Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (4)

2

Всички ние поглеждаме толкова лековато на паметта! Никой не взема предвид същинския потоп от информация, който извира от петте ни сетива и залива мозъка ни във всяка една секунда и как нашият мозък разделя и съхранява този поток от възприятия в информационни банки, до които ние можем да получим достъп за частица от секундата.

Произволни записки на Джулия Гордън

Виждаш върху отразяващите очила вертикални завихряния, после образът се стабилизира. Синевата се изпъстря от перести облаци. Въздишка на бриз, чуруликане на птички.

Както обикновено, денят в Лорийнвил е красив.

Насочваш иконката, изобразяваща ръката с палеца надолу. Облаците се изнизват надалеч. Чувство за падане — май прекалено бързо — пред очите ти изниква зелена равнина.

В слушалките се чува гласът на Хендерсън:

— О-хо! Точно като при симулатор на полет!

Добре. Той вече се забавлява.

— Има известна прилика, само че не използваме джойстик. А и няма да се сблъскаме с вражески войници. Това, което възнамерявам да направя, е да ви отведа на една кратко пътуване из паметта на Лорийн.

Подаваш команда за придвижване напред — плъзгаш се над зелени хълмове и идеално подкастрени дръвчета. Причудливи селца изпъстрят околността. Но тревните площи не са гладки. Те са осеяни равномерно с някакви могилки, прорязани са със сложни плетеници от тръби.

— Изглежда ливадите й са нападнати от къртици — обажда се Хендерсън.

Усмихваш се. Добър аналог:

— Това не са къртичини — обясняваш, — но наистина са тунели. Това е мрежата от връзки в паметта. Тя формира инфраструктурата на самата визуализация.

— Това нейното минало ли е? Прилича ми на образи, генерирани от компютър.

Прехапваш устни и се въздържаш от остра забележка. Какво друго е очаквал?

След кратка пауза тихо и спокойно каза:

— Защото точно това представляват. Лорийн е една интелигентна, социално приобщена студентка, която ни помага в изследванията и получава възнаграждение като експериментален субект. Компютърът сортира широк набор импулси от кората на мозъка й, подрежда ги в образи, смесва ги с импулсите, идващи от мен, и отново ги възвръща към нея, разчита ги повторно, пак ги подава… и така установяваме един непрекъснат обмен, който ни позволява да взаимодействаме с паметта й.

— Взаимодействие? Искате да кажете, че можете да промените спомените й?

— Не. Но явно провокираме спомени със самото си присъствие. Можем само да се движим сред тях, да ги разглеждаме от различни ъгли. Не можем да променяме визуализацията на паметта. Навлизала съм в паметта на Лорийн неизброимо много пъти и винаги е същото.

— Винаги?

— Да. Това е нейната индивидуалност. Под нас се простират всички пробудени жизнени опитности на Лорийн. А човек в същността си е съвкупност от собствените си спомени. Без тях нямаме минало, нямаме семейство, приятели, преживяване. Никъде не сме ходили, никого не сме срещали или познавали. Човек се дефинира от акумулирането на своите всекидневни преживявания. Без памет за тях, кои сме всъщност? Една нула.

— Ето защо нашата фондация намира изследванията ви за особено интригуващи. Но сигурно визуализацията на всяка отделна памет е различна.

— Съвършено вярно. Възпитанието на Лорийн е доста прозаично. Навлизала съм в паметта на хора, където не е толкова слънчево и не могат да се видят бели дървени огради…

— Като в гето?

— Точно така. Но дори и субекти, израснали в мизерия, притежават подвижни, добре оформени, просторни образи. Само че при тях празните пространства приличат на запустели нивя, а сградите — на общежития.

— Може би щеше да бъде по-интересно, ако бяхме навлезли в паметта на такъв индивид.

Усещаш как стискаш здраво челюсти. Водиш този човек в едно пътуване, което са изпитали само малцина избрани хора, а той мърмори.

— Нямахме на разположение такъв човек — поне не и някой, който да позволи на непознати да разгърнат книгата на живота му.

— Но те позволяват на вас…

— Само след като ме опознаят и започнат да ми имат доверие. Лорийн има безгранично доверие в мен. А и не счита, че има какво да крие.

— Всеки има нещо за криене.

Не можеш да го оспориш, затова отвръщаш:

— Хайде да погледнем по-отблизо! Изберете си къде да приближим!

Завърташ визуалното поле и пред вас се ширва панорамен изглед на визуалната памет. Истинска бъркотия от образи осея терена — низ от фермерски къщи, тухлените постройки на държавни училища и гимназии, църкви, заведения за бързо хранене, колежански спални помещения, кръчми, кина, футболни игрища, Айфеловата кула, прочутият лондонски часовник Биг Бен и над всичко това се извисяваше огромна бяла къща на два етажа в колониален стил.

