Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (2)

1

Джули надникна в офиса си:

— Прослушай постъпилите съобщения, ако обичаш.

Отново закъсняваше. Отделът разполагаше само с шестима служители, които вършеха работа за дванадесет.

— Вече го направих — отвърна Синди и й подаде изписан лист.

Джули го прегледа. Нищо особено. Най-вече дребни служебни проблеми. Можеше да се обади по-късно, утре, когато и да е…

И тогава стигна до последната записка: Обади се на чичо си Итън. Спешно. Синди беше написала погрешно името на чичо й, всички го правеха. Имаше отбелязан телефонен номер, но Джули не бе наясно в коя държава трябваше да звънне. Не беше обичайният код 44 за Великобритания. Нима Итън беше в отпуск?

— Чичо ми каза ли откъде се обажда?

— Не — отвърна Синди, — но този номер е в Париж.

Джули недоумяващо погледна секретарката си:

— Париж? Как разбра това?

— Знаех, че ще попиташ и го проверих. — Синди се ухили и ококори големите си сини очи: — Не съм ли просто чудесна?

— Най-добрата — отсече Джули и наистина мислеше така.

Синди беше най-добрата секретарка, която бе имала някога. Притежаваше особено редкия талант за една секретарка — предвидливост. А беше и подредена. Джули ненавиждаше безредието.

Единственият недостатък на Синди бе външността й. Тя беше наперена малка блондинка с коса на самодива и поразително стройно тяло. Сгодена бе за един компютърен техник в Ексън и до три месеца щеше вече да е омъжена жена. Джули се боеше от деня, в който Синди щеше да влезе и съобщи, че е бременна и ще си остане вкъщи. Точно така стана с последната й секретарка. Джули недоумяваше — та работата, която вършеха, бе най-вълнуващата на света! Как можеше някой да я напусне и да си остане вкъщи?

— Той обясни ли какво е толкова спешно?

Синди поклати отрицателно глава:

— Не. Само каза: „Да се обади веднага. Спешно е“. И остави номера си. Но гласът му наистина беше малко напрегнат или може би уморен. Искаш ли да го набера?

Синди като че ли гореше от нетърпение да я свърже. Джули веднага се сети, че това май беше първият личен разговор, който секретарката й приемаше за нея. А Синди беше прекомерно загрижена, че на Джули й липсва „личен живот“ — никакви приятели, никакви любовници, само проекта!

Излизаше, че Джули наистина нямаше това, което Синди и останалите в отдела считаха за „личен живот“.

Но щом ми харесва така, защо трябва да са загрижени?

Джули пъхна листа в джоба си:

— Точно сега нямам време. — Погледна часовника си: — Колко е сега там — четири часа следобед? Ще му се обадя веднага след демонстрацията.

— Но той каза…

— Ти не познаваш моя чичо Итън. За него всичко е спешно. Но точно сега само тази демонстрация е наистина спешна. Как изглеждам?

Синди се изправи и се приведе над бюрото, за да оправи яката на лабораторната й престилка, после отстъпи и я огледа.

— Какво ще кажеш за малко червило?

— Забрави.

— Тогава поне приглади малко косата си.

Джули измъкна от несесера си четка и пристъпи към голямото огледало, което Синди бе окачила отзад на вратата. Приглади няколко кичура, разпилени от вихровите ефекти в метрото, и се огледа.

Изглеждаше бледа. А защо не? Косата й беше светла, направо руса — не толкова колкото на Синди, но цветът поне беше естествен. От години не беше излизала сред природата. Въпреки това според нея изглеждаше добре. Късо подстриганата й коса сега вече бе сресана. А кожата й, макар и бледа, беше поне без петна. Сините й очи искряха въпреки само четирите часа сън. Пълните й устни бяха бледи. Май наистина имаше нужда от малко червило, но нямаше у себе си. Не си правеше труд да носи.

Показвам това, с което разполагам.

Опита да се усмихне. Усмивката й не бе чак ослепителна, но не бе и никак лоша. Трябваше да се поупражни в усмихването пред човека от „Брухмайер“ тази сутрин.

Обърна се към Синди:

— Пожелай ми късмет.

Синди се ухили и вдигна кръстосаните пръсти на двете си ръце:

— Няма да повярваш колко ще ми е трудно да пиша така.

Джули се засмя:

— Сигурно ще забави скоростта ти до деветдесет думи в минута.

— Съвсем сериозно — усмивката на Синди се стопи. — Късмет, доктор Гордън.

— Благодаря. — Джули махна с ръка и се отправи към коридора. — Сега се нуждаем от тонове късмет.

