Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (37)

Глава тридесет и седма
в която господин Антонио разказва какво се бе случило с него след като потъна

— Когато се потопих, започнах дълго да потъвам. Както си потъвах, чух над главата си шум. О, какъв шум беше това! Все едно че се срутваше цял златен дворец. Заедно е този шум чух и един заплашителен глас. Той казваше:

— Ето ти богатството, търговецо Абаба. Сигурно ще се обърнеш в гроба си, ако не виждаш край себе си своето греховно богатство!

Заплашителният глас бе на моите моряци, а заедно с него чух и един тъжен глас, който ми каза:

„Ива Ива,

трагедия жива!“

Говореше бръснарят Ива Ива, а шумът над мен непрекъснато се засилваше. Какво шумеше? Какво ли шумеше?

Шумеше моето бивше богатство, шумяха моите бивши пръчки злато, които бяха почернели и се бяха превърнали в камъни. Те шумяха и с ужасен тътен се спускаха към морското дъно.

Когато моите почернели и превърнали се в камъни пръчки паднаха на дъното, аз седнах и горко заплаках. Както си плачех така горко, при мен доплуваха трите Сирени и рекоха:

— Колко искрено плаче! Рони истински перли!

Наистина ронех перли от очите си. И тъй като знаех цената на перлите, рекох си, че отново ще забогатея, ако плача по-дълго. Но как можех да роня перли, след като вече не плачех искрено?

Тъй като вече не плачех искрено, аз започнах да плача неискрено и пак зароних перли. Плаках толкова дълго, докато навсякъде около мен не се напълни с перли. А Сирените, като видяха колко перли пророних, хвърлиха първите, от искрения ми плач, и засъбираха тези, които бяха от неискрените ми сълзи. Тъй като перлите бяха много, Сирените взеха да вият и извикаха Тритона, който теглеше един красив комедиантски фургон и го помолиха да им откара перлите от моите лъжливи сълзи.

И понеже Сирените бяха щастливи, че имат толкова перли и от радост непрекъснато се прегръщаха, оставиха поводите в мои ръце, така че управлявах Тритона аз, а не Сирените. Те само се радваха и непрекъснато се прегръщаха от радост, че имат толкова перли.

Радваха се, като си представяха как хубаво ще украсят с перлите своя подводен дворец. И тъй като много се радваха, те не забелязаха, че карам наляво, вместо надясно и че не се движим към техния палат, а към морския бряг.

Молех се само Сирените да продължават да си се радват и да не забелязват, че ги карам към брега. За да се радват още повече, взех да роня отново неискрени сълзи и те се превръщаха на перли. Сирените толкова се радваха, че не забелязваха накъде ги карам.

Така ги докарах на брега. Когато стигнахме до сушата, техният Тритон не искаше повече да върви — толкова се изплаши от това, че не е в морето. Тогава грабнах големия камшик, който една от Сирените държеше в ръка и най-много от всички се радваше, и взех да шибам с него Тритона, за да продължава да тича.

Тритона се отбраняваше. Беснееше и искаше да преобърне хубавия фургон с перлите, но когато го шибнах още веднъж с камшика, той така се разяри, че се превърна в Змей и се впусна в бесен галон.

Така пътувахме три дни и три нощи и чак когато стигнахме до чужда земя, Сирените престанаха да се радват и взеха да се вайкат и да се чудят къде са.

— Вие сте в чужда земя и в мой плен! — казах на Сирените, а те бяха много нещастни и много нареждаха, че не са в двореца си, а в чужда земя и в мой плен.

И така в тази чужда земя аз отидох при първия срещнат търговец, за да му продам перлите. А той се чудеше. Страшно се чудеше, че на света има такъв богаташ, който да притежава толкова перли. Каза, че ще извика още десет търговии, защото сам няма толкова богатство, за да купи всички перли.

Когато извика другите десет търговци, те взеха да се чудят, че на света има такъв богаташ, който да притежава толкова перли, и извикаха още десет търговци.

И чак когато извикаха още десет търговци, те започнаха да взимат една по една перлите и да проверяват дали са истински, или не. Като попроверяваха достатъчно дали тези перли са истински, или не, установиха, че не са истински и ми казаха да се засрамя, задето предлагам за продан фалшиви перли.

— А всички ли са фалшиви? — попитах ги аз.

Всички бяха фалшиви с изключение на една, която бе останала под нокътя на най-красивата Сирена. Но тя бе толкова малка, че търговците не ми дадоха нищо за нея.

Колко бях тъжен! Тази малка перла сигурно беше от моите искрени сълзи, от тези, дето Сирените ги изхвърлиха. А пък тези фалшиви перли сигурно бяха от моите лъжливи сълзи. Бях толкова тъжен, че след като търговците си отидоха, аз искрено заплаках, но тъй като вече не бях на морското дъно, не ронех перли, а само сълзи. Като видях, че няма да изплача нито една перла, аз си избърсах очите, а за малката перличка, която се беше задържала под нокътя на най-красивата Сирена, си купих мустаците и перуката, за да не бъда толкова стар и плешив, и станах господин Антонио. Така от мен стана господин Антонио!