Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (32)

Глава тридесет и втора
в която Аничка Дребосъчето се чуди колко бързо са пристигнали

Когато Корабът на пустинята завърши разказа си за търговеца Абаба и трите Сирени, приказката свърши, а пътуването — също. Колко бързо пристигнаха! Аничка Дребосъчето чак се учуди колко бързо бяха пристигнали.

— Знае ли някой откъде сме минали? — попита Аничка Дребосъчето.

— Пътувахме покрай голямото море — каза Сламения Хуберт.

— А къде е това голямо море? — попита Аничка.

— Слънцето го изпи! — отговори Най-големия брат.

— А къде е това слънце?

— Скри се зад един облак — казаха По-малките братя.

— А къде е този облак? — попита Аничка Дребосъчето.

— Недалече пред нас — каза Най-малкия брат.

— Дали това е облак? — запита се Аничка.

— Аз мисля, че не е облак — каза Сламения Хуберт.

— А какво мислят По-малките братя? Облак ли е, или не е облак?

— Ние мислим, че това е един разпердушинен юрган!

— О, не! — каза Сламения Хуберт. — Това е замък, обгърнат в облаци.

— Или по-скоро ято чапли — извика Най-малкия брат и пронизително изсвири, за да изплаши чаплите.

— Аз мисля, че това е една огромна пола с волан — каза Аничка.

— А пък аз си мисля, че това е моята сламена шапка! — каза Сламения, Хуберт.

Кораба на пустинята се люлееше и кутията на гърба му мълчеше. Изглежда беше уморен. Сигурно беше изморен след дългия път. След като се полюля още малко така, той се добра до четири двойки релси. И четирите двойки релси сякаш водеха към този облак, за който никой не успя да каже какво може да е: дали разпердушинен юрган, или замък, обгърнат в облаци, ято чапли или огромна пола с волан, а може би и сламена шапка.

— Накъде да тръгнем? Накъде ли да тръгнем? — каза Сламения Хуберт и беше готов да хвърли петачето и като се падне ези или тура, да тръгне по някоя от двойките релси. Не щеш ли обаче забеляза, че над всяка двойка релси има по един надпис.

ПЪТ ЗА ЧЕРНИ

беше надписът над първата двойка релси.

ПЪТ ЗА БЕЛИ

беше надписът над втората двойка релси.

ПЪТ ЗА ДА

беше надписът над третата двойка релси.

ПЪТ ЗА НЕ

беше надписът над четвъртата и последна двойка релси.

— Ще трябва да се разделим! — каза Сламения Хуберт.

— Защо ще трябва да се разделим? — попита Аничка Дребосъчето.

— Защото тук така е написано!

Аничка Дребосъчето не беше доволна, че трябва да се разделя със Сламения Хуберт. Тя каза:

— Жалко, че трябва да се разделим! Толкова хубаво ни беше заедно!

Малките Негърчета също си мислеха, че е жалко да се разделят, след като на всички им беше толкова добре заедно. Но надписът си е надпис! Щом надписите заповядваха да се разделят, трябваше да се разделят.

— Непременно ще се видим отново! — каза Аничка Дребосъчето. — Мисля, че пак ще се срещнем случайно! Та нали всички тези пътища водят към чудноватия облак, за който не знаем какво би могъл да бъде.

— По кой път ще тръгне всеки от нас? — попита Сламения Хуберт и добави: — Аз ще поема пътя за НЕ!

— А пък аз ще поема пътя за ДА — каза Аничка и попита Негърчетата: — Вие по пътя за ЧЕРНИ ли ще тръгнете, или по пътя за БЕЛИ?

— Ще тръгнем по пътя за БЕЛИ! — каза Най-малкия брат.

— Щом като Най-малкия брат казва, че пк поемем пътя за БЕЛИ — казаха По-малките братя, — значи ще поемем пътя за БЕЛИ.

— И аз мисля — каза Най-големия брат, — че бихме могли да поемем пътя за БЕЛИ.

— Тогава нашият Голям приятел и Заека ще бъдат така добри да поемат пътя за ЧЕРНИ — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Ще бъдете ли така любезни да поемете пътя за ЧЕРНИ?

Тогава техният Голям приятел и Заека поеха пътя за ЧЕРНИ. Най-отпред тръгна Заека, а след него техният Голям приятел. Тръгнаха така, че едновременно вървяха и пътуваха.

Вървяха по килима, който беше постлан на релсите, а килимът пък се движеше по релсите.

След това всички малки Негърчета поеха пътя за БЕЛИ. Най-отпред вървеше Най-малкия брат, а най-отзад — Най-големия брат. Тръгнаха така, че едновременно вървяха и пътуваха. Вървяха по килима, който беше постлан на релсите, а килимът пък се движеше по релсите.

После Сламения Хуберт пое пътя за НЕ Тръгна така, че едновременно вървеше и пътуваше. Вървеше по килима, който беше постлан на линията, а килимът се движеше по релсите.

Накрая Аничка пое пътя за ДА. И тя вървеше и едновременно пътуваше. Вървеше по килима, който беше постлан на линията, а килимът се движеше по релсите.

— Довиждане! — извика Аничка Дребосъчето на Заека и на техния Голям приятел, но те вече бяха толкова далече, че нищо не чуха.

— Довиждане! — извика Аничка Дребосъчето на всички ония малки Негърчета, но те тъкмо влизаха в завоя и нищо не чуха.

— Довиждане! — извика Аничка Дребосъчето на Сламения Хуберт, който бе потеглил като експрес и едва ли щеше да има време да се обърне. Въпреки това той се обърна и извика на Аничка:

— Не!

При това така го извика, че Аничка Дребосъчето много се натъжи.

Но колкото и да беше натъжена, тя не можа да се въздържи и извика:

— Да!

След това тръгна по килима, който бе постлан на линията и се движеше.

Накъде се движеше? Накъде ли се движеше?