Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (46)

21

Ако състоянието на сън е точен модел на рухналата памет на Сам, може би тук ще срещна нови прозрения. Процесът на „разширяване“, който е резултат от холенергийните МГТ вълни по време на сън — разпадането на познавателните асоциации, формирани от будното съзнание — позволява създаването на нови, неконвенционални асоциации. Най-вече това, което наричаме „вдъхновение“, е резултат от този свободно осъществен, неасоциативен процес. Доказано е, че усърдните молитви или дълбоката медитация предизвикват подобно на сън, холенергийно състояние. Когато това води до решаването на щекотлив проблем, обикновено го отдаваме на Бог или на трансценденталната медитация, докато истинската признателност трябва да получат мозъчните МГТ вълни.

Произволни записки на Джулия Гордън

Носиш се над центъра на галерията. Иска ти се да си сама, но те наблюдава доктор С., Алма и Итън са наблизо и също гледат. Цялата банда е тук.

И всеки си има своите тайни. Ти и Алма споделяте една. А доктор Сийгъл не знае, че си влизала без него. Ти сега пък знаеш, че Итън си има тайни — книжата на баща ти в заключения шкаф, документите, които Итън каза, че са унищожени.

Разкъсвана си от желанието да видиш виртуалната памет на сестра си и да се върнеш в кабинета на Итън.

Оглеждаш се наоколо. На стената лъвът на Венеция още ръмжи, а по-нататък виждаш голямото платно на Сам. Приближаваш се. Добавени са още детайли. Нима с прогресиращото влошаване на паметта това платно се ражда отново? Жълто-оранжевата светлина изригва някъде от центъра на платното. Но той самият е празен. Тъмна продълговата фигура блокира източника на светлина. Но самата фигура си остава загадка.

Още една тайна. Ти имаш свое разбиране относно големите тайни.

Те са за твоя баща или твоята майка. За техните взаимоотношения, за неговата работа, успех и поражение. Итън винаги е бил толкова загрижен. Дали вярва, че се нуждаете от защита срещу истината? Да… ако мисли, че тя ще ви нарани.

И тогава, в другия край на галерията зърваш ново платно. Приближаваш се и виждаш, че то е най-странното от всички досега.

Прилича малко на Мондриан — с неговите вкочанени щрихи и квадрати, с абстрактните си форми, които винаги са ти се стрували лишени от чувства. Но това платно — независимо дали е на Мондриан, или на Сам — е цялото объркано. Линиите са начупени и несвързани. Сякаш някой е взел ножици и го е рязал.

Забелязваш нещо на платното. Приближаваш се.

Това си ти.

Или по-скоро мъничка книжна куклена версия на теб — заловена от две щрихи. Част от хаоса. Толкова зловещо и смущаващо е да видиш себе си — редуцирана до една вкочанена фигура от хартия.

Придвижваш ръкавицата над своя образ. Оставяш виртуалната ръка да кръжи за малко над фигурката — и после натискаш бутона.

Хартиената кукла оживява. Виждаш как този невзрачен твой образ се усмихва. Но усмивката избледнява, когато куклата поглежда наляво и дясно и вижда, че е в капан.

Тогава — подобно на парче бекон върху горещ тиган, куклата Джули започва да покафенява и се усуква, гърчи се в едно овъглено кълбо, преди да изчезне сред малък облак дим.

И без да правиш нещо друго, ти сякаш се стопяваш в картината — през картината и си вече навън, кръжиш над черното море.

Тук все още е тъмно, застинало и самотно като в гробница, но сега забелязваш, че островите са по-малко и са сменили позицията си. Скупчили са се по-близко, като че ли се гушат един в друг, преди да се плъзнат под повърхността.

Виждаш остров, върху който щрихите и квадратите от платното са вече истински. Една объркана картина, прилична на скеле и боядисана в крещящи цветове, стои на брега. И в дъното й има отвор, врата.

Тръгваш нататък и тогава — също като хартиената кукла, ти вече си в структурата, в един дълъг и безформен коридор.

