя сричка се прибави „рге“, „рги“, „ргай“, „ргач“, значи се говори на чужд език. Сега вече разбра всичко. Само не е сигурна, дали ще я разбира Сламения Хуберт, когато заговори на своя език, на този, който разбира тя, господарят, господарката и овцете.

— Каква грешка? — попита Сламения Хуберт.

— Ето какво значи един лек, съвсем лек поклон, както го правят дворцовите госпожици — каза си Аничка Дребосъчето. — Веднага започвам да разбирам всичко, а и веднага започват всичко да ми разбират.

— Каква грешка ли? — продължи Аничка. — На-рга лач-ргач е палач, а не плач.

— Плач е на-рга лач-ргач! — отговори Сламения Хуберт.

— Плач е п-рг лач-ргач — рече Аничка Дребосъчето, — а на-рга лач-ргач е палач.

— Палачът си е палач — каза Сламения Хуберт.

— Какъв палач?

— Палач. Палач, който екзекутира.

— Но защо палач и защо не п-рг лач-ргач, след като става дума за плач? — попита Аничка.

— Защото това значи: Не пипай или си син на смъртта! — каза Хуберт и пъхна петачето в джоба си.

— Не съм син! — настоя Аничка.

— Добре тогава, не сте син на смъртта — отговори й Хуберт.

Аничка се зарадва. Никой досега не й беше казвал „вие“. „Вие“ се казва на господаря, на господарката и на Търговеца. На вола се казва „ти“. Може да се каже „вие“ само ако е Волов, както Железаров, Обущаров, Овчаров, Зидаров — съвсем естествено!

— Казах: не пипай, а вие пипнахте — продължи Сламения Хуберт.

— Да, аз пипнах петачето.

— С нос.

— Наистина, пипнах го с нос.

Аничка поиска да обясни на Сламения Хуберт защо е пипнала петачето с нос, да му каже, че се е поклонила, обаче съвсем леко, както се покланят дворцовите госпожици, само и само, за да може да разбира езика на Сламения Хуберт. Но й мина през ум, че ще бъде по-добре, ако запази това за себе си. Ако му каже, може магията да се развали и после абсолютно нищо да не разбере. Тогава всичко щеше да бъде така неясно, както думата… „ах“, не, сега не може да си спомни, но беше нещо като „шах“ и „шах-мат“.

— Значи все пак пипнахте петачето — настояваше Сламения Хуберт.

— Да, признавам.

— Тогава сте син на смъртта.

— Не съм никакъв син.

— Щом като не сте никакъв син, значи не сте и син на смъртта. Тогава палачът няма работа тук. В такъв случай ще се казва „п-рг лач-ргач“, а не „на-рга лач-ргач“.

— Много се радвам, че ще се казва „п-рг лачргач“ — каза Аничка. — Не искам да виждам палача.

— Ще го видите.

— Въпреки че не съм син на смъртта, така ли?

— Въпреки това. Аз съм син на смъртта и затова ще видите палача.

— Но аз не съм ви казала „Не пипай, че ще има плач“.

— Да, но аз си загубих шапката.

— Каква шапка? — попита Аничка Дребосъчето. — Та тя е в джоба ви.

— Така ли? — засмя се Сламения Хуберт и извади петачето от джоба си.

— Не сте я загубил.

— Петачето не е шапка. Аз си изгубих шапката.

— Но каква шапка? Истинска или такава мъничка?

— Познайте каква шапка загубих!

— Нова шапка.

— Познахте.

— А ще ядете ли бой?

— О, не! Ще бъда екзекутиран.

— Колко ужасно! — помисли си Аничка Дребосъчето и почти съжали, че не помоли господаря да й прости, задето бе заспала в каруцата, а не зад печката, и задето се бе успала за молитва. Господарят може да я наплеска, но не и да я екзекутира. У тях никой никога никого не беше екзекутирал. У тях няма палач. Но тук, на Вълшебния площад, има палач и той екзекутира. Колко ли е ужасно да бъдеш екзекутиран!

— Къде ще бъдете екзекутиран? — попита плахо Аничка Дребосъчето.

— Тук — каза Сламения Хуберт и посочи няколко големи плочи, означени с кръст. — Тук, точно тук, където са били екзекутирани двайсет и седем чешки боляри.

— И те ли са изгубили шапките си?

— Струва ми се.

Сламения Хуберт застана на един крак и се опита да скочи от една плоча, означена с кръст, до друга плоча, означена с кръст, като викаше и махаше с ръце:

— Аз бях Хуберт Сламения, не съм Хуберт Сламения, няма да съм Хуберт Сламения!

— Как така няма да сте Хуберт Сламения, след като сте бил Хуберт Сламения? — попита Аничка Дребосъчето.

Тогава й хрумна, че Анежка се казваше Бездекова, а след като се ожени, взе да се казва Краликова. Може и Хуберт Сламения да се е оженил. Да се ожениш, това значи да се облечеш в бяла рокля, да си сложиш на главата венец и да отидеш на черква с жениха.

— Разбира се, че бях Сламения Хуберт — каза Хуберт и заподскача на един крак от една плоча, означена е кръст, през друга плоча, означена с кръст, чак до Аничка.

— Има ли в мен нещо сламено? — попита той. — Да не би да имам сламени ръце, сламен нос или пък сламен език, сламени очи или сламени коси?

— Не, нямате нищо сламено.

— Значи не съм сламен.

— Щом така се казва баща ви, значи сте Сламен.

— Моят баща не се казва Сламенов. И никого не бих съветвал да си го мисли.

podskok.png

— А никога ли не се е казвал Сламенов?

— Никога!

— Защо тогава се наричахте Сламения?

— Защото имах нещо сламено.

Сламения Хуберт започна отново да скача от една плоча, означена с кръст, на друга плоча, означена с кръст, като си тананикаше:

Имах нещо сламено —

май че шапка на главата,

имах нещо сламено —

то сега е във реката,

на Вълтава във водата.

затуй нямам на главата нищо сламено,

нито мое,

нито мамино.

— Значи сте загубил сламена шапка.

— Да, познахте.

— А как се случи да загубите сламената си шапка?

— Случи се много просто.

— Да, но колко просто?

— Искате ли да научите?

— Искам да науча.

— Ще ви разкажа, но при едно условие.

— А при какво условие?

— При условие, че ще бягате с мен в щафета.

— Какво е това да бягам в щафета?

— Няма да ви кажа. Първо ми обещайте, че ще бягате с мен в щафета и после ще разберете сама какво значи да бягаш в щафета.

— Добре тогава, ще бягам е вас в щафета — каза Аничка Дребосъчето, въпреки че я тревожеше, че не знае какво значи да бягаш в щафета. Може би това е нещо толкова ужасно, колкото загубването на една сламена шапка, и може да я екзекутират. Но тъй като много искаше да разбере как Сламения Хуберт е загубил своята сламена шапка, тя му обеща да бяга с него в щафета.

— В такъв случай ще ви кажа как се случи, че загубих своята сламена шапка — обяви Сламения Хуберт и престана да скача на един крак от една плоча, означена с кръст, на друга плоча, означена с кръст. Седна на стълба, който се издигаше високо, чак до сводестия таван, и почна.