Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (50)

1

Утро. Зад тънките завеси бе надвиснало мрачното небе.

Джули се протегна. Беше още уморена, тялото я болеше, сякаш се бе претрупала с работа след дълга почивка. Тя седна в леглото и разтърка очи. Беше гладна — можеше да убие човек за чаша кафе или пък за парченце ронлив кейк.

Измъкна се от леглото. Съблече фланелената си нощница и бързо навлече дънките и полото, които бе хвърлила върху стола предната вечер. Чувстваше ги студени и влажни по кожата си.

Отвори вратата и слезе на първия етаж.

Прислужницата й каза, че Итън вече е заминал за Единбург. След като изяде две кифлички и изпи три чаши кафе — с достатъчно кофеин, за да я освежат и ободрят — тя реши да се разходи.

Отмина градините. Силният солен вятър я теглеше към морето и тя реши да поеме по пътеката към скалите.

Над нея облаците постепенно потъмняваха от белезникаво бяло към оловносиво. Вятърът я прониза, когато прекрачи паднала дъска от загнилата ограда.

Кога за последен път бе ходила на скалистия бряг?

Май беше все още тийнейджърка. Може би когато замисляше да напусне Оукууд завинаги и искаше да хвърли един последен поглед на Северно море, скалите и разбиващите се в тях вълни.

Дори когато вече бяха пораснали със Сам, Итън не пропускаше да ги предупреди: Не приближавайте скалите. Те се ронят. Скалите падат в морето.

И беше прав, разбира се. Преди две години, отдалечен само на няколко мили по брега, един хотел в Скарбъро — цял хотел — се бе свлякъл в морето.

Но Джули беше винаги предпазлива, а гледката бе толкова красива! Обичаше да стои близо до ръба и да гледа разбунената вода — мечтаеше и за други брегове, обливани от морските вълни.

Десният й крак стъпи на ронлива скала. За секунда тя приклекна и силно удари коляното си в скалата.

— По дяволите! — Огледа се наоколо. Обзе я мигновено странно чувство, че някой е зад нея и я следи.

Спомни си как Лиам изскочи пред нея последния път. Той очевидно нямаше намерение да заминава, поне докато Джули пазеше тайната.

Тя погледна назад по пътеката, но не видя нищо друго, освен трънки и изтравниче, и бодливи храсти, захванали се за пукнатините в скалите, устояващи на опитите на вятъра да ги отскубне.

Джули се изправи и отърси праха от удареното си коляно. Дънките й не бяха скъсани, но капачката на коляното я болеше.

Още един поглед по просеката.

— Никой няма тук освен нас — духовете — каза тя.

Опита се да бъде по-предпазлива като приближи до ръба.

Не съм вече на шестнадесет.

И тогава пред нея избухна морето — гигантско тъмно пространство, изпъстрено с белите гриви на бушуващия прилив. Тези води са били владение на пирати и контрабандисти. А в книгата за Дракула пише, че корабът му е акостирал съвсем наблизо.

Тя се приближи до ръба, за да зърне пълната, несмущавана от нищо гледка и изцяло се отдаде на този първичен, възвишен миг на наслада. Северно море се простираше пред нея като на картина, като чудо на чудесата.

Спря се на няколко метра от ръба. Когато беше дете пристъпваше на малки стъпчици към ръба, пренебрегвайки забраната на Итън.

Разбира се, че в сравнение със Сам, тези й опити бяха много плахи.

Сестра й изтичваше точно до ръба и се кикотеше, когато скалистият пясък започваше да се рони под краката й. Махаше с ръце като фриволен въжеиграч, който не го беше грижа, че отдолу няма мрежа — освен ако не считаше за мрежа назъбените камъни.

Джули съвсем отчетливо си представи Сам на ръба, предизвикваща своята по-разумна и предпазлива сестра — Джули с Премерените стъпки: „Ела на ръба! Погледни долу скалите, прилива! Остани тук“… и рискувай някой особено упорит повей да те отвее в дълбините.

Джули пристъпи още по-близо до ръба. Песъчливата почва бе податлива.

Внезапен порив на вятъра я блъсна в гърдите, като че ли се опитваше да я предпази от пропастта.

Защо правя това?

И тогава прозря отговора.

Твърде много нереалност, твърде много време си игра в нереалния свят, който като че ли вече ставаше опасно реален.

Това тук бе коректив. Добър, здравословен залък от едно реално преживяване.

Половин метър до ръба.

Чудесен изглед към водата. Искаше й се да разпери ръце и вятърът да я повдигне — като албатрос да възседне облаците.

Няколко сантиметра по-близо.

И тогава я облада предишното чувство. Усещането, че някой я следи, че не е сама.

Обърна се. Виждаше горния етаж на Оукууд — от комина се точеше тънка струя дим, а силният вятър бързо го разсейваше. Къщата изглеждаше малка оттук, като куклена…

Сякаш отново бе попаднала във виртуалната памет на Сам.

Беше дошла тук да размисли, да остави вятърът да обветри лицето й, да се измъкне. Но навсякъде — дори и тук — всичко й напомняше за Сам.

Горката, изгубена Сам, впримчена в собственото си море от оплетени спомени.

— И кой, по дяволите, знае какво означават? — каза на глас тя.

Отново се обърна към морето и предизвикателството на скалата загуби своята привлекателност.

Моментът отмина. Такъв унес подхождаше повече на Сам. Тя поемаше такива рискове.

Джули постоя още малко, загледана в морето, зареждаше се за предстоящата работа, преди да се впусне отново в паметта на сестра си.

Не беше съвсем на ръба. И все пак, погледът й стигаше до назъбените скали долу, до биещите се вълни и…

Имаше нещо върху скалите.

Може би отломък дърво или пък гума. Малко цветно петънце.

Скалите надвисваха над плажа, простираха остри ръбове под вятъра като нос на огромен кораб. За да види останалата част, трябваше да се приближи още по-близо до ръба.

Тя пристъпи напред и дори това малко преместване й даде възможност да види по-ясно предмета. Не беше гума, не! А нещата, които се люлееха от вълните бяха… бяха…

Малко по-близо…

Пясъкът се движеше под краката й.

Тя видя цялата форма и цветове. Разпозна какво е и се вцепени.

— О, боже! Не!

Двете неща, които подскачаха от прилива долу, които вълните игриво носеха — бяха човешки крака. Извити в едно разкривено V от два масивни скални отломъка. Джули видя и трупа, с лице надолу към водата, а ръцете бяха увити около скалите, сякаш ги прегръщаха.

Призля й и тя се извърна. Боже! Ужасно! Някой беден човечец — може би рибар? — изхвърлен от морето.

Отдръпна се от ръба. Трябваше да се обади в Залива — те имаха спасителен екип. И тогава се спря, нещо отново я привлече към ръба.

Падна на колене — дясното още я болеше — и се наведе напред.

О, не. Не беше рибар. Беше жена. Джули не можеше да види лицето, но… заби болезнено пръсти в пясъка — О, боже! — тя разпозна цвета на полата от туид, жълтеникавата блузка.

Стенейки, Джули изпълзя назад и се строполи, заровила лице в ръцете си. Повърна.

Алма… там долу беше Алма.

През ума й като светкавица се мерна ужасяваща мисъл — Кой я е блъснал?

Не биваше да мисли така. Ръбът беше измамен и може би Алма се е заблудила в мъглата. Най-вероятното обяснение беше — нещастен случай.

Тогава защо първата мисъл, която се мерна в ума й бе за подло деяние и първият заподозрян от нея…?

Джули приседна и се обърна в полуочакване да види Лиам зад гърба си, готов да хвърли и нея върху скалите долу.

Но беше сама.

Стана й по-леко.

И дочу стържещ звук. Светът се наклони назад. Не, не светът, а само тази малка част от него. Надвисналото скално парче пропадаше.

Джули се сви и се претърколи надалеч от хлътващата скала. Долната част на ръката й се остърга в острия ръб като в бръснач, когато отломъкът полетя надолу. Секунди по-късно тя дочу плискащия громол, при удара в скалите долу.

Тя лежеше върху изсъхналата трева, дишаше учестено и пухтеше като луда. Дали падналият къс скала се бе стоварил върху тялото на Алма? Някой друг трябваше да разбере това. Не и тя.

Надигна се на четири крака и бързо запълзя надалеч, като уплашено дете.

Когато се изправи, не виждаше нито скалите долу, нито ужасяващо изкривеното тяло на Алма. Остана така, докато дишането й се нормализира.

Алма беше казала: „Събирам парченцата…“.

И ето че вече я нямаше. Като Сам, само че завинаги.

Джули стъпи на пътеката и като се препъваше, се затича към Оукууд.