Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (13)

Глава тринадесета
в която Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт решават, че щом като са „там“, значи са „там“

— Когато спя, и аз съм винаги „там“ — каза Аничка Дребосъчето. — Но сега не спя, а пак съм „там“.

Тя погледна почти до самия край на чудния свят зад голямото стъкло, което нямаше край, и в него видя себе си и Сламения Хуберт. Тук нямаше никаква измама — толкова ясно виждаше Аничка и себе си, и Сламения Хуберт.

— Може би когато съм „там“, умея да плувам — каза Сламения Хуберт и щракна с пръсти.

Щракна с пръсти и „тук“ и „там“.

— Възможно е — каза Аничка Дребосъчето.

— Ще се хвърля в реката и ще хвана шапката.

— Ами ако е потънала?

— Тогава ще я потърся на дъното.

— Ами ако някоя риба я е глътнала?

— Тогава ще я намуша с харпун — каза Сламения Хуберт.

— Може да се е размекнала.

— Ще изсъхне.

— Ами ако е изчезнала?

— Тогава ще стана невидим.

— Как се прави това?

— Ето така! — каза Сламения Хуберт и отскочи от големия стъклен прозорец, който нямаше край.

— Виждам ви! — каза Аничка Дребосъчето.

— Виждате ме „тук“, а „там“? Виждате ли ме и „там“?

— Не, „там“ не ви виждам.

— А сега? — попита Сламения Хуберт и пак пристъпи към големия стъклен прозорец, който нямаше край.

— Сега ви виждам!

— И „тук“, и „там“ ли?

— Да, и „тук“, и „там“.

— Тогава сигурно ще намеря сламената шапка.

— Да, може би тя е невидима само „тук“.

— Ще проверя!

— Но как? — попита Аничка Дребосъчето.

— Лесно! — отговори Сламения Хуберт.

— Как лесно?

— Така, като престанем да мислим „тук“ и започнем да мислим „там“.

— Това би било много хубаво!

— Не казвайте „това би било“!

— А как да казвам?

— Казвайте „това е“!

— Исках да кажа, че би било много хубаво, ако бяхме „там“.

— Та нима не сме „там“?

— „Там“ сме, но сме и „тук“.

— Аз вече не съм „тук“. Аз съм оттатък. „Там“ съм.

Аничка Дребосъчето погледна почти накрая на този свят зад големия стъклен прозорец, който нямаше край, и там съзря себе си, а също и Сламения Хуберт. И себе си, и Сламения Хуберт. Сламения Хуберт каза отново:

— Аз съм „там“, виждате ли ме? „Там“ и само там.

Аничка чуваше неговия глас, но сега и се струваше, че този глас идва от много далеч, почти от самия край на този свят зад големия стъклен прозорец, който нямаше край.

— Ах, той вече е „там“ и само там — осъзна Аничка. В този миг чу гласа му от съвсем близо, сякаш Сламения Хуберт стоеше до нея. Но щом като чу гласа му толкова отблизо, сякаш Сламения Хуберт беше на една крачка от нея, досети се, че и тя без съмнение е „там“ и само там.

Наистина тя вече беше „там“ и само там, а Сламения Хуберт беше там с нея.