Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (31)

1

— О, Джулия, бих искал да се запознаеш с доктор Алма Евънс.

Стегната, тъмнокоса жена на средна възраст стоеше до Итън на бара, в отсрещния ъгъл на хола. Тя пристъпи напред, усмихна се и прехвърли питието си в лявата ръка, където държеше цигарата си и при влизането на Джули протегна дясната.

— Доктор Гордън. Щях и без това да ви позная. Съвършена прилика със сестра ви. Толкова съм чувала за вас от вашия чичо!

— Наричайте ме Джули, моля — отвърна Джули като пое ръката на жената. Бе студена от леда в питието.

— Само ако и вие ме наричате Алма.

— Дадено!

Алма Евънс имаше тъмна коса и блестящи кафяви очи. И хубава усмивка, макар че зъбите бяха малко издадени и бяха осеяни с леки никотинови петънца. Акцентът й беше характерен за висшата класа, имаше стегнат говор.

Итън се намеси:

— Тъкмо опитвахме едно петдесетгодишно малцово уиски, което открих в околностите на Единбург миналия месец. Искаш ли и ти?

— На петдесет години? Все още ли може да се пие?

— Съвсем — отвърна Алма като вдигна кристалната си чаша. — Греховно гладко влиза…

Джули си сипа два пръста чисто уиски. Обикновено го пиеше с лед и сода, но да разреждаш петдесетгодишно шотландско уиски си беше направо углавно престъпление.

Тя вдигна чашата си.

— Наздраве! — и отпи.

Божествено — гладко и богато, с отлежал тежък привкус.

— Ще си поръчам една каса — каза тя. И отново отпи. — Нека да са две.

Итън се засмя.

— Ако знаеше колко струва тази бутилка, щеше да намалиш поръчката си.

Те обсъдиха неизброимо чудесните качества на отлежалото малцово уиски, докато докрай не изчерпаха темата и не стана време за вечеря.

Когато се отправиха към трапезарията, Итън я дръпна настрани.

— Добре ли си? Изглеждаш малко изтощена.

— Добре съм.

— Да не би причината да е виртуалната памет? Видя ли нещо?

Причината не е в това, което видях, помисли си Джули.

— Нищо, което да има смисъл.

— Надявам се да променим това — отбеляза той.