Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (69)

1

Джули свали шлема си и остана да лежи така, като дишаше тежко, подгизнала в пот. А ръката я болеше убийствено. Дишането й постепенно се нормализира и тя дочу някакво настойчиво чукане в стаята. Приповдигна се и се огледа.

Следобедното слънце бе погълнато от дъждовни облаци и стаята потъваше в мъгляв здрач. Отдясно мониторът бипкаше. Премигващата иконка показваше, че доктор С. иска да говорят. Чудесно, но това ужасно трополене… къде?

Вратата. Някой дрънчеше бравата и чукаше по вратата.

Джули се откъсна от стола и избърса сълзите си, докато прекосяваше стаята и отключваше вратата.

В коридора стоеше сестрата, готвачката и прислужницата бяха изправени зад нея. Тя шокирано гледаше Джули.

— За бога, госпожице! Какво става там вътре?

— Защо… нищо. Просто…

— Чухме ужасни викове и плач. Помислихме, че се борите с някого и… — Тя си пое рязко дъх, когато широко отворените й очи попаднаха върху дясната ръка на Джули. — О, вижте си ръката! Какво е станало с вас?

Джули се втренчи в ръкава си. Платът не беше разкъсан, но бе напоен с кръв. Тя го нави нагоре и се вторачи в дългата няколко сантиметра драскотина върху кожата отдолу. Беше много по-малка от раната върху виртуалната й ръка, но все пак… рана.

Тя преглътна.

— Нищо не е. Ще се оправя.

Сестрата се промъкна край нея и се втурна в стаята.

— Ще ви помогна след малко. Сега трябва да се погрижа за пациентката си. Тя трябва… о! Господи! Какво е станало с нея?

Джули отиде до леглото.

— Какво не е наред?

— Тя е подгизнала!

Наистина. Фланелената нощница на Сам бе подгизнала от пот и бе залепнала за кожата й.

Джули махна каската на Сам, после повдигна китката й и измери пулса — 140. Спаднал. Лицето й, независимо от всичко, бе отпуснато и безизразно както винаги.

— Сам? — Тя сграбчи рамото й и я разтърси. — Сам, чуваш ли ме?

Никаква реакция. Нито дори потрепване на клепачите.

Тя повдигна единия — синьото око я гледаше невиждащо.

Съкрушена, Джули се отпусна на ръба на леглото и впери очи в сестра си.

— Сам? — печално отрони тя. — Не се ли връщаш при мен след всичко това?

Какво направих там вътре?, зачуди се. Мислех, че съм те върнала. Не си ли тук?

— Трябва да е имала треска — каза сестрата.

— Не… не е треска.

— Е, все нещо се е случило.

— Не — отвърна Джули, все още вперила очи в лицето на Сам: — Боя се, че нищо не се случи… изобщо нищо.

Мониторът отново избипка.

Сестрата каза:

— Трябва веднага да я преоблека преди да е настинала.

— Разбира се. — Джули се надигна с усилие от леглото. — Давайте. Аз ще поостана.

Тя се строполи върху дървения стол до монитора — старото място на Алма. А отвътре се чувстваше мъртва като Алма. На повърхността всичко кипеше — беше мокра, изтощена, а ръката й туптеше от болка. Взря се в кръвта. Доктор С. беше прав. Там съществуваше реална физическа опасност за нея. И какво? Всички усилия за нищо.

Нищо не бе постигнала.

Отново се провали, по дяволите.

Тя натисна два клавиша и лицето на доктор Мордекай Сийгъл изпълни екрана.

— Най-накрая! — възкликна той. — Тревожех се да не ти се е случило нещо!

Джули инстинктивно скри зад гърба си окървавената ръка преди да се сети, че той не може да я види.

— Нищо ми няма. Проверявах Сам.

— Как е тя? Някакъв признак да идва в…

— Нищо — прекъсна го Джули. — Никаква промяна, само се изпоти.

— Пот?

— Да. Направо беше подгизнала.

— Хм-м. — Доктор С. потупа с пръсти устните си. — Изблик на автономна дейност. Това би могло да значи нещо. Как са ЕЕГ вълните? Нейната мозъчна кора показа такъв невероятен отклик, когато ти свърза двата края над бездната. Което, трябва да призная, беше истински героизъм от твоя страна. Ти си се променила, Джули. Не зная дали го осъзнаваш, но…

— Да, ами… сякаш само си загубих времето. Върна се към обичайния обхват от единадесет-дванадесет херца, когато й свалих каската. Което означава…

Тя не можа да довърши изречението. Отново се просълзи.

— Спокойно, Джули. Ти направи всичко по силите си.

— Но не е достатъчно! — извика тя. — Какво стана там вътре, доктор С.? Открих проблема, поправих свръзката и това трябваше да е достатъчно. Сам трябваше да започне да се възстановява. Защо всичко започна да се разпада накрая? Първо си помислих, че вулканът отново ще изригне, но после дойде онзи трус или каквото беше там… връзката трябва да е прекъсната. — Тя въздъхна силно. — Нещо ми убягва.

Джули стисна очи и си спомни онези чудесни пипалца, онези малки ръчички, импулсите, които я обливаха.

— Ние я възстановихме! А сега сме в изходно положение. Не, по-лошо е от това. Защото след това пропадане, онова вулканично гърло сигурно е задръстено от отломъци. Няма да имаме друг шанс да възстановим връзката. Тя си отива.

— Чакай сега — каза той. — Не знаем със сигурност дали връзката е прекъсната. Този трус може да е преднамерено нейно действие, начин да блокира гърлото на вулкана и да погребе проводника. Спомни си, структурата в началото е била подземна, може твоята сестра да я иска отново под земята.

Джули погледна към своята безчувствена и неподвижна близначка.

— Ако все още има свръзка, защо тя не реагира? Защо няма някакъв признак на подобрение? Не очаквам тя да стане и да започне да рисува, но се надявах поне да помръдне крак, да трепне с пръст или да премига с очи. Боже, всичко бих приела! Но няма никаква промяна. Нищо. Нула.

Джули осъзна, че звучи сърдито. И така беше. Направо беше бясна. Бясна, че опита всичко по силите си и се озова с празни ръце.

Добре. Дръж се за това. По-добре е, отколкото сразяващото отчаяние отпреди малко.

— Може би дори едно потръпване е твърде много засега. Кой знае? Може на мозъчната кора да й трябва време, за да се презареди, тъй като съзнанието й трябва да се реорганизира след такова катастрофално вмешателство.

Смехът на Джули бе като дрезгав лай.

— Обикновено аз съм оптимистът, а ти си този, който казва „не“. Как така си сменихме ролите?

— Защото никога не съм те чувал да звучиш толкова съкрушена. Не ти прилича.

— Е, както ти сам каза преди малко, променила съм се.

— Тогава значи ли, че се отказваш? Да затворя ли сателитната връзка и да сложа край?

— Не — въздъхна тя. — Още не. Ще се върна пак утре. Ако виртуалната памет покаже някакви признаци на изцеление, ще продължим. Ако няма промяна, ще се опитам да навляза отново в онзи вулкан. Ако не можем, ще… по дяволите, Мордекай, не мога да понеса мисълта да я изоставя така!

— Ти направи всичко по силите си!

— Но не я върнах обратно! И не открих какво е причинило всичко това. Какъв е бил онзи последен спомен?

— Никога няма да узнаем. Очевидно той се е саморазрушил, когато твоята сестра е осъществила достъп до него. Боя се, че е изличен завинаги.

Една мисъл връхлетя Джули със силата на удар.

— Почакай една секунда. Той си е отишъл от паметта на Сам… но какво ще кажеш за моята?

— Какво искаш да кажеш?

— Колкото и сблъсъци да сме имали, Сам и аз рядко бяхме на повече от няколко стъпки разстояние една от друга в детството си!

— Е, и?

— Значи има голяма вероятност, колкото и ужасно нещо да й се е случило, то да е станало и с мен. Много е вероятно и аз да имам същата бомба, погребана в собствената ми памет.

— Да… — бавно отрони той. — Възможно е, но малко е вероятно. Дори и двете да сте изживели едновременно един и същ ужасен инцидент, вероятността и двете напълно да потиснете този спомен, се равнява приблизително на нула, така мисля.

— Но ние сме идентични близначки, помниш ли?

— Но не си приличате. Твоите реакции са съвършено различни от тези на Сам. Тя може да го потисне или да подходи към него чрез изкуството си. Ти ще намериш рационален начин да се справиш с него. Не. Невъзможно.

Имаше логика. И все пак…

— Мисля, че единственият начин да се убедим със сигурност, е навлизането във виртуалната памет. Много лошо, че не мога да изследвам своята собствена.

— Дори не си помисляй подобно нещо! Това ще се окаже катастрофално! Може да се озовеш в затворен обратен цикъл и да свършиш като сестра си, ако го нарушиш. Или пък ще си останеш завинаги уловена в капана на своята виртуална памет! Благодаря на Бога, че не е възможно да навлезеш сама, защото съм сигурен, че си достатъчно безразсъдна да пробваш.

— Добре — каза Джули. — Вероятно щях да го направя. Може да поработя върху това като се върна.

— Няма! И това е последната ми дума!

— Само се шегувам. — Тя въздъхна. — Виж, трябва да дремна малко. Утре ще ти се обадя още щом стана — в осем часа твое време — и заедно ще навлезем в паметта на Сам.

— Окей. Но никакви солови изпълнения междувременно. Обещаваш ли?

— Добре. Ще се видим тогава.

Не. Без повече навлизания в паметта на Сам.

Но това не означава, че няма да опитам и надзърна в моята собствена.

Тя се надигна и се отправи към банята. Един душ… не само че имаше нужда от него, но там мислеше и най-точно.

А й предстояха важни решения.