Да, мислеше си Джули докато препускаше към лабораторията. От тонове късмет се нуждаем.

Фондацията „Мария Брухмайер“ имаше за харчене купища пари. Когато съпругата на Хайнрих Брухмайер умря от болестта на Алцхаймер, той основа фондация със значими ресурси за финансиране изследванията за откриване причините и евентуалното лечение на болестта. След като дълги месеци бомбардираха фондацията с телефонни разговори, писма, разпечатки и абзаци от нейни статии в научни списания, накрая успяха да предизвикат посещението на един от членовете на борда на „Брухмайер“. Уговорката беше той да участва в демонстрация.

Днес беше великият ден. Срещата беше определена за десет часа сутринта — преди цели двадесет минути! Господи! Защо точно в този от всички останали дни?

Зави зад един ъгъл и видя доктор Мордекай Сийгъл нетърпеливо да крачи напред-назад пред лабораторията. Той я зърна и се заклати към нея, размахал като пеперуда месестите си ръце.

Не изглеждаме ли много издокарани, мина й през ума, докато оглеждаше преценяващо шефа си. Чисто сако — както винаги разкопчано, защото не можеше да обхване талията му, оредяващата посивяла коса бе сресана на път, панталоните — огладени, обувките блестяха. И нима наистина надушваше аромата на „Олд Спайс“? Мордекай Сийгъл, доктор по медицина и физика, именит в световен мащаб гуру в изследването и картографирането на паметта, днес се бе опитал да прилича на денди.

Сигурно му е било трудно да се издокара така без помощта на Бърнис. Трудно? Мислеше, че направо не е във възможностите му. Беше загубил дългогодишната си партньорка в живота само преди два месеца, но някак си успяваше да се държи.

— Той е вече тук, Джули! Чака. Ти закъсня, а той дойде рано! Къде беше досега?

— Снощи имах страхотна среща и бях на купон до сутринта. Току-що пристигам.

Той я погледна над очилата си:

— Искрено се съмнявам в това.

— Е, добре, проверявах главния компютър, пуснах още веднъж програмата за отстраняване на грешки на новия главен код, който вкарахме миналата седмица. Няма да ни свърши работа, ако софтуерът ни стане твърде темпераментен тази сутрин.

— О, боже, дано да не става! — възкликна той като скръсти ръце пред себе си и вдигна очи към тавана. И двамата знаеха, че крахът в системата щеше да бъде истинска беда. — Но той те чака. Успях да убия малко времето в светски разговори, без да разбулвам нещо, но си изразходвах горивото.

— Е, не трябва да изглеждаме твърде нетърпеливи, нали? А и не разполагах с друг, когото бих могла да изпратя долу при главния компютър вместо мен, нали?

— Тушира ме — отвърна той. — Може би ако впечатлим достатъчно „Брухмайер“, ще можем да наемем щатен сътрудник, който да се занимава с програмирането. Ще си починеш.

— Наистина ще бъде чудесно!

— Като каза това — докосна я той с ръка, — нали обещаваш, че ще бъдеш търпелива с него, Джули?

Тя се престори на шокирана:

— Аз? Какви са тези инсинуации — нима бих могла да се държа по друг начин?

— Е, ти имаш склонност да бъдеш рязка с хора, които не схващат веднага. Помни само това, че никой друг в света не прави това, което вършим ние, така че дори на любознателните хора понякога им трябва време, за да схванат. А този човек може да не е… ами, любознателен.

— Но има дълбоки джобове.

— Точно така. Много дълбоки. — Д-р Сийгъл се усмихна свенливо и превключи на идиш: — Значи малко чар няма да навреди.

— Схванах. Ще изпратя Синди до „Виктория сикрет“ да ми купи прозрачен пеньоар…

— Знаеш какво имам предвид, Джули.

— Да, зная.

Тя пристегна вратовръзката му. Харесваше доктор Сийгъл. Много. Той беше не само брилянтен теоретик и чудесен шеф, но и свестен човек. Много жалко, че бе по-стар от нея с тридесет години. Всички свестни мъже бяха или твърде стари, или твърде женени.

Той практически я осинови, когато разбра, че тя няма семейство в Щатите. Понякога се държеше с нея повече като баща и тя трябваше непрекъснато да си напомня, че той е шеф на отдела.

— Готови ли сме? — попита тя.

Той си пое дълбоко дъх:

— Да, ако и ти си готова.

— Добре. Време е за шоуто.

Джули се промъкна край него и спря до вратата. Върху декоративното стъкло беше изписано „Картографиране на паметта“. Сграбчи дръжката, дръпна я и пристъпи навътре.