— Какви са тези забележителности?

— Лорийн е прекарала предпоследната си година в колежа в Европа. Не забравяйте, че тези образи на паметта не съществуват реално в главата й — те са символи на виртуалната среда, генерирана от компютъра. Разумът на Лорейн определя кое е значимо, а компютърът просто има достъп до тази йерархия и създава средата, визуализира паметта. Всеки значим човек, място и събитие в живота й са отразени.

— А не дотам значимите?

— И те са вътре в паметта й. Обикновено са закътани някъде във или около важните фактори. Трябва само да знаеш къде да гледаш. Присъствието на адреналин и норадреналин в организма по време на самото събитие, определя доколко трайно тези моменти са запечатани в паметта й.

— Добре, щом са важни големите събития, нека да хвърлим един поглед на онази огромна бяла къща.

— Добър избор. Тя е израснала в нея. Къщата е свързана с много спомени. Следвайте ме.

Придвижваш ръкавицата, насочваш, завиваш надясно и пикираш на земята. След толкова посещения в Лорийнвил си станала „спец“ в навигацията из паметта. Забавно е да се изфукаш. Понякога тук се чувстваш повече у дома, отколкото в реалния свят.

Бялата колониална сграда се извисява и надвисва над вас. Доближавате и тя като че ли се свива, смалява се постепенно и когато сте вече на входните стъпала добива нормални размери. Ти си свикнала с този феномен, но не и човекът, когото водиш.

— Какво стана? — тревожно пита Хендерсън.

— При визуализирането на паметта размерите са причудливо понятие. Както се казва „още нищо не сте видял“.

Наближаваш входната врата, побутваш я и тя се отваря. Влизаш вътре и се оглеждаш. Фоайето е просторно, а таванът се извисява на шест-осем метра над теб. Това винаги ти напомня за йоркширската къща — домът на детството ти.

И за секунда в ума ти проблясва „спешното“ обаждане на чичо Итън. Надяваш се да не е чак толкова спешно.

— Господи! Перспективата е изцяло изкривена.

— Не и ако си дете, а ние очевидно гледаме от позицията на детската възраст. Ако сега се обърнем и влезем отново, ще… чакайте, ще ви покажа.

Връщате се отново на верандата, затваряте вратата и после отново я отваряте. Влизате и сега вече фоайето добива нормални очертания.

— Сега гледаме на обстановката от перспективата на по-зрялата възраст, вероятно на тийнейджър. Това е едно от непредвидимите неща при визуализирането на паметта. Тук времето е еластично. Ако даденият субект е прекарал много години в съответната обстановка, например десетилетия, както е случаят с тази къща, никога не си сигурен от коя точно перспектива на времето гледаш на нещата. Не сме установили с точност какво налага йерархията на спомените. Но считаме, че тя е свързана с най-скорошните събития в живота на субекта и… тяхното отношение към миналото.

— Тя живяла ли е като възрастна в тази къща?

— Не съвсем. Посещавала я е по времето на колежанските си години, но не е живяла постоянно в нея.

Плъзваш се във всекидневната. Тъмно е, ако не се смята телевизора. На светлината на екрана виждаш двама души, прегърнати, върху кушетката. Момчето промъква ръка под пуловера на момичето, но то я отблъсква.

— Хм, интересно — обажда се Хендерсън.

Типична мъжка реакция. Прехапваш език.

— Това е първият й сериозен приятел. Връзката им продължава около четири месеца. Тя не му е позволила много повече от това, което вече виждате.

Придвижвате се в трапезарията. Седемнадесетгодишната Лорийн седи на масата с брат си и своите родители. Цари скована тишина. Напрежението се подушва във въздуха. Спомняш си множество подобни сцени от собствените си тийнейджърски години, макар и причината никога да не е била в теб.

— О-хо. Май не са много щастливи.

— Искате ли да узнаете защо? Ще ви покажа.

Връщате се във всекидневната, вече цари нощ и всички лампи са запалени. Стаята е претъпкана с тийнейджъри, много от тях са пияни или са замръзнали сред крясъците на Брус Спрингстийн. Една лятна съботна вечер. Родителите на Лорийн са заминали за уикенда — при по-раншно посещение бе зърнала сбогуването и предупрежденията към Лорийн. Котараците ги няма и сега е време за момичето да празнува.

Докато се провирате през тълпата, започва бой. Прекатурват една лампа и тя се разбива на пода. Лорийн крещи на биещите се да престанат, но боят става още по-ожесточен.

— Очарователно — шепне Хендерсън. — Същинска прелест!