Не ми харесва тук, мислиш си.

Насочваш ръкавицата и се придвижваш.

Коридорът продължава като че ли в безкрая. Продължаваш да се движиш, но всичко е еднообразно, няма странични пътечки, просто един безконечен коридор. И е тъмно. Светлината едва стига, за да различиш виртуалните стени от двете страни и само на няколко стъпки напред.

И тогава чуваш звуци. Говорят хора, гласовете им се смесват. Невъзможно е да чуеш какво казват или пък кой го казва.

Спираш. Звуците… идват отляво. Поглеждаш нататък и виждаш друг коридор. Завиваш надясно и откриваш още един, водещ в противоположна посока.

Вече има къде да отидеш, но накъде водят всички тези мрачни коридори?

Гласовете изпълват пространството и ти се струва без значение накъде ще тръгнеш. Придвижваш ръкавицата наляво… и този коридор се разтваря в една стая с огромен под с шахматно наредени плочи и дузина врати. На тавана свети единствена червена крушка, като лампа на полицейска кола. Само дето не проблясва. Няма спешен случай.

Всички тези врати…

И не са еднакви. Някои са от тежък занитен метал, от вида, който се поставя на мансарден апартамент, докато другите са от масивно дърво, много прилични на вратите в Оукууд.

Те ти напомнят за мисълта на Олдъс Хъксли: „Вратите на възприятието водят навсякъде“.

С колко възприятия можеш да се справиш?

Всяка врата започва да се открехва. Коя да избера? Избираш произволно — тъмна дървена врата. Стартираш с ръкавицата и тя се отваря.

Пред теб се простира тъмен коридор, силен порив на вятъра те завихря на прага, надолу по коридора и те отнася в…

 

 

Голям градски парк. В Париж.

Сам изглежда ядосана. Лиам извръща глава.

— Казах ти, Сами. Не искам повече да слушам тези твои щуротии. Трябва просто да ме приемеш такъв, какъвто съм, както и начина ми на живот.

Но Сам няма да го остави да се измъкне толкова лесно. Заобикаля го и застава с лице към него. Не обръща внимание на френските майки, които се разхождат с децата си в ранното октомврийско утро. Тя и Лиам не спаха през цялата нощ, правиха любов и пиха вино… Тази разходка беше нейна идея.

И на фона на бляскавата парижка светлина тя реши да влезе дълбоко под кожата на Лиам О’Донъл.

— Знам какво казва за теб чичо ми.

— И какво може да каже този богат стар глупак?

— Той не е глупак. Каза ми, че си търсен от полицията, че си терорист. Казва, че те издирват за палеж.

Сам вижда как Лиам бавно се извръща към нея. Тя се чувства сигурна да го обвинява тук, на слънчевата светлина сред всички тези майки и деца наоколо. Но неговите потъмнели очи и стиснати устни бързо разсейват сигурността й.

— Той нищо не знае. А ти трябва да помниш едно нещо, моя малка луда художничке…

— Не ме наричай луда!

Зачатъкът на усмивка бързо се стопява.

— Не? Не беше ли ти тази, която ме помоли да нахлуя в къщата на чичо ти? Помисли, как ще реагира той, ако му кажа?

Сам стиска ръката му.

— Няма да го направиш.

Лицето на Лиам се озарява от усмивка. И Сам усеща как губи своето преимущество.

— Сигурно няма да го направя. Нито пък ти ще кажеш на някого за мен. Ние всички умеем да пазим тайните си, нали, скъпа?

Сам поглежда наляво и вижда момче, което държи балон, яркочервен балон. Разбира се… гигантски червен балон. Тук имат ли изобщо някакъв друг цвят?

Докато наблюдава балона, чува гласа на Лиам, притиснал устни до ухото й:

— Трябва да помниш едно нещо, скъпа… обичам те, Сами. Обичам всичко у теб, наистина. Искам да…

Балонът… нараства, става по-ярък. Невъзможно голям, надува се… а момчето… момчето „не е“ момче.

Балонът експлодира и навсякъде се разплисква червено, изпълва…

 

 

Този черен коридор сега е червен — един широк червен квадрат в платното на Мондриан. Гигантски червен коридор.

Копелето! — крещи част от теб. — Лиам го е направил! Боже, толкова е ясно!

Но друга част от теб вярва, че Лиам обича Сам.

Ти се обръщаш и отново си в голямата стая, стаята с вратите и всички тези безименни възможности за избор, които не водят доникъде. Това е „Монти хол“ на десета степен. Придвижваш се към тежка бяла врата на отсрещната стена. Тя не е вход към жизнерадостен дом… по-скоро е нещо като институция или…

Стартираш бутона.

Този път вратата се отваря бавно и ти виждаш друг черен коридор пред теб.

Влизаш и половин минута по-късно се озоваваш седнала с кръстосани крака на пода в мазето зад фурната… и палиш кибритени клечки. Винаги си обичала да си играеш с тях. Не че огънят сам по себе си те очарова. По-скоро беше нещо като изследване. Татко винаги казваше, че си твърде малка за комплект химически уреди и затова ти се налагаше да импровизираш. Беше само на пет, но се научи как да запалиш кибритена клечка, без да се изгориш, което ти позволи да си устройваш свои собствени експерименти — да откриваш от какво се пали огън и от какво не, какво изгаря бързо и какво изгаря бавно. Внимателна си. Винаги затваряш капачето отгоре, преди да драснеш клечката.

Отминаваш самата себе си и влизаш в друга стая. И тогава бляскавата светлина пронизва очите ти.

 

 

Мъжът седи до дълга лабораторна маса с разхвърляни пред него книжа. Никога не докосвай важните документи на татко, Сами.

И малката Саманта се чуди — как може хартията да е толкова важна?

Тя стиска ръката на мама. Силно. Мама няма хартии. Поне не толкова важни.

Сами вече не плаче.

— Натан…

Мъжът в бялото сако се обръща и ти виждаш татко. Очите му имат онзи особен израз, все едно че гледа надалеч, отвъд стаята, към вечността. Той потърква брадичката си.

— Казах ти, че работя. — Татко повишава глас. — Казвал съм ти безброй пъти да не ме безпокоиш, когато…

Мама пристъпва в стаята и те дръпва след себе си. Ти нямаш избор — и въпреки това не искаш да безпокоиш татко и неговите важни книжа. Но тя те дърпа. Ти не искаш татко да се вбесява. Ти обичаш татко. Искаш и той да те обича.

— Натан, трябва да прекратиш това.

Усмихва ли се татко?

— Да прекратя какво?

— Това, което правиш на момичетата. Плашиш Саманта… като й показваш всички онези картини…

Мама пак те дърпа и побутва Сам напред, към лъскавата маса с хартиите. Ти вдигаш очи. Тя не знае ли, че татко не бива… Не бива да бъде… Как беше думата?

„Обезпокояван“.

А сега изглежда прави точно това.

— Аз ги обучавам като разширявам обхвата на техните възможности…

— Остави тези умопобъркани идеи, Натан. Никой не се интересува. Ако бяха важни, щеше да спечелиш поне една дотация.

— Пари? За тях ли те е грижа само?

Парите са важни. Като хартиите. Те си крещят за пари. Много.

Татко пристъпва напред. Ръцете му са стиснати в юмруци.

— Плашиш децата — отронва мама.

Натан спира. Стои така със стиснати юмруци, като малко дете преди битка.

— Искам да оптимизирам техния потенциал, Луси. Толкова ли е ужасно? Те са талантливи, страхотно талантливи. Ако прахосат талантите си…

— Те трябва да бъдат деца! — казва мама. — Трябва да се забавляват!

— Да се забавляват? Разполагат с целия си живот за това! А точно сега, когато умовете им са като сюнгери, те трябва да изберат модел на поведение, който винаги ще ги ръководи!

 

 

Примигваш. Нещо просветва и…

Натан замръзва. Сега прилича на восъчна фигура от музейна сбирка. Няма я Сам, Лусинда е изчезнала. Чуваш някакво пропукване и съскане. Восъчната фигура не помръдва.

Тогава зад нея се вижда тънка златиста огнена ивица, която се вие около масата. Друг огнен език скача върху масата и започва да се гърчи като змия. Близва всяко парче хартия и продължава. Скоро огънят оставя димна завеса от къдрави кълба.

Той пълзи под масата и се свързва с другия огнен език. Насочват се заедно към краката на восъчния манекен и тръгват нагоре по крачолите.

Той не е жив, мислиш си. Иначе щеше да реагира. Това е само един манекен…

Пламъците отиват право към гърдите на Натан и обхващат врата му, вият се към лицето му…

Сепваш се когато проговаря…

— Аз винаги съм те обичал най-много…

Кого? Сам или теб?

Челюстите ужасяващо се движат, докато пламъците ги пристягат като маска. Той иска да каже още нещо, но ти не чуваш, защото… защото…

Сега вече лицето се разкапва, восъкът потича надолу и пада на земята. Нещо друго се разкрива под повърхността. Какво?

Поглеждаш надолу и виждаш огнената ивица да пропълзява като змия към теб. Всъщност тя е само на няколко стъпки. Виртуален огън във виртуална лудница.

Не мърдаш.

Знаеш, че сега трябва да си тръгнеш. Тези пламъци не са истински, но ти чувстваш топлината им. А щом я чувстваш от такова разстояние, какво ще стане ако пламъците те обхванат? Всичките ти инстинкти крещят да се махаш, но какво ще правиш това топящо се лице? То те дразни, обещава да разкрие нещо важно.

Челюстта се движи нагоре-надолу. Искаш да разбереш думите.

Аз… да, разбра тази дума. Аз… обичам… теб.

Но кой го казва това? Натан? Или Сам? Или пък някой друг?

Пламъците приближават. Време е да тръгваш. Наистина. Трябва да натиснеш Exit. Виждаш как премигва бутона Window и как яростно бипка. Знаеш кой е и какво ще ти каже:

— Излизай, излизай, излизай!

Вдигаш виртуалната ръкавица и отстъпваш. Но движението ти е спряно. Вратата е затворена. Тук правилата не важат. Налага се да отваряш и затваряш разни неща. Приближаваш ръкавицата близо до бутона Exit.

Не. Усещаш се свързана със сцената, с това място, вързана със спомена на сестра си. Ако изскочиш навън сега, може да изчезне.

Вземаш светкавично решение.

Снижаваш ръката си и вместо Exit, отваряш вратата.

Намираш се в гигантската стая с многото врати.

Завърташ се и с усилие овладяваш световъртежа. Пламъците те следват, бавно, търпеливо, като че ли разполагат с цялото време на света.

Вратите — през коя дойде?

Обръщаш се и виждаш една черна врата. Постоянното съскане и пукане на огъня те следва вече по-шумно, като че ли поглъща тази къща с вратите.

Черната врата се отваря и ти виждаш зад нея огромна пропаст. Препъваш се, защото след ослепителната светлина в лабораторията на баща си, все едно си сляпа.

Движиш се по коридора и стигаш до Т-образно разклонение. По кой път да тръгнеш?

Можеш да се обадиш на доктор С. и да го помолиш бързо да пренавие записа, но нямаш време за това. Оглеждаш се — огънят се разраства, тъничката ивица сега е огнена лава, която набира скорост и ръмжи към теб.

Завиваш надясно и веднага разбираш, че направи грешка. Стигаш друг завой и пак трябва да избираш. Всичко, което знаеш е, че огънят напредва зад теб и ще те нарани.

Но по дяволите, още не можеш да тръгнеш. Знаеш, че този лабиринт има още какво да предложи. Но пламъците…

И тогава си спомняш за курсовете по бихевиористична психология от студентските години. Как излиза мишката от лабиринта? Избира си една стена и я следва.

Избираш си дясната стена и я следваш след всеки неин завой.

Зад теб огънят се разраства.

Ами ако стената направи пълен кръг и те отведе обратно при огъня?!

Тогава ще натиснеш бутона Exit.

Но ето че ръмженето утихва постепенно и вече не се налага да вземаш решения — просто се носиш по черните коридори, летиш и оставяш жадния огън зад себе си.

Докато пред теб не се изпречва друга врата и ти връхлиташ в…

 

 

Намираш се в английска кръчма. Озърташ се и виждаш пиещите на барплота, вдъхваш киселия щипещ мирис на разлята бира, а тютюнът оформя димна завеса. Спираш пред една маса и виждаш Сам и Лиам. Той е прегърнал халба бира, а тя отпива от чаша, пълна с бяло вино.

— Все още не знам защо ме доведе тук — казва Сам. — И то в Англия. Не беше ли ти този, който твърдеше: „няма скоро да отида в добрата стара Англия“?

Тя подозира Лиам, защото е необичайно напрегнат и сдържан след пристигането им. Изчезваше за часове на „срещи“, а сега настоя да дойдат в тази западнала кръчма в Найтсбридж, за по едно питие преди вечеря.

— Бизнес — отвръща Лиам. Поглежда часовника си. — Исках да ми правиш компания, защото ми липсваш, когато сме разделени, Сами.

Тя подбелва нагоре очи.

— Ирландия е само на една крачка. Може би ще целунеш отново Бларни Стоун. — Тя игриво го плесва по ръката, когато той крадешком поглежда отново часовника. Правеше го постоянно, откакто излязоха от хотела. — И какво ще кажеш за това непрестанно гледане на часовника? Сякаш ще изпуснем влак или…

Едно ужасяващо бу-у-ум разтърсва стъклата в задната част на бара. Клиентите започват да крещят и с питие в ръка се струпват на тротоара. Лиам и Сам ги следват.

— Удариха банката! — крещи някой от ъгъла. — Гори, сякаш е изгнило дърво!

Тълпата се стича надолу по улицата и повлича със себе си Лиам и Сам. Когато стигат ъгъла, тя спира, прикована от гледката на оранжево-жълтите пламъци, които пронизват небето и сякаш достигат пълната луна. Тя чувства как у нея се надига старият ужас.

Лиам я дърпа за ръката.

— Хайде, Сами — подканя я той, а очите му горят като пламъците. — Да погледнем отблизо.

Тя издърпва ръката си. Няма начин да пристъпи и една крачка по-близо.

— Ти отивай. Аз не си падам по горящи сгради.

— Окей — казва той. — Връщам се след минута.

Гледа го как се отдалечава по улицата и се смесва с нарастващата тълпа. Държи се толкова нехайно, но тя продължава да се чуди — дали „наистина“ е нехаен? Или пък проявява професионален интерес?

Усеща внезапна слабост, присяда на бордюра и отпуска глава върху коленете си. Диша дълбоко. Пламъците… Толкова странно се чувства. Когато отново вдига глава, вижда Лиам да идва към нея, приближава се — силуетът му се откроява на фона на пожара.

Тя иска да извика…

 

 

Ти също искаш да извикаш. Не знаеш защо, но дори когато сцената избледнява и ти отново се намираш в празното виртуално пространство, този порив не стихва. Граничи с паника. Искаш да побегнеш през тези празни коридори, като сляпа да се блъскаш в стените, но внезапно се завърташ, извисяваш се и си свободна, родена във въздуха — летиш надалеч от гигантската структура на Мондриан.

Когато я напускаш, виждаш, че някои щрихи и квадрати са пренаредени. Цялостната форма не ти се струва по-логична отпреди, и все пак…

Научих нещо, мислиш си.

Но какво? И какво общо има това със Сам?

Не можеш да решиш дали да прекратиш програмата.