Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (10)

Глава десета
в която Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт изведнъж се озовават едновременно, и „тук“, и „там“

Така както Аничка Дребосъчето разказваше кой е ковачът, тя вървеше със Сламения Хуберт все по този дълъг коридор под високия и черен свод, чак докато коридорът свърши и свода вече го нямаше. А когато коридорът свърши и вече нямаше свод, двамата стигнаха до една голяма къща, която беше по-голяма от останалите къщи и изобщо нямаше отпред такъв коридор с висок и черен свод. Тази къща беше толкова висока, че не й се виждаше краят.

Тази къща беше цялата от стъкло и в нея имаше всичко. Съвсем отпред, зад голямото стъкло, което нямаше край, стояха няколко дами, но така, като че ли бяха кукли. Стояха близо една до друга и гледаха, но без да им мигнат очите. Много странно беше това, че те стояха и гледаха, без да им мигнат очите, но така си беше. Ръцете им бяха как ли не вдигнати, но хич и не се движеха. Само стояха и гледаха, без да им мигнат очите.

На няколко пъти Сламения Хуберт замахна с ръка, като че ли искаше да хване някоя муха по това голямо стъкло, което нямаше край, и Аничка беше много любопитна дали на дамите ще им мигнат очите. Но на дамите въобще не им мигнаха очите и те продължаваха да гледат, а ръцете им бяха как ли не вдигнати.

Една от тях, чиито ръце също бяха как ли не вдигнати, но все пак не като на останалите, така беше вдигнала ръце, като че ли мърдаше с пръст и канеше вътре, зад голямото стъкло, което няма край, сред дамите, които стояха и гледаха, без да им мигнат очите.

Тази дама, която беше вдигнала ръце, но така, като че ли мърдаше с пръст и канеше вътре, така беше издула уста, сякаш казваше:

„Влезте, влезте, коледари,

но вратите затворете,

да не дойде вещината стара,

дето чупи храсти из полето.

Един черен, втори гъши,

третият — в галоши,

чупи храсти, пръчки кърши

за децата лоши.“

Можеше да казва например и това:

„Хайде, деца, в сеновала,

там нощува страшна хала,

който не обича козунак,

тя ще го завърже в своя сак.“

А можеше да казва и това:

„Първи, втори, трети,

с мен, деца, тръгнете,

има много случки

там, посред цветята,

ще берем лайкучки,

ще косим тревата,

чудни перуники,

къклици, звъники,

ще отидем хей

при самия змей,

порти да отвори,

да ни поговори

първи, втори, трети,

с мен, деца, вървете.“

Аничка Дребосъчето с голямо удоволствие би отишла при тази дама, която беше вдигнала ръце, но така, като че ли мърдаше с пръст и канеше вътре, а и Сламения Хуберт също с голямо удоволствие би влязъл, но по този стъклен прозорец, който нямаше край, не се виждаше никъде стъклена врата, която да се отвори. А как тогава щеше Аничка Дребосъчето да влезе вътре и откъде да мине Сламения Хуберт, щом като по този стъклен прозорец, който нямаше край, не се виждаше никъде стъклена врата, която да се отвори.

Ах, колко красиво беше зад този стъклен прозорец, който нямаше край! Там имаше всичко. Имаше легла, но толкова красиви — просто прелестни, имаше столове, имаше маси, имаше всичко. Там имаше също елин кон и барабан, и влакове. Да, там наистина имаше всичко. Но там имаше и още много други неща — господа, дами, деца, дървета… Да, там просто имаше всичко.

Както се радваше Аничка Дребосъчето, че там има всичко, и както съжаляваше, че в този голям стъклен прозорец без край нямаше никъде стъклена врата, която да се отвори, и както разсъждаваше със Сламения Хуберт, че е жалко, задето в този голям стъклен прозорец без край няма една стъклена врата, изведнъж забеляза, че там далече, още по-нататък от дамите с как ли не вдигнатите ръце, още по-нататък от леглата, от така прелестните легла, по-нататък и от ония столове, почти на самия край на този свят, където имаше всичко, ама всичко, стои самата тя, а също и Сламения Хуберт. Забеляза, че там стои самата тя, а също и Сламения Хуберт и двамата стоят там и гледат как стоят тук, пред този стъклен прозорец, който няма край.

Наистина те бяха там, почти на самия край на този свят, където имаше всичко, а същевременно бяха и тук, пред това стъкло без край, по което нямаше стъклена врата, която да се отвори.

Те бяха „тук“, но бяха и „там“. Бяха едновременно и „тук“, и „там“. Това беше много странно, но си беше така.