Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (8)

1

Джули гледаше такситата, които се лутаха под утринния дъжд пред международния терминал на летище „Орли“. Стоеше под тентата пред входните врати. Можеше да си вземе такси до клиниката, но чичо Итън настоя да я откара.

Очите й горяха като въглени, а краката й тежаха като олово. Тук беше ранно утро и всички наоколо, окончателно разбудени, изглеждаха в пълна готовност да започнат новия ден. Не и тя. В самолета изпи доста голямо количество вино в желанието си да поспи. Но сънят така и не дойде и според вътрешния й часовник сега часът беше някъде около три през нощта. Чувстваше се замаяна от виното и й се искаше всички тези наперени хора, които бръщолевеха на френски, да се махнат.

И всичко това се предхождаше от два дни безкрайна суетня с доклада за фондацията „Брухмайер“. Не успя да докара нещата до етап, който да й вдъхне спокойствие при заминаването. Доктор Сийгъл настояваше тя да замине направо от парка на „Уошингтън Скуеър“, но Джули просто не можа да го направи.

И без това не беше спешно — Сам беше в безсъзнание вече от две седмици. Защо е цялото това бързане?

Видя големия черен сааб да спира и от него да излиза висок, елегантен тъмнокос мъж, преполовил петото си десетилетие. Две минаващи жени го изгледаха през рамо и си пошепнаха нещо.

Не, дами, искаше й се да каже. Това не е Грегъри Пек, скрил се под тъмната брада. Това е само чичо Итън, който беше малко посивял от последната им среща, особено брадата, но все така елегантен. Почти метър и деветдесет, с военна стойка, той имаше внушителна фигура. Итън беше нещо повече от хубав мъж — излъчваше сила и стабилност, които Джули намираше за особено успокоителни. Трудно бе да устоиш на изкушението да не се облегнеш на този ствол по време на криза, дори и сега, когато самият той да се нуждаеше от опора.

Тътрейки след себе си куфара на колелца, тя пристъпи напред и махна с ръка. Итън усмихнато забърза към нея, дари я с кратка прегръдка и потупване по бузата. Той винаги се бе притеснявал да даде израз на обичта си.

Като мен…

— Джули! — Гласът му беше богат и плътен, като силно кафе. Отдръпна я на една ръка разстояние и се усмихна под гъстата брада. Отблизо имаше изнурен и напрегнат вид. — Боже, колко е хубаво да те видя отново!

— И аз се радвам да те видя, Итън. Много време мина.

Още една усмивка:

— Твърде много.

Итън хвана ръката й.

— Съжалявам, че трябваше да се случи това нещастие, което да ни събере отново заедно.

Минути по-късно куфарът беше вече в багажника и те наближаваха изхода на летището.

— Някаква промяна при Сам? — попита Джули.

Итън поклати глава:

— Ни най-малка. Доктор Елиът я подложи на щателен преглед, изследва всички лабораторни тестове и заключи, че не може да открие доказателства за органична етиология. Нищо не се установи — нито структурно увреждане, нито симптоми за метаболични причини, нито следи от токсини. Той счита произхода за психологически.

— Психологически? Какво трябва да означава това? Посттравматичен шок? Шизофренна кататония? Какво?

Итън присви рамене:

— Не може да определи. Или поне не го изказа. Той е невролог, а не психиатър. Не се установяват физични симптоми за травма. Няма белези от нападение и насилие. — Итън си пое дъх: — Или изнасилване. Толкова е странно, Джули. Била е намерена в безсъзнание на пода на студиото си.

Психологична причина. Джули се облегна и потъна в размишления. Може и в това да е целият проблем. Може през всичките тези години да е имало причина за ексцентрично изменчивото поведение на Сам. Може би Сам е прекарала по-голямата част от живота си на ръба на шизофренията. И накрая бентът е поддал.

Това ще обясни толкова много неща.

— Горката Сам! — Тя видя как Итън я погледна странно: — Какво има?

— Не знаеш какво означава за мен да те чуя да казваш това. От години тая надежда за някакво сдобряване между вас двете.

— Е, през всичките тези години аз се гневях, че тя има маниакално поведение… но ако всичко това се е дължало на някаква форма пораждаща се шизофрения, е, как можеш да се сърдиш на някого, чиито неврохимични вещества не са наред?

— Доктор Елиът имаше същата идея. Но тя не откликва на антипсихотичните вещества — опитваха с торазин, тиотиксин, локсапин, дори и с клозапин, и без никаква реакция.

— Но психогенната кататония…

— Не е кататония — прекъсна я Итън. — Тя не е в съзнание. Не реагира на нищо освен на болка и дори тогава реакцията на отхвърляне е вяла. — Той се загледа през прозореца в мокрото сиво утро.

Джули виждаше колко е разстроен. Може би наистина си има любимка. Сам можеше да е и собствената му дъщеря.

— Понякога… се боя, че си е отишла завинаги.

— Това не се вмества в картината — отбеляза Джули.

Итън се извърна към нея:

— Точно така се изрази и доктор Елиът.

Тя докосна ръката му:

— А как е при теб? Как се справяш?

— Твърде добре, да се надяваме. Назначиха ме за асистент-преподавател в Единбург.

— Поздравления. Ставаш истински академик.

— Но си взех отпуск до възстановяването на Сам.

Радваше се да види, че той е открил нещо за запълване на дните си, след като тя и Сам напуснаха дома. Не й допадаше мисълта, че той се лута като призрак из празните стаи на йоркширската къща. След като толкова години не бе практикувал, беше заявил, че медицинските му знания и умения са твърде „ръждясали“, за да премине през процедурата на лицензиране във Великобритания. Още повече че не искаше да бъде още един прът в колелата на „Британската национална медицинска служба“. За щастие в научния отдел на Единбургския университет се бе открило свободно място и там с радост го приеха да преподава основи на медицината на подготвителните класове.

— Допада ми да работя с млади умове, да ги оформям. Това ме поддържа млад.

Джули гледаше кафеникавите нивя, златистите гори и зелените кипариси, нижещи се край прозореца на колата. Небето се избистри и дъждът спря. После завиха на изток и озарението на утринното слънце я изпълни със странна настойчивост.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Затова си тук.

— Искам да кажа — сега.

Джули бе озадачена от внезапно появилото се и обсебващо я желание да види сестра си. Бе изчакала дни преди да тръгне. Защо не можеше да почака още няколко часа?

— Запазил съм ти стая в хотела, където съм отседнал. Мислех, че ти…

— Искам да я видя сега. Далеч ли е?

— Не. Затова те посъветвах да кацнеш в „Орли“. „Де Гол“ е от другата страна на Париж. Санаториумът е в предградието Палесо.

— Добре. Да тръгваме.