Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (16)

Глава шестнадесета
в която Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт влизат в зоологическата градина

И така Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт влязоха в зоологическата градина. Зад самата врата ги чакаше Камилата. На врата й висеше аспидена табелка, а на нея пишеше: „Разкопчай ми гърбицата!“.

Сламения Хуберт прочете това три пъти едно след друго отляво-надясно и още три пъти отдясно-наляво. Когато се убеди, че в надписа няма никаква подозрителна скрита картина, той каза на Аничка, че Камилата иска да й разкопчаят гърбицата.

— Но как? — попита Аничка Дребосъчето.

— Това вече не е написано — отговори й Сламения Хуберт.

— С какво се закопчава гърбица? — попита Аничка.

— С какво мислите, че се закопчава?

— С копчета.

— Аз мисля, че с тока.

— Защо пък с тока?

— Торбите от камилска кожа се закопчават с токи.

— Тогава може и гърбицата да е закопчана с тока.

Наистина камилската гърбица май беше закопчана с тока.

— Умеете ли да разкопчавате токи? — попита Аничка Дребосъчето.

— Никога не съм разкопчавал.

— А пък аз мога да разкопчавам токи.

— Къде сте се научили?

— При впрягането на кравите.

— Но Камилата е огромна. Няма да можем да я достигнем.

Аничка Дребосъчето плесна три пъти с ръце и Камилата легна.

— Сега вече не е толкова огромна.

Камилата наистина не беше вече толкова огромна.

Аничка Дребосъчето опипа гърба й и затърси къде би могла да бъде токата, с която бе закопчана гърбицата на Камилата.

— Няма никаква тока — каза Аничка и отново опипа гърба на Камилата, като търсеше с какво би могла да бъде закопчана гърбицата й, след като нямаше тока. И тя намери с какво.

Камилата имаше на гърба си три големи бодливи топчета.

— Вижте, има на гърба си три големи бодливи топчета — каза Аничка.

— Какви са тези бодливи топчета?

— Бодливите топчета растат на репея — когато вървим покрай пътя, те ни се закачат по полите.

— Сетих се какви са тези бодливи топчета. Това са едни кълбенца с кукички — каза Сламения Хуберт.

— Да, бодливото топче е едно кълбенце с кукички по него.

Тогава Аничка Дребосъчето откъсна от гърба на Камилата трите бодливи топчета и гърбицата се откопча.

— В гърбицата има едно куфарче! — радостно извика Аничка.

— Това не е куфарче!

— Как да не е?

— Не е! — държеше на своето Сламения Хуберт.

— Тогава какво е?

— Радио.

— Но за какво й е на Камилата радио?

— Не знам, но го има.

В този миг обаче се чу глас:

— Благодаря ви.

— За какво ми благодарите? — попита Аничка.

— За нищо не ви благодаря — каза Сламения Хуберт.

— Казахте, че ми благодарите.

— Дори и не ми е хрумнало подобно нещо.

— Благодаря ви — чу се отново.

Сега вече Аничка Дребосъчето видя, че не благодареше Сламения Хуберт. Гледаше го в устата, за да види дали той благодари, или не. Не благодареше той. Благодареше радиото.

— Кажете „моля“ — пошепна Сламения Хуберт на Аничка.

— Моля — каза Аничка.

— Аз съм Корабът на пустинята — каза радиото.

— Аз съм Корабът на пустинята — каза то още веднъж.

— Представя ни се — отбеляза Сламения Хуберт.

— Трябва и ние да му се представим.

— Аз съм Сламения Хуберт — каза Сламения Хуберт.

— Аз съм Аничка Дребосъчето — каза Аничка Дребосъчето.

— Приятно ми е! — каза радиото.

— Какъв странен кораб! — пошепна Аничка на Сламения Хуберт. — Та той няма гребла.

Тогава радиото отново проговори и говори дълго, и говори така тъжно, че от всичко това Сламения Хуберт остана замислен, и от всичко това Аничка Дребосъчето остана замислена. Толкова сериозно и дълго говори то. Ето какво говореше:

„Аз съм Кораб на пустинята, ида от Сахара,

аз съм Кораб на пустинята, крал на мен е сядал.

Аз съм Кораб на пустинята, возих аз товара

по цялата пустиня, в която съм живял.

 

Сто дни и нощи се препъвах в прахоляка,

а колко килограма пък свалих из Азия.

Дойдох пак в Африка, сто дни треперах, чаках,

докато стигна първия оазис.

 

Там цял ден пих, вода пих, извинете,

тъй топла като пясък, като пот зловеща.

Цял век аз служих само на кралете

във свойта Етиопия гореща.

 

Знам страшните горещини екваториални

и неумолимите тайфуни африкански знам.

Какви товари носих на гърба си аз идеално!

О, като крал корона носих с краля сам.

 

Какво пътуване! Цял век в пустинята без виза.

О, навик стана ходенето там за мен.

