Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (53)

1

Джули отпи от горещия чай, вдъхвайки от аромата на лимон и мед. Беше подвила крака и увила одеяло около раменете си. Искаше да се стопли.

Имаше за какво да мисли. Искаше й се да сподели последното си навлизане с доктор Сийгъл, но ако го направеше, то щеше да бъде и последно. На секундата щеше да дръпне шалтера. Всичко, което трябваше да направи, бе да прекрати сателитното захранване и така виртуалната памет щеше да стане недостъпна за Джули.

Боже, само ако можеше да му каже, че е развила виртуално присъствие в паметта на Сам. Какво би казал той? Това бе нещо нечувано, не мечтано, но някак системата бе влязла във взаимодействие с нейните собствени мозъчни вълни и спомени и ги бе използвала, за да й конструира виртуално тяло.

А това означаваше, че тя присъства в съзнанието на Сам по много по-дълбок начин, отколкото си е представяла.

Това може да обясни спомена за играта с числата. Беше собствен спомен на Джули. Поне така предполагаше. Имаше неясна представа за това, че баща й обучаваше и Сам по този начин, но се съмняваше дали й е давал числа.

Вероятно вместо тях, й е показвал картини.

Но Сам трябва да е била свидетел стотици пъти на играта й с числата, би трябвало да знае всичко за нея.

Защо я отведе там, върху дъсчената пътека…

… близо до надгробната плоча?

Това бе истински шок. Натан и Итън — близнаци! Истина ли е? И ако е така, как така Сам знае, а аз не?

Тя погледна към сестра си. Сам беше красива, потънала в толкова спокоен сън. Спокойна по начин, по който никога не е била в пълно съзнание. Нямаше видими признаци за присъствието на зловещите гадателки и чудовища, на запустелите земи, които пълнеха главата й. Само нейната бледа красота и лекото повдигане на гърдите при всяко вдишване.

Джули пресуши чашата си, чаят беше изстинал.

Тайни, помисли си._ За това е всичко това._

Тя потърка десния си крак. Възпален. Зейна в почуда, когато издърпа крачола на дънките си нагоре и се вторачи в нещо, което не трябваше да е там — не може да е там — и все пак беше: дълбоко охлузване обхващаше глезена и долната част на прасеца й!

Не! Физическа рана — от виртуална памет!

Щом може да ме охлузи, да ме нарани, какво друго може да направи?

Да ме убие?

Тя разтърка отока.

Може би трябва наистина да спра.

И тогава на каменната алея отвън спря кола.

Итън. Чичо Итън. Близнакът на татко или това бе само виртуална фантазия?

Джули очакваше Итън да се качи горе и да провери как е Сам, но той остана на долния етаж.

Дойде време за вечеря, но никой не я повика. Може би Итън е наредил на готвачката да прескочи вечерята.

Не можеше повече да отлага конфронтацията. Джули слезе долу. Провери във всекидневната, но Итън не беше там. Виждаше и кухнята, но тя бе тъмна и тиха. Странно. Той беше вкъщи, обаче…

Дочу шум откъм фоайето. Пресече го и надзърна в библиотеката.

Винаги бе обичала тази голяма стая, изпълнена с книги. Убежището на Итън, свят, който ухаеше на кожена подвързия и стара хартия. Сега тук се чувстваше като непозната.

Итън седеше на един стол с висока облегалка под светлината на единствената лампа. Не държеше книга, а се взираше в мотивите на ориенталския килим в краката си. Ефектът беше странен и болезнен.

— Итън…

Той вдигна бавно очи, като че ли се бе състарил тази сутрин.

— Джулия… щях да се качвам. Исках да се извиня за избухването си днес. Бях толкова разстроен…

— И имаше пълното право да си. Аз съм тази, която трябва да се извини. Наистина съжалявам.

Той бавно кимна.

— Приемам твоето извинение. Нека да оставим това зад себе си и да продължим нататък. Просто ми обещай… без повече тайни.

Без тайни?, искаше й се да извика. Кажи какво ти криеш от мен.

— Изглеждаш изморен — отбеляза тя.

— Така е. Да се погрижа за горката Алма, да утешавам сина й…

Тя се приближи.

Той продължи да я гледа.

— Предполагам, че си вечеряла. Казах на готвачката да не се притеснява и да не готви вечеря.

На масата отдясно тя забеляза полупразна бутилка бренди и кристална гарафа. Отбеляза, че той леко заваля думите. Виждала ли е някога Итън, дори и под най-лекото въздействие на алкохола? Не мислеше.

— Чу ли се нещо за О’Донъл? — попита тя.

— Да се чуе? Искаш да кажеш дали не са го хванали? Не, и много се съмнявам, че ще го хванат. Както се съмнявам, че ще дойде отново тук.

— Не мислиш ли, че станалото е нещастен случай?

— А това, което стана със сестра ти също ли е нещастен случай? — изръмжа Итън.

Тя пристъпи отново.

— Трябва да ти кажа нещо… да те попитам.

Итън продължаваше да се взира пред себе си. Кимна.

— Още тайни?

— Щом казваш, да. Когато ти замина… аз отново навлязох във виртуалната памет.

Итън кимна без да вдигне очи. Не изглеждаше изненадан.

— И?

Тъкмо щеше да му каже за спомена, когато тя и брат му играеха на числа, за обучението по математика. Но се спря. Не беше толкова важно.

— Видях една надгробна плоча… на майка и татко.

Тя го изчака да каже нещо, но той си седеше мълчаливо, вперил очи в килима. Беше й трудно.

— Видях рождената дата на баща ми.

Никакъв отклик. Дали изобщо беше буден?

— Тя е същата като твоята. Във виртуалната памет датата бе същата, а това означава, че…

И тогава, подобно на онази гадателка, Итън извърна глава.

— Означава, че твоят баща и аз сме близнаци. Така ли?

— Искаш да кажеш, че е истина?

— Разбира се. Идентични близнаци, точно като теб и Саманта. Защо си толкова изненадана?

— Аз… ами, не съм знаела.

— Разбира се, че знаеш. Всеки го знае. Или поне го знаеше, когато това имаше значение — когато и двамата бяхме живи.

— Е, аз не го знаех. Защо не си ми казал?

Той впери очи в нея и тя видя как присвива устни в знак на нетърпение. В думите му имаше напрежение:

— По същата причина, поради която не ви напомням непрекъснато със Саманта, че сте близначки. Защо трябва да ви казвам нещо, което приемам, че вече знаете?

Атмосферата в библиотеката бе враждебна. Ето я — стои тук, заобиколена от високите стени, от безкрайните редици книги и в центъра — нейният чичо. Тя се зачуди… ако си обръсне брадата, дали щеше да заприлича съвсем на баща й?

Пое си дъх — беше задушно.

— Трябваше да ми кажеш.

И тогава Итън рязко я прекъсна, гласът му леко потреперваше:

— И ти трябваше да ми кажеш за Лиам.

Джули се сепна като ужилена и напусна стаята.