Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (48)

2

След вечеря Итън дойде пред спалнята на Джули на втория етаж.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо подкрепително? Ще те отпусне.

— Последното нещо, от което имам нужда, е питие. Скапана съм.

— От стреса е. Съзнанието ти крещи за почивка, за отдих от напрежението, в което се въвлече. А най-добрата отмора е сънят.

Не бяха разговаряли за останалата част от преживяното в днешния сеанс, за това какво се е случило и какво е видяла тя.

Джули имаше нужда да го спомене.

— Не съм знаела, че са имали проблем. Моята майка…

— Не разбираш това, което видя, Джулия. Беше спомен, филтриран през съзнанието на едно много малко момиченце. Кой знае какви пластове със значение е насложила отгоре Сам през годините!

— Ами всички онези врати?

Итън поклати глава.

— Сигурен съм, че изгоряха в пожара. Знаеш ли… — и той се изправи. — Саманта никога не преодоля този пожар… не като теб.

И аз не знам дали съм го преодоляла, помисли си Джули.

— Мисля, че за днес стига — каза тя. — Но утре ще се върна там вътре… и ще видя дали е останала някоя от онези врати.

Итън започна да обикаля в кръг с очи, вперени в килима на коридора.

Нещо не е наред, помисли си Джули.

— Джулия, помниш ли когато отиде да караш кънки на онова езеро…

— Ние се пързаляхме много пъти с кънки.

— Да, но тогава ти падна. Сами тичешком пристигна и крещеше, че имало много кръв…

Джулия се засмя.

— Да, мисля, че на Сам това й хареса.

Итън не се присъедини към смеха й.

— Ти плачеше. Раната беше отвратителна. Аз хукнах към езерото, вдигнах те и те донесох тук… близо до камината.

— Спомням си горещото какао.

— Превързах крака ти. Нямаше нужда от шиене… Спомняш си, нали?

— Как мога да го забравя!

— Когато бяхте малки, никога не съм искал ти или Сами да пострадате. И сега не е по-различно, Джулия… — Итън се приближи до нея. — Казах… казах ти, че ще поискам да спреш, ако нещо ти се случи.

— Нищо не ми се е случило.

Итън изпитателно я погледна.

— Искаш да ми кажеш, че не беше изплашена от онзи огън, който те преследваше… и — и не помисли, че ще те нарани? — Той си пое дъх. — Сигурен съм, че твоят доктор Сийгъл също е загрижен.

И още как, помисли си тя. Вече бе спорила с него тази вечер. Единствената причина, поради която се съгласи тя да продължава бе, че не подозираше за участието на нейните сетива във виртуалната памет на Сам. Ако знаеше това, ако някой от тях двамата се досетеше…

Очакваше подобна кавга и с Итън, но не искаше да я започва сега. По-добре да изчака до утре. Точно сега беше скапана, напълно изтощена.

— Итън, за мен няма опасност. Но дори да имаше, сигурността винаги е постижима само с едно натискане на бутона. Може ли да обсъдим това утре?

— Разбира се. Но не виждам защо ти се налага да навлизаш отново. Искам да кажа, не е ли ясно, че О’Донъл е човекът, когото търсим?

Нищо не е ясно, искаше й се да каже. Колкото повече виждам, толкова по-малко знам.

— Но как си представяш той да го е предизвикал?

— Може би й е давал медикаменти или пък й е действал на психиката. Не знам с точност. Но съм сигурен, че той е замесен.

— Какво мисли Алма? — попита тя.

— О, тя разкъсва вътрешностите на онази касета.

— Ще ми се да постигне нещо.

— Ако това изобщо е възможно, точно тя ще го направи. Но ти… ти трябва да почиваш.

— Добре. — Джули свали ръка от перилата и се отправи към стаята си. — Лека нощ, чичо Итън.

Отново съм като малко момиче, помисли си.

— Лека нощ, Джулия. О, между другото, утре рано сутринта ще ходя в Единбург. Трябва да продължа отпуската си и да свърша малко писмена работа в колежа. Ще се видим за вечеря.