Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (16)

4

Ди Ейч Ел изпълни задължението си — хардуерът бе доставен точно навреме.

Но сглобяването и включването му бе съвсем друга история. Въпреки опасенията си, Итън вложи пълната си подкрепа и бе незаменим при издействането на позволение от санаториума и от неговия медицински управител, който съвсем разбираемо бе разстроен от това странно оборудване на собствената му територия. Итън го успокои и увери, че няма никакво нашествие, а апаратурата е свръхмодерен енцефалограф. Той подписа цял куп формуляри, които освобождаваха санаториума „Сейнт Габриел“ от всякаква отговорност. Помогна на Джули да наеме работници за инсталиране на сателита върху покрива и за прокарване на кабел до стаята на Сам.

Накрая всичко беше готово.

И ето ги тримата в стаята — Джули, Итън и Сам — нямаше нужда от анестезиолог. Притъпената светлина на късния следобед леко се процеждаше през завесите. Стаята изглеждаше претъпкана с допълнителния хардуер, макар Джули да бе запазила само минимума — два шлемофона и виртуална ръкавица, монитор, терминал, видеокасетофон за запис и кабели, много кабели.

Прекараха целия ден в последни приготовления, в тестване на оборудването и захранването на сателита — сега всичко влизаше в действие. Джули усещаше нужда от сън, но не беше решила дали щеше да спи този следобед, или ще изчака до утре.

Няма защо да протака повече.

Сам лежеше в леглото си със стегната в шлема глава, подобно на митичната Медуза. Джули погледна към Итън отсреща й, разположен пред монитор, върху който щеше да следи информацията, подавана към очилата на Джули. Ролята му беше пасивна — нямаше как да влиза във взаимодействие.

— Удобно ли ти е? — попита тя.

Той опита да се усмихне. Жалък опит. Сякаш щеше да му прилошее всеки миг.

— Никак.

— Отпусни се — каза тя. — Този опит е пробен. Ще го направим бързо и гладко.

— Надявам се.

Тя се опитваше да изглежда спокойна, но отвътре беше напрегната като арматурна пружина. Усещаше, че се поти под мишниците, а пръстите й трепереха, докато нагласяше слушалките си. Трябваше да излъчва увереност заради тези двама мъже — Итън тук в стаята и доктор Сийгъл на линията в Ню Йорк. Всеки от тях можеше да прекрати процедурата по всяко време.

И за хиляден път се запита за мотивите си. Дали искаше да помогне на Сам? Или пък безразсъдно се втурваше в паметта на сестра си само защото никой не го е правил преди? Или истинските й мотиви бяха още по-низки? Нима искаше да е воайор в миналото на сестра си?

Каквато и да бе истината, трябваше да отложи размишленията за по-късно. Точно сега трябваше вече да стартира.

Надяна виртуалната ръкавица. Имаше нещо средновековно във всичко това — все едно да очакваш схватки с демони и дракони. Тя сви пръсти. Иконката на ръката затанцува по екрана.

После хвана шлемофона и го смъкна надолу. Отметна косата си да не й пречи. Моята каска, помисли си.

Шлемофонът беше груба и тежка вещ и въпреки подплатата, не можеше да се отървеш от усещането, че главата ти е стегната като в менгеме.

Джули нагласи слушалките и щракна очилата на мястото им.

Пред нея се ширна безбрежна синева. Придвижи ръка. Иконката се втурна през синьото. Задейства бутона Window върху горната лента. В десния ъгъл се появи лицето на доктор Сийгъл.

— Добре ли е всичко при теб, доктор Сийгъл? — попита тя.

Той кимна:

— Всичко. Но бих искал да отправя още една молба…

— Благодаря — прекъсна го тя. — Готови за тръгване.

Той въздъхна:

— Добре. Помни, че ще имаш усещането за мудност заради сателитната връзка. Бъди търпелива. Тук съм, ако ти потрябвам. Ще те наблюдавам.

— Оценявам това — отвърна тя и отново стартира бутона Window. Доктор Сийгъл изчезна.

Всеки ме наблюдава, помисли си Джули. Да се надяваме, че всичко ще мине гладко, както обещах.

Тя натисна с виртуалния показалец бутона Enter, стаи дъх и загледа как синевата се превръща в мрак.