Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (50)

Глава петдесета
и последна

Случи се такова странно и невероятно нещо, че изведнъж се стъмни. Как можеше така изведнъж да се стъмни, след като си беше бял ден и след като Сламения Хуберт само завъртя малкото винтче на часовника? О, как се стъмни! Аничка Дребосъчето погледна към големия стъклен прозорец, където имаше всичко, но сега там не видя нищо освен една спусната ролетка, която закриваше този вълшебен свят.

Отсреща на кулата, на високата кула, под която Аничка Дребосъчето преди малко стоеше и гледаше клетката, която не беше клетка, а бе наричана от Сламения Хуберт часовник, та на тази висока кула, потънала в тъмнина, биеше часовник.

Аничка Дребосъчето броеше ударите на часовника и страшно се изненада, тъй като часовникът би осем пъти.

— Вече е осем часа, чувате ли? — попита Аничка Сламения Хуберт.

— Ще видим сега колко ще стане — каза Сламения Хуберт и завъртя още малко винтчето.

Когато го завъртя, стъмни се още повече. Ах, колко страшно се стъмни сега! Аничка Дребосъчето дори се ужаси от това колко се стъмни. Беше среднощ и всичко наоколо бе потънало в непрогледен мрак, сред който светеха само няколко светлини. След като беше такъв непрогледен мрак, озарен само от няколко светлини, Аничка Дребосъчето погледна нагоре към облаците, за да види какво става, че е такъв непрогледен мрак.

Когато погледна нагоре към небето, тя онемя от ужас. Там горе, на небето, беше тъмно като през нощта и в тъмнината светеха хиляди и милиони звезди. О, каква красива звездна нощ беше горе на небето и какъв непрогледен мрак бе долу на земята!

Както си гледаше Аничка Дребосъчето този непрогледен мрак долу на земята и милионите звезди горе на небето, часовникът на отсрещната кула, която бе обгърната от непрогледен мрак и сияеше под светлината на милионите звезди, започна да бие и би толкова дълго, че Аничка Дребосъчето чак се разтрепера — толкова дълго би, докато не отби дванайсет.

— Полунощ е! — каза Аничка Дребосъчето, плахо хвана Сламения Хуберт за ръката и добави: — Полунощ е! Страх ме е!

А Сламения Хуберт й каза:

— Сега е следващата полунощ!

Като каза това, той отново завъртя винтчето на часовника, който си бе купил като късмет за едно петаче. Аничка Дребосъчето се наведе да види дали се движат стрелките на часовника, но беше такъв непрогледен мрак, че нищо не видя. Но като погледа известно време, забеляза, че циферблатът хубаво лъщи и стрелките също хубаво блестят. Стрелките блестяха хубаво и се движеха назад!

— Внимателно! Ще развалите часовника! Стрелките вървят назад! — извика Аничка Дребосъчето в непрогледния мрак.

Но Сламения Хуберт не слушаше и продължаваше да върти стрелките назад. Докато ги въртеше, Аничка Дребосъчето погледна нагоре. Звездите взеха да изчезват от небето, сякаш се разтапяха една след друга и изчезваха, изчезваха, докато на небосклона остана една единствена звезда. Сламения Хуберт продължаваше да върти стрелките назад. Така и единствената звезда се разтопи и настъпи полумрак. След това и полумракът започна да се разтапя, докато се разтопи съвсем и всичко се обля в светлина — хубава, ясна дневна светлина.

Когато тази светлина обля всичко и се увеличи още повече, Аничка Дребосъчето се огледа и на дневна светлина видя площада, по който се движеха розовите влакчета и хората ходеха празнично нагиздени, видя и кулата, и големия стъклен прозорец. Вече не го закриваше ролетката и всичко си беше отново там: зоологическата градина, царството на куклите, тайнственият замък, зелената стаичка — всичко, ама всичко!

— Ах, колко се радвам, че е бял ден! — каза Аничка Дребосъчето на Сламения Хуберт, но той сякаш не я чуваше. Непрекъснато въртеше стрелките и те се движеха назад.

О, това, което стана сега, беше ужасно! Вече по-ужасно и по-странно от ненадейния непрогледен мрак и от ненадейното разтапяне на звездите. Беше толкова странно, че Аничка Дребосъчето чак замря от ужас и удивление — толкова странно беше!

И как нямаше да замре от ужас и удивление, след като изведнъж, без да направи нито крачица, тя престана да стои пред големия магазин за играчки и се озова пред едно друго стъкло, пред това стъкло, зад което имаше господа и госпожи с огромни шапки, пред стъклото, зад което беше каварната, чието име Аничка Дребосъчето все не можеше да запомни.

Тя поиска да каже, че е пред каварната, и да се учуди, че е точно пред нея, но в същия миг вече не беше пред каварната, а заедно с още много хора гледаше чудноватата клетка, която като че ли висеше, но все пак не висеше. Преди да успее да извика от ужас, тя се озова до големия стълб под огромния свод и се наведе за петачето, което й бе сложил някой в ръката, но и това трая много малко. След това видя господаря как отива към каруцата, а след това изведнъж забрави всичко. Не знаеше къде е, не знаеше дали изобщо е на този свят, не знаеше нищо, ама абсолютно нищо, както човек не знае нищо, когато спи.

В този миг Сламения Хуберт престана да върти стрелките и безкрайно се учуди.

И как нямаше да се учуди! Часовникът като че ли се стопи, нямаше го никъде, ама никъде, а когато Сламения Хуберт се огледа, забеляза, че е на брега на реката и срещу него лети облак комари, а той върти своята сламена шапка като ласо, за да хване с нея облачето комари.

Но след като размисли, той отпусна шапката, сложи я на главата си и каза:

— Хич не ми трябва да се бия с бухала! Много добре знам как ще свърши! Облакът ще ми отнесе шапката и аз няма да имам повече сламена шапка.

После той се запита:

— Но къде е часовникът?

И си отговори:

— А, знам! Часовникът имаше само двайсет и четири часа и не повече! Понеже го превъртях на вчера и повече не можеше, той сигурно се е разтопил, както утре ще се стопи днешният ден. Добре, че днес е вчера! Пак си имам сламена шапка и отново съм Сламения Хуберт.

Хората се връщаха от неделния излет, музиката свиреше: „Та-та, та-та!“ и Сламения Хуберт си тръгна в къщи.

Беше неделна вечер — вчерашната вечер и Аничка Дребосъчето пропълзя до каруцата на двора, за да си полежи в нея, но после си каза: „Не! Може да заспя и господарят ще ме отведе рано сутринта в града, а там може да не срещна онзи, как се казваше… Железния Рупрехт ли беше? Ах, имаше такова странно име като Железния и като Рупрехт, но другояче се казваше. Не мога да си спомня как се казваше! Не че не ме слуша паметта! Ако беше вчера, сигурно щях да си спомня, но това не беше вчера, а утре и аз не мога да си спомня това, което е утре. Но както и да се казваше, важното е, че днес отново е вчера и че мога да избегна това, което щях да направя. Не, няма да легна в каруцата, тя ще ме закара рано сутринта в града, на омагьосания площад. Я по-добре да легна зад печката. Тя никъде няма да ме закара!“

Аничка Дребосъчето слезе от каруцата и запя:

Зад пещта ще легна, че

там не е това момче…

и добави: „… което се казва Сламения Хуберт!“ Но вече си беше легнала зад печката и толкова й се спеше, че заспа и спа така дълбоко, че даже нищо не й се присъни.

Присъни ли й се нещо? Така де!

А защо така?

Защото вече е:

КРАЙ!