Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (61)

4

— Как мога да те изпъдя, защото си нарушила доверието ми, щом по този начин предадох собствения си брат?

Те седяха един срещу друг във всекидневната и отпиваха от петдесетгодишното уиски на Итън. Джули едва докосваше своята чаша. И без това бе изтръпнала. Не й трябваше още анестезия.

— Ти и моята майка, видях ви двамата във виртуалната памет на Сам… трудно е за вярване. Как…?

Итън изви устни в гримаса, като че ли представата Джули да ги види заедно е доста смущаваща.

— Всъщност Луси и аз си бяхме гаджета още преди Натан да я срещне. Не беше нищо сериозно, така че аз отидох в Станфорд в медицинското училище и нашата връзка… е, мисля, че може да се каже изтъня и се скъса. Тогава се появи Натан. Той се готвеше за доктората си в Корнъл и беше през цялото време у дома. Накрая те се ожениха и изглеждаха подходяща двойка. Все още не бях изстинал към Лусинда, но нямах нищо против.

Той отпи от питието си.

— Или поне така смятах. Нямах нищо против, докато Натан не се отдаде напълно на работата си. Премина през финансови и професионални неудачи. Пренебрегваше Луси. Аз също бях самотен. Говорехме по телефона и аз се опитвах да я успокоя. Старите чувства се пробудиха. Отбивахме се да се видим. Впуснахме се в една история и преди да разберем какво става…

Той отпи от скоча и извърна очи. Дори и сега го беше срам.

Джули си представи Итън и майка си в спазмите на страстта. Не да се целуват, а направо да правят любов.

И неочаквано изпита съжаление към нейния баща — не, към Натан Гордън, към мъжа, когото винаги бе считала за свой баща — но не го познаваше. Той бе малко повече от един стар низ спомени.

Итън обаче — Итън бе винаги движещата сила в техния живот, подкрепящ ги във всичко и винаги на линия, когато имат нужда от него. Истински баща.

— Колко дълго продължи тази афера? — попита тя.

— О, не толкова дълго, че да я окачествим като афера. И двамата бяхме натоварени с вина и не можехме да продължим, затова се отдръпнахме в предишния си начин на живот и се заклехме никога да не споменаваме миналото.

— Знаеше ли, че ние сме…

— Мои деца? — Той разтърси глава. — Не. Мисля, че Луси е знаела — сигурен съм в това — но никога не ми каза. Вероятно е предполагала как ще ми се отрази. Не, нямах и най-малката представа, докато, вече след пожара, не прегледах документите на баща ви. Едва не припаднах.

— Но ти каза, че книжата му са изгорели в пожара. Как ги намери тогава?

Итън въздъхна.

— Натан ме придума да му позволя да премести един шкаф в моето мазе. Каза, че нямал място при него и аз му повярвах. Къщата му беше малка, а и с тези две момиченца, които все тичаха наоколо, наистина не оставаше много място. Никога не се досетих за истинската причина защо искаше тези документи да са извън къщата. Всъщност той е искал да бъде уверен, че майка ви никога няма да ги намери. Но след пожара, когато ги прегледах, аз… аз бях шокиран.

— Но, боже, това означа, че той е знаел. Знаел е от самото начало, че не сме негови деца. И въпреки това нищо не ти е казал?

— Нито думичка.

— Може би не е знаел кой е бащата?

Видът на Итън бе окаян.

— О, мисля, че е знаел. Но не е искал да изгуби майка ви и ви отгледа като свои собствени. — Той изръмжа от болка: — Когато си помисля за неизброимите пъти, когато се отбивах и ви държах на коляното си, а той си седеше и ме гледаше, знаейки през цялото време…

Тази картина предизвика пристъп на болка у Джули.

— Но защо не е казал нищо? Ти си негов брат.

— Той имаше някои странни идеи. Имам чувството, че той някак бе убедил сам себе си, че вие всъщност сте негови деца.