През златните врати на градовете влизах

аз като крал и като крал бях срещан аз везден.

 

Аз съм Кораб на пустинята, помня времената

на бедуините, там в щастие живях.

Ах, все си спомням аз оазиса, когато

веднъж на сянка просто се наспах.“

Камилата наведе глава и гласът в кутийката замлъкна. И Сламения Хуберт дълго мълча, а и Аничка Дребосъчето дълго мълча.

После каза:

— Просълзи се.

— Наистина се просълзи — потвърди Сламения Хуберт. Камилата наистина се беше просълзила. В очите й се бе настанил цял рояк мухички и затова тя се беше просълзила.

— Струва ми се, че заспа — каза Аничка.

На Сламения Хуберт също му се струваше, че Корабът на пустинята спи, затова отиде на пръсти толкова далече, че да не нарушава камилския сън, и каза:

— Нашият Голям приятел спи.

— Мислите ли, че това е наш Голям приятел?

— Да, това е един наш Голям приятел.

— А защо мислите, че е наш Голям приятел?

— Защото толкова хубаво ни разказа как е плувал из Сахара.

— Ама наистина ли е плувал?

— Да, наистина е плувал.

— Ако изпаднем в беда, ще се върнем при него.

— Мислите ли, че ще изпаднем в беда?

— Сигурно ще изпаднем в беда.

— Тогава ще се върнем при нашия Голям приятел.

В същия миг Аничка Дребосъчето си помнели, че вече са в беда, и поиска да се върне при техния Голям приятел, но нещо я сграбчи за ръката. Тя се огледа и съзря една голяма Маймуна, която непрекъснато й правеше разни гримаси и силно я стискаше за ръката.

— Какво обичате? — попита изплашено Аничка Дребосъчето.

Маймуната продължаваше да й прави разни гримаси и силно да я стиска за ръката, но не отговори.

— Не разбира чешки — каза Аничка Дребосъчето и помоли Сламения Хуберт да поговори с Маймуната на чужд език.

Сламения Хуберт каза:

— Ка-рга во-рго о-рго би-рги ча-рга те-рге?

Но Маймуната продължаваше да прави разни гримаси, без да отговаря. С едната лапа държеше Аничка за ръката и силно я стискаше, а с другата лапа сочеше нанякъде.

— Глухоняма е — отбеляза Аничка Дребосъчето.

Още преди да може Сламения Хуберт да й отговори, Маймуната го хвана за ръка с тази лапа, с която първо сочеше нанякъде и страшно си кривеше лицето.

— Изпаднахме в беда! — каза Сламения Хуберт. — Трябва да се върнем при нашия Голям приятел.

Аничка също смяташе, че трябва да се върнат при своя Голям приятел, но това не беше възможно. Маймуната ги държеше и тичаше, така че им се наложи толкова да тичат, че чак съжалиха.

— Къде ни води? — изохка Сламения Хуберт.

— Къде ли ни води? — помисли си Аничка Дребосъчето.

Маймуната тичаше и ги водеше към дълъг ученически чин, над който висеше голяма клетка и в нея седеше стар разчорлен Папагал. Беше страшно разчорлен, кимаше с глава и непрекъснато ги разглеждаше.

Така както дълго и непрекъснато ги разглеждаше, по едно време престана да ги разглежда и изкрещя:

— Къде е Магарето?

Сламения Хуберт не можа да сдържи смеха си. И Аничка Дребосъчето се засмя, но само малко, все едно че не се беше засмяла.

— Къде е Магарето? — изкрещя отново Папагала и страшно се разгневи.

Сламения Хуберт не знаеше дали да гледа разгневения Папагал, или да се огледа, за да види къде е Магарето. Огледа се.

Откъм близките храсти се бе задало в тръс Магарето. То толкова бързаше, че два пъти се препъна и по едно време едва не се сгромоляса на земята. И Аничка Дребосъчето се огледа да види как това Магаре се препъва и как по едно време едва не се сгромоляса на земята.

— Застанете до чина си! — изкрещя Папагала.

Магарето застана до дългия ученически чин, до който стоеше Маймуната и силно стискаше ръцете на Сламения Хуберт и на Аничка. То застана и наведе глава.

— Друг път не се скитайте никъде, а си стойте до чина! — изкрещя Папагала.

Магарето кимна и наведе глава.

— Ученици, всички на магарешкия чин^[1]! — викна Папагала.

При тези думи Маймуната взе да тика Сламения Хуберт и Аничка към магарешкия чин, като непрекъснато правеше своите гримаси.

— Ще бъдете изпитани! — строго каза Папагала, когато Сламения Хуберт и Аничка вече седяха на магарешкия чин.

— Сега сме във ваканция, защо ще ни изпитвате? — осмели се да каже Сламения Хуберт.

— Ваканция-неваканция, зоологическа ваканция няма! — каза Папагала. — Ще бъдете изпитани.

Така че Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт бяха изпитани.