Отивате в кухнята и намирате Лорийн изправена до мивката в отбранителна поза. Майка й седи и плаче край масата. Дългата лъскава коса на Лорийн с цвят на кестен, сега е отрязана до пет сантиметра, боядисана в яркооранжево и е щръкнала в дузина кичури.

— Бунтарските години. Всички сме ги прекарали — чуваш се да казваш, макар и да не помниш ти да си се бунтувала така.

Това беше „специалитет“ на сестра ти.

— А къде е всекидневието? Всичко тук носи силен емоционален заряд.

— Адреналинът, помните ли? Силните емоции напомпват кръвта с адреналин и норадреналин. Те активират бадемовидното тяло на хипоталамуса, който на свой ред прави мозъчната кора по-възприемчива към паметта. Като резултат от това, събитията, носещи емоционален заряд — щастие, тъга, уплаха, са по-дълбоко врязани в паметта ни, отколкото рутинните неща. Ако останем тук достатъчно дълго, ще видим и някои от тях, но те са доста неясни. Нашата памет върши редакторска дейност. Необходимо ли е наистина да съхраним завинаги детайлите на десетхилядното си прекосяване на всекидневната по пътя си за кухнята?

— Накъде се отива оттук? — пита Хендерсън, когато отминавате една затворена врата.

— Към сутерена, но ние не можем да отидем там.

— А защо?

— Защото е заключена, а ние не разполагаме с ключа. Самата Лорийн не ходи там и не иска и ние да отидем.

— А-ха! Потиснати спомени!

— Не толкова потиснати, колкото отблъснати. Те не са приятни и тя ги е заключила. Същински потиснатите спомени, ако съществуват наистина, са дълбоко погребани. Дори и самият човек не знае къде са те. И ако веднъж успее да ги локализира, трябва наистина доста да поразрови, докато ги намери.

— Значи вие никога не сте били долу в сутерена.

— Не съм открила ключа.

Лъжа. Всъщност ти откри ключа. Винаги си била добра в откриването на разни неща. Ключът е пъхнат между страниците на албума с изрезки в спалнята на Лорийн, пробил е снимката на Джони Козик. Защото измежду другите спомени, в сутерена се намира и мъглявият спомен за отнемането девствеността на Лорийн от добрия стар Джони. Сега го наричат изнасилване.

Джони, с две години по-голям и със светлинни години по-опитен, бе дошъл една нощ с бутилка „Садън Камфърт“, когато родителите й отсъстваха. Успя да напие Лорийн и започна да я съблича. Лорийн, по-скоро пияна отколкото любовно настроена, опита да го отблъсне, но той се ядоса и започна да я блъска. Успя да я изплаши. Тя бе твърде отпаднала, за да окаже силна съпротива. Ти не бе в състояние да гледаш. Трябваше да се извърнеш, когато тя го остави да направи онова, което той искаше.

Цялата настръхваш при съзнаването, че изнасилването се повтаря в безкраен цикъл под краката ти. Дори и сега…

Никога повече не се върна в сутерена и си дяволски сигурна, че няма да заведеш там някакъв си непознат.

— А какво има горе?

— Обичайното разположение — спални и бани. Ние можем…

Прекъсва те червеното просветване на бутона Warning. Преглеждаш лентата с физиологичните стойности. ЕКГ-то поддържаше нормалните вълни, но пулсът бе ускорен до 120 и респираторното ниво бе 14.

— Какво става?

— Нищо. По причини, които тепърва ще си обясняваме, престоят ни във виртуалната реалност на паметта е ограничен от физиологичните реакции. Ограничението е различно при различните хора, но първите симптоми са ускоряване на пулса и на респираторното ниво. До известна степен това има връзка с понижаване ефекта на диазепама, тъй като тогава започват и реакциите. Но дори и да вкараме допълнителна доза от лекарството, веднъж започнала, реакцията прогресира.

— Какво ще стане, ако пренебрегнем предупреждението и останем тук?

— Не можем. Това е закодирано и в програмата. Ако не излезем доброволно, ще го направи самата програма. Нямам желание да откривам какво ще стане ако пренебрегнем сигнала. Можем да причиним вреда, а може и да не причиним. Защо да рискуваме? Винаги можем да се върнем по-късно.

— Тогава нека излезем незабавно. Не съм дошъл, за да причиня вреда на тази млада жена.

Докато придвижваш иконката към бутона Exit и го задействаш, искрената загриженост в гласа на Хендерсън предизвиква пристъп на вина у теб. Беше накарала Гомес да даде на Лорийн слаба доза диазепам, което щеше да гарантира само една кратка демонстрация.

Всъщност няма значение. Нали го отведе на пътешествие и ако го беше удължила щеше да демонстрираш повторението на събитията. Защото нямаш намерение да разбулваш някоя от тайните на Лорийн. Беше й обещала.

Екраните избледняват. Посягаш към виртуалните очила.