— О, я стига…

— Не. Сериозно. Защото по някакъв начин това е така. Поне генетично.

Джули незабавно схвана идеята.

— Защото и вие двамата сте идентични близнаци.

— Точно така. Моите гени са идентични с неговите. И тъй като той бе стерилен, вие бяхте най-близките до истинските деца, които можеше да има.

— Удивително — бавно каза Джули. — Удивително как някой може да приеме такова рационално виждане и да живее с него.

— Твоят баща — и той се поправи. — Моят брат беше удивителен човек. — Той пресуши чашата си и се приведе напред. Вгледа се право в очите на Джули. — А сега аз искам да те помоля за нещо.

— Кажи.

— За твоя ключ за шкафа. Разбирам, че си направила дубликат.

Джули го извади от джоба си и му го подаде.

— А сега — на свой ред каза тя — аз ще те помоля. Искам ключа за онази кутия, която държеше в долното чекмедже на заключения шкаф.

— Държах? — видимо смразен, попита Итън.

— Тя е при мен.

Той скочи на крака.

— О, не! Не може да си я взела! Трябва да я върнеш!

— Трябва да видя какво има вътре, Итън. Без повече тайни, моля те. Мога да приема каквото и да крие тя. Заслужавам цялата истина. Трябваха повече от двадесет години да науча кой е истинският ми баща…

— Там няма нищо! Вярвай ми!

— Не. Ти ми повярвай. Трябва да знам…

Той неочаквано изскочи от стаята. Джули го последва нагоре по стълбите към нейната стая. Той дръпна вратата и изчезна вътре.

Докато Джули стигне вратата, Итън беше издърпал вече половината чекмеджета на скрина й и ровеше вътре.

— Итън — моля те! Тя не е тук!

Той не й обърна внимание. Беше извън себе си. Напомни й за сцената, в която Чарлз Фостър Кейн тършува из спалнята на жена си…

— Итън, спри това… моля те!

Като приключи с чекмеджетата, той се втурна към гардероба и разрови малкото дрехи, които висяха там. Провери и перваза на прозореца — празен — и тогава падна на колене и погледна под леглото й.

— Джулия, дай ми тази кутия. Върни ми я. Стига вече сме се ровили в миналото!

— Това е моето минало, Итън — моето и на Сам.

Когато не откри нищо под леглото, той започна да го разваля — захвърли чаршафите и одеялото на пода, измъкна дюшека от пружината.

Накрая се изправи сред тази бъркотия като дишаше тежко и бавно обходи стаята в кръг. Гласът му бе умоляващ.

— Къде е тя, Джулия? Моля те… върни я.

— Веднага щом разбера какво има вътре.

За миг изражението му се промени и тя за втори път се уплаши да не я нападне. Трябва да е полудяла да го притиска така. Но той затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато проговори, гласът му беше равен, спокоен и студен.

— Това е нетърпимо. Ключът е у мен, но няма да ти го дам. Очаквам да върнеш кутията преди да замина за Лондон утре — заради Алма — натърти той. — Ако не го направиш, ще те изгоня от тази къща завинаги. Няма значение дали си ми дъщеря или не, ще изхвърля теб с всичките ти електронни щуротии на пътеката отпред преди да тръгна утре сутринта. Ясен ли съм?

О, не. Нима трябваше да намери истинския си баща и да го загуби само за една нощ? Нямаше да го понесе.

— Итън, бъди разумен. Имам право…

Той насочи пръст към нея:

— Не! Не, нямаш право! Това, което е вътре в кутията са мои лични неща и нямат нищо общо с теб! Искам я сега! В моя офис. Сега! Иначе започвай да си събираш багажа!

Той мина край нея с гордо вдигната глава и я остави сама в разхвърляната стая.

Джули знаеше, че не блъфира. Итън никога не блъфираше. Когато вземеше решение, нямаше връщане назад. Ако не върне кутията, трябваше да се маха.

А Сам щеше да бъде загубена… завинаги.