Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (2)

Глава втора
в която ни се представя Сламения Хуберт

— Не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга парга лач-ргач! — се чу иззад стълба, когато Аничка Дребосъчето се наведе, за да вдигне звънтенето, което и се изплъзна от ръката.

„Ето!“ — каза си Аничка. — „Значи не съм се лъгала. Тук говорят на език, който не разбирам. Но щом като тук говорят език, който аз не разбирам, сигурно и те няма да разбират езика, на който говоря е господаря и с овцете. И господарят ми разбира, и овцете ми разбират. Като кажа «Вън от люцерната!», овенът веднага хуква да бяга. А когато той заблее, аз всичко разбирам. Казвам му: «Паси си сам!» и овенът се пасе сам. Мисля, че тук няма да мога да се разбирам с хората. Това е добре. Като тръгна от къща на къща и хората почнат да ме питат за един или за друг, ще кажа «не знам» и ще мога да си мълча. Когато мълча, не се страхувам. Обичам да мълча. Я виж ти, едно петаче! Значи то е звъннало. Някой ми го е сложил в ръката. Отворила съм шепа и петачето е звъннало. На кого ли е това петаче? Ако беше мое, би трябвало да кажа на този, който ми го е дал, «благодаря». Но ако беше мое, нямаше да ми изпадне от ръката. Не казах благодаря. Но на кого да го кажа? Поне да бе минал някой, който би могъл да ми го даде. Но оттук никой не е минал. Петачето се озова в ръката ми така, както аз се озовах от двора на вълшебния площад. Сетих се как е станало! Може да съм заспала така, както си стоя. Някой е минал, сложил е петачето в ръката ми и си е отишъл. Тъй като не съм му казала «благодаря», петачето е паднало, когато съм се събудила, и е казало «зън»“. Аничка отново се изправи, като само подбутваше петачето с краче от паве на паве, и това й се хареса.

— Не-рге пи-рги пай-ргай, че-рге ще-рге и-рги ма-рга парга лач-ргач! — отново чу зад гърба си, но този път близко, ама толкова близко, че тя веднага се обърна.

Зад Аничка стоеше едно момче само с една глава по-високо от нея. То се дърпаше за бузите като акордеонист, който свири на акордеон, клатеше си главата като коза, която пасе, кокореше се и мигаше с очи, както правят кокошките на слънце.

„Колко странно се изразяват хората тук“, помисли си Аничка Дребосъчето. „Може би ме пита за някого и в това няма нищо чудно. Когато кученцето се радва, върти опашка. Когато се смее, то изплезва език и мига с очи. Котето пък в знак на радост се търкулва на гърба си и рита с лапички във въздуха. Когато нашата господарка нещо се зарадва, слага си ръцете на хълбоците и завърта глава отдясно-наляво, отляво-надясно и после отново отдясно-наляво и отляво-надясно.“

И както си мислеше Аничка Дребосъчето колко странни езици има по света, забравя, че си играе с петачето и го остави да блести на една съвсем гладка плоча. Но в този миг обувката на момчето се докосна до петачето и го премести на съседната плоча.

— Шах! — каза момчето и се засмя с пълен глас.

Аничка Дребосъчето бе доволна, че то се засмя. Ах, как го каза? Шах ли? Аничка трябва да запомни думата шах. Сигурно това е нещо весело, нещо много весело, иначе момчето нямаше да се смее. Ох, значи тук хората се смеят. Това е много добре, че хората тук могат и да се смеят. Аничка умее да се смее и ще се разбере с тях. Дали тук хората и плачат? Я по-добре да не плачат. Ако не плачат, значи тук никой никого не бие. Това би било добре! Само дано не плачат. И дано тук да не се бие. Много е добре, че се смеят.

— Шах! — каза отново момчето, като придвижваше с върха на обувката си петачето, докато то се намери на една плоча, съвсем близо до краката на Аничка.

— Ах! — каза Аничка и отмести петачето с една плоча по-нататък.

Момчето се засмя с пълен глас и започна да изрича като поговорка:

— Ах, ах, ах,

шах, шах, шах!

И така те си подаваха петачето от плоча на плоча, а когато Аничка казваше „шах“, момчето казваше „ах“ или обратно.

„Никога не съм си играла така хубаво с някой“, помисли си Аничка и беше доволна, че така хубаво си играе. Никой досега не си е играл така хубаво с мен. Господарят не ми позволява да си играя така хубаво с някой. Играя си сама. Например хвърлям нагоре един картоф и си казвам:

Хоп, пам-парам,

имало един таван.

На тавана дупка цяла,

в нея кукумявка спяла.

Дупка туй е като гроб,

хоп, пам-парам, хоп!

Хоп, пам-парам,

имало един таван.

На тавана цяла поляна,

а на нея паяк муха хвана,

поляна като цял тиган,

хоп, пам-парам!

Хоп, пам-парам,

имало един таван.

На тавана дупка нова,

хванали във нея сова.

Хванала се като във капан,

хоп-пам, хоп-пам, пам-парам!^[1]

„Или пък, припомни си Аничка, плета венци от полски цветя и ги слагам на главите на овчиците.“

— Шах — каза весело Аничка, защото беше радостна, че някой може така хубаво да си играе с нея. Но момчето не каза нито „ах“, нито „шах“. То каза „шах-мат“, вдигна петачето от земята и го сложи на главата си. Но това не беше всичко. Едва сложило го на главата си, момчето хвана петачето за ръба, сякаш беше малка, съвсем малка шапчица и направи такова движение с ръка като дворцовите господа, когато се поздравяват, и същевременно се поклони. После отново си сложи петачето на главата, пак го хвана за ръба като малка, ама съвсем мъничка шапчица, направи същото движение с ръка като дворцовите господа, когато се поздравяват, и пак се поклони дълбоко. Когато вече за трети, четвърти и пети път си сложи паричката на главата и я хвана за ръба, сякаш това бе малка, съвсем малка шапчица, направи такова движение с ръка като дворцовите господа, когато се поздравяват, и същевременно дълбоко се поклони, Аничка Дребосъчето си помисли, че не току-така някой три, четири и пет пъти си слага на главата петаче, хваща го за ръба, сякаш е малка, съвсем малка шапчица, прави такова движение с ръка като дворцовите господа, когато се поздравяват, и същевременно дълбоко се покланя, и й хрумна, че би трябвало и тя да се поклони, но съвсем леко, както се покланят дворцовите госпожици. Затова, когато момчето за шести път сложи петачето на главата си, хвана го за ръба, сякаш бе малка шапчица и направи такова движение с ръка, какаото правят дворцовите господа, когато се поздравяват, и в същото време дълбоко се поклони, Аничка Дребосъчето също се поклони, но съвсем леко, както се покланят дворцовите госпожици.

Когато Аничка Дребосъчето се поклони, обаче съвсем леко, както се покланят дворцовите госпожици, тя ужасно се учуди, защото й се стори, че след този поклон слухът й се измени така, че изведнъж започна да разбира чуждия език, в който се използваха думите шах и шах-мат. Тя чу езика, на който говори от малка и който разбира и тя, и господарят, и търговецът, и овцете.

Момчето каза:

— Аз съм Сламения Хуберт!