Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (55)

1

Светлината на утрото изпълни стаята й. За миг й се стори, че сънува, но тогава усети хладния и влажен сутрешен полъх и светлината в очите си. Колко бе часът?

Обърна се към масичката и видя малкия циферблат — 10:30. Твърде късно.

Спя твърде много, сънувам твърде много… преследвам фантоми, преследвам тайни.

Струва ми се, че полудявам.

Бързо стана. Имаше нужда от доза реалност — трябваше да говори с Итън. Трябваше да изчисти нещата между тях.

Прислужницата я информира, че доктор Гордън е отишъл по работа в Уитби.

Джули отиде в трапезарията като се надяваше да има бележка от Итън, но не откри нищо, освен купчина кифлички и кафе. Тя си взе една кифла и я захапа, наслаждавайки се на реалния вкус. Хубаво е да имаш реални усещания. Наля си чаша кафе и добави мляко и захар. Изпи го наведнъж и си сипа още.

Трябваше да се махне от къщата.

Довърши кифличката и намери якето си в гардероба. Излезе от входната врата и остана неподвижна, наслаждавайки се на заоблените хълмове, водещи до високите мочурища. Утрото бе хладно и влажно, типично за английското време. Не се виждаха полицаи.

Слезе по стъпалата и се отправи към скалите.

Пое бавно по пътеката, като се оглеждаше наляво и дясно. Какво търся? — зачуди се. Парче плат на някой храст? Или пък недоизпушена цигара „Голоаз“? Отпечатък от стъпка?

И през цялото време се чудеше — ами ако Лиам нямаше нищо общо със смъртта на Алма Евънс? Ами ако тя просто е паднала? Щом цял хотел се е срутил от скалите, защо това да не стане със сама жена? Нали и на нея за малко не й се случи.

Защо, по дяволите, не можеше да приеме, че го е извършил Лиам? Той имаше мотив — липсващият запис, който го уличаваше във взривяването на „Бранъм банк“. Имаше и възможност — беше тук. Може би Алма го е заварила да краде касетата и той се е отървал от нея. Беше толкова правдоподобно.

Да се противопоставя на очевидното не беше разумно, това подхождаше повече на Сам, а не на нея.

Може да не съм вече момичето, което бях.

Тя продължи да претърсва пътеката, като надничаше в малките пукнатини по скалите. Сигурно добрият инспектор Стивънс и неговите хора биха разкрили всяка водеща нишка, ако имаше такава. Но за нея беше важно да провери сама.

Вятърът надуваше откопчаното й яке, а мъглата лепнеше по кожата й.

И тогава тя зърна нещо, което се подаваше от малка пукнатинка между две скални парчета. Нещо бяло. Но когато се наведе, откри, че беше просто малко цветче с три бели венчелистчета. Беше красиво, скрито в цепнатината, защитено от вятъра.

Продължи да върви и стигна скалите.

Няма смисъл да ходи до ръба. Освен ако няма някой друг долу върху скалите.

Това беше вече мрачна мисъл.

Вчера сутринта беше дошла тук да си прочисти главата, погледна над ръба — и целият ад се струпа отгоре й.

Горката Алма.

Тя се загледа във водата през морската „мъглица“, както местните хора наричаха мъглата, идваща с прилива и пробиваща си път към брега. Красиво и… зловещо. Мъгливият бряг приличаше на жив, движеше се като жив.

Обърна се.

И видя, че не е сама.

Лиам стоеше на пътеката и сурово я гледаше. Джули осъзна, че зад нея са скалите и че долу е онова същото място, което грубо прикова тялото на Алма. Усети присвиване в стомаха.

Очите на Лиам проблеснаха.

— Ти ме изпрати в пъкъла!

Джули се опита да запази спокойствие.

— Трябваше да се досетиш, ч-че сигурно тук има полиция, щом…

Лиам пристъпи по-близо.

— Не ми ги пробутвай тия! Тъпите местни ченгета не могат да открият собствените си обувки. Но сега Скотланд Ярд и цялата шибана страна знаят, че съм тук.

Джули погледна през рамото си. Чуваше шума на разбунените долу вълни… далеч долу.

— А какво очакваше? Алма Евънс е мъртва.

Лиам извърна очи и вдигна ръка към небето.

— А-ха, и ти мислиш, че аз съм го направил? Това повече приляга на проклетия ти чичо! Или може би — просто вероятност — е