Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (9)

2

Санаториумът „Сейнт Габриел“ приятно изненада Джули — модерна, компактна сграда на един етаж с подходящо обзавеждане, само на половин час път от Париж, обградена от вековни дъбове. Обляна от слънцето, тя приличаше на умалено, но усъвършенствано копие на „Дома на инвалидите“.

Стаите бяха ярко осветени и ухаеха на чистота. Жената на рецепцията им махна да влизат и отправи топла усмивка към Итън. Очевидно той вече бе успял да омагьоса персонала.

Бяха преполовили коридора към източното крило, когато…

— Боже!

Санитарката се сепна и втренчи опулените си очи в Джули — чиниите и чашките от закуската се плъзнаха от подноса.

— Не, не — обади се Итън и хвана подноса на жената, — това не е госпожица Саманта, а нейната сестра. — И повтори на френски „сестра й, разбирате ли?“.

Очите на момичето се местеха от Итън на Джули и обратно. Накрая тя се усмихна и кимна:

— А-ха. Сестра й. Да.

— Какъв е проблемът? — попита Джули като продължиха.

— Само си представи. Тя вероятно е оставила Сам лежаща безчувствена на леглото само преди няколко минути. А сега излиза от стаята и кого вижда да върви по коридора?

— Мен?

— Не! — засмя се той. — Саманта!

— О, хайде стига. Ние не си приличаме чак толкова.

— Не и една за друга. Дори не и за мен. Но за хора, които не са живели с вас години наред, вие сте просто огледални отражения — независимо от късата ти коса.

Джули с усилие преглътна това обяснение. Тя не беше като Сам — намери тази представа за особено досадна, но я отхвърли.

Итън я отведе до последната врата отляво.

— Ето тук е — каза той и се отдръпна встрани да й стори път.

Джули се спря на прага в моментна уплаха. Въпреки различията помежду им, въпреки смразяващото мълчание и бурни сблъсъци, които бяха изстрадали, въпреки цялото негодувание, което се бе натрупало у нея срещу сестра й, докарала добронамерения им чичо до пъкъла, Джули не искаше Саманта да бъде в това състояние. Все едно да я види мъртва.

— Джулия? — дочу въпросителния глас на Итън зад гърба си.

Тя кимна и пристъпи в стаята. Приближи леглото, но очите й го отбягваха, устремяваха се навсякъде, но не и към очертанията на тялото под чаршафите. Джули забеляза интравенозната система, слепия екран на телевизора на стената, дръпнатите завеси и великолепните дървета отвън.

Хубава стая, самостоятелна, с килим на пода, а утринното слънце проникваше иззад спускащите се до пода завеси, огряваше тапицираните столове, повдигащата се облегалка…

… на болничното легло.

И в това легло — Сам.

Джули притаи дъх при вида на сестра си.

Бледа, толкова бледа, че ако чаршафите не бяха розови, щеше да е просто невидима. Лежеше по гръб. Една от санитарките беше сплела дългата й руса коса и сега иззад всяко рамо надничаха момичешки опашчици. Така Сам изглеждаше още по-крехка и по-уязвима.

Ръцете й лежаха отстрани на тялото върху чаршафа, който я увиваше през гърдите. Приличаше на Спящата красавица, ако ги нямаше тръбичката за подхранване, торбичката на катетъра и интравенозната система.

И внезапно Джули изпита страх. От какво, не можеше да каже. Беше просто…

О, Сам — какво са направили с теб?

Джули се сепна и смрази. Откъде й хрумна това? Като че ли мисълта се отблъсна между двете. Защо да мисли, че нещо е направено на Сам? Няма симптоми за травма, нито опити за изнасилване, нападение, нищо… все още.

Тя се отърси от странното чувство. Ако имаше нещо, то Сам си го беше причинила сама.

Джули все още бе леко замаяна. Виното и недоспиването не й помагаха особено. Искаше й се да потъне в един от столовете, но трябваше да докосне Сам, да се убеди, че е истинска, че е жива, че наистина е сестра й.

Тя протегна ръка и положи пръсти върху ръката на Сам. Кожата беше хладна, гладка и мека, покрита с тънък слой овлажнителен лосион. Знаеше, че медицинският персонал я къпеха, обръщаха я настрани, за да не се появят рани от залежаването.

И ако Сам не излезе от комата, тези грижи щяха да продължат завинаги, докато Спящата красавица постепенно се превърне в стара вещица.

Приближи се до сестра си.

— Сам?

Колкото и да бе абсурдно, тя не устоя на подтика да разтърси ръката й, не успя да отблъсне чувството, че така Сам ще отвори очи:

— Сам, аз съм — Джули. Събуди се.

Никакъв отклик, разбира се. Джули се надвеси над нея и повдигна един от клепачите й. Бледосиният ирис се присви около зеницата в реакция на утринната светлина. Повдигна другия клепач. Зеницата беше вече свита.

— Нейният… — гласът на Джули секна за миг, — третият й нерв изглежда наред.

— Всички черепни нерви са непокътнати — обясни Итън. — Всички рефлекси — на роговицата, сухожилията, коремната област, Бабински — също са невредими. Това дава известна… надежда.

— Тук ли са медицинските й изследвания?

— Да. Уредих да ги изпратят, когато я преместих тук от парижката болница.

— Мога ли да ги разгледам?

— Разбира се, но, Джули — можеш да направиш това и по-късно. — Тя усети Итън гальовно да поставя ръка на рамото й. — Изглеждаш изтощена. Ще те откарам в хотела и след като си починеш, можеш да се заемеш с тях. И повярвай ми, ще трябва да им посветиш цялото си време. Голяма купчина са.

Джули знаеше, че нищо освен диазепам венозно нямаше да й помогне да заспи, а дори и тогава може да не успее.

— Само кратък преглед. Просто да добия представа.

— Добре. Разбирам. Ще кажа на сестрата да ги донесе. — Той притисна рамото й: — Толкова се радвам, че си тук.