Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (12)

Глава дванадесета
в която Сламения Хуберт разказва как е бил „там“

Когато спя, винаги съм „там“. Намирам се в една голяма градина, а в нея има дървета, на които растат шишета с малинов сироп. Откъсвам едно шише и си пийвам. Ох, колко е студен! Останалото изливам в хубавото поточе, където плуват лампи и светят. Откъсвам друго шише. Ах, колко е студен! Пак изливам останалия сироп, но този път не в хубавото поточе, а в кладенеца, където има една ламя. Ламята крещи:

— Аз съм твоята жажда!

Късам шишета и все отпивам по малко, а останалата част изливам в кладенеца. Ламята отваря огромната си уста. Когато откъсна и последното шише, като отпия от него, а остатъка плисна в кладенеца, ламята затваря огромната си уста и това е краят.

След това се озовавам в една друга градина, където растат само писалки. Растат нагоре като високи, остри листа. Откъсвам една, потапям я в едно голямо черно езеро и пиша по стената. Изписвам сума надписи като:

Сламения Хуберт е голяма перка и борец

или

Сламения Хуберт слуша и няма да бъде наказан,

или

Сламения Хуберт ще получи автоматична писалка.

След това вземам една метла и я оскубвам. Като я оскубя, намирам в нея автоматична писалка.

Също летя от прозорец на прозорец и гледам как децата седят в училище и решават задачи. Имам си прашка и с нея хвърлям едно число в тетрадката, която лежи на моя чин, когато отсъствам от училище. Хвърлям едно число, а после още пет. Задачата е решена.

Понякога хващам и лъв. Седя на един сандък, когато лъвът идва. Хвърлям му една кифла в сандъка и чакам. Лъвът се оглежда, а после скача в сандъка. Вече е хванат. Завъртам сандъка и той потегля. Минаваме по един мост, а хората носят знамена и викат:

— Да живее! Хванал е лъв!

И получавам първа награда.

Когато спя, винаги съм „там“.

Аз съм във физкултурния салон и там няма никой друг, освен мен. Там има само сто гуменки, които бягат и се мъчат да ме хванат. Изкатервам се чак до тавана. И гуменките се изкатерват чак до тавана, но оттам падат като хлебарки на земята и се сплескват. После вече не могат да ме гонят.

А бях и в едно мазе, където се криеха двама разбойници. Те имаха една голяма кошница с едно съкровище. Но не можеха да развържат възела, с който бе завързана кошницата. Удариха си по един шамар и една тухла се откърти. После се откъртиха повече тухли и в мазето стана светло. Можех да избягам. Избягах и извиках пожарникарите. Те затръбиха и пуснаха вода в мазето. То се напълни цялото. Накрая изплува само възелът. Аз го развързах и намерих в него едно гнездо на оси.

Веднъж пък отидох в килера, където имаше цяла планина от яйца. Счупих едно. В него имаше един войник и той избяга през прозореца. Във второто имаше също войник, който също избяга през прозореца. И с третото беше така. Счупих всички яйца и във всяко имаше по един войник. Когато счупих и последното, намерих в него един кон. Възседнах коня и строих войниците. Минах през целия град, а войниците вървяха след мене. И пееха:

„Над високите ели,

раз, два,

над високите ели

са разбойниците зли,

раз, два,

раз, два!

 

Все сачми с барут ядат,

раз, два,

все сачми с барут ядат

и отгоре крачките броят,

раз, два,

раз, два.

 

Крачките доде броят,

раз, два,

крачките доде броят

десет книги прочетат,

раз, два,

раз, два.“

След това аз казах: „Свободно!“ и войниците се разотидоха по домовете си.

Понякога съм на земята, а над мен се издига един топуз от стенен часовник. Хващам се за него и политам нагоре. Колелцата тракат и дрънчат. Летя нагоре. Нависоко, все по-нависоко. Изведнъж топузът се откъсва и аз политам. Падам надолу. Надълбоко, все по-надълбоко… После извиквам и се събуждам.

Когато спя, съм винаги „там“.

След това се събуждам и отново съм тук.