Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (15)

3

Събуди се късно и завари Итън в слънчевата трапезария на хотела над леката си закуска от кроасани и мляко с кафе. Изглеждаше поразително в пуловера си с цвят на боровинки, сивите панталони и сакото от туид. Едва не развали това впечатление, когато голямата чаша с кафе се изплъзна от пръстите му при обяснението на Джули какво възнамерява да извърши.

Итън беше вече запознат с нейните изследвания и от време на време й изтъкваше колко се гордее с нея.

Въпреки това тя очакваше подобна реакция и беше подготвена за нея.

— Искаш да използваш сестра си като опитно свинче? — попита той приглушено, докато попиваше разлятото кафе от покривката.

— А каква е алтернативата? Да се мотаем и да гледаме как тя се скапва?

— Просто трябва да се надяваме, че ще преодолее състоянието си.

— Имаме ли основание да вярваме?

— Не. Още не. Но…

— Но какво? Слушай, правила съм това стотици пъти в Ню Йорк и то без да причиня и най-малката вреда на някого.

— Но те бяха ли болни?

— Не, обаче…

— Ето! Това казвам! Възможно е да влошиш състоянието й, нали?

— Не виждам как!

Той се приведе напред и процеди предпазливо и натъртено:

— Има вероятност от утежняване на състоянието й — да или не?

Джули се замисли. Не знаеше какво ще открие във виртуалната памет на Сам, не беше сигурна дали самото й присъствие няма да разстрои още повече вътрешния й дисбаланс.

— Не мога да ти дам категоричен отговор. Досега не сме имали нито един пример за причинена вреда на субекта или на експериментатора.

Той се вцепени:

— На експериментатора? Искаш да кажеш, че съществува вероятна опасност и за теб? Боже, направо забравѝ. Имам вече една племенница в кома, не искам да загубя и другата.

— Това няма да се случи.

— Най-малкото можем да се уговорим така: това няма да се случи, защото имам пълномощията на настойник на Саманта и никой не може да я докосне дори, без мое позволение. — Той избърса устата си и захвърли салфетката върху чинията: — Джулия, отказвам категорично своето позволение!

— Аз мога да помогна, Итън! — каза тя като сграбчи ръката му, когато той се надигна да си ходи. Той я издърпа. — Мога да я върна при нас! — Тя се съмняваше в думите си, но беше отчаяна. — И ако го сторя, ще бъда първата в историята на човечеството, която ще го е направила. — С това извади силния си коз. — След това ще бъда известна. Сам и аз — и двете ще станем прочути. Когато артистичният свят дочуе през какво е преминала Сам, ще се тълпят да зърнат творбите й.

— Искам само Сам да бъде добре. Какво значение има славата?

— Винаги си искал от нас да направим нещо удивително, поразително…

Итън се отпусна отново на мястото си и изучаващо я огледа. Накрая промълви с дрезгав глас:

— Но ми кажи… считаш ли наистина, че можеш да я върнеш?

— Честно казано, не знам. В съзнанието й може би цари непроходима джунгла. Още първият път може да установя, че е безнадеждно. Но ако мога да обходя виртуалната й памет, ако видя спомените й, ако сглобя парченцата от мозайката, може и да установя какво се е случило с нея през онази последна седмица. Ако някой наистина я е отровил, може да открия кой е той. А щом установим това, ще можем да разберем какво е използвал… и как да я възстановим.

— Не бъди сигурна, че има замесен някой. Както знаеш сестра ти остави на доста места из Континента много разгневени съпруги.

— Той, тя или то — има ли значение? Поне ще имаме отправна точка. А сега просто се лутаме.

Този път тишината продължи по-дълго. В очите на Итън се четеше тревога, почти страдание, изражението му бе мрачно. Той издърпа салфетката от чинията си и започна да я усуква в ръцете си.

— Никак не съм спокоен, Джули — каза накрая той. — Обичам и двете ви. Не мога да понеса да загубя и теб… Но как да обърна гръб на може би единствения шанс за възстановяване на Сам? Особено когато с това се заема нейната собствена сестра?

Джули се приведе през масата и стисна ръката му като спаси салфетката от по-нататъшно малтретиране.

— Не се тревожи. На правилен път сме. Това няма да я нарани, само може да й помогне.

— Ами ти?

— Ще се справя. — Надявам се.

— Но все пак трябва да наложа едно условие.

Още едно условие? Доктор Сийгъл вече постави едно, а сега и Итън настояваше за своето.

— Какво е то?

Той се приведе напред с мрачно изражение:

— Ще наблюдавам всичко от много близо. При първия признак на някакви, каквито и да е симптоми за вреда на едната от вас, ще прекратя процедурата.

Тя се облегна и го изгледа с оскърбено изражение.

— Мислиш, че аз няма да го направя?

— Ако изпиташ и най-малкото подозрение, че състоянието на Сам може да се влоши, разбира се, че ще го направиш. Но не съм сигурен дали ще постъпиш така, ако ти си засегната. Виждал съм те да пренебрегваш предупрежденията и да продължаваш напред. — Той притисна ръката й и се усмихна: — Ти си още млада, Джули. Вие, младите, мислите, че сте безсмъртни.

— Не и аз — отсече тя и го погледна прямо. — Спрях да вярвам в безсмъртието на петгодишна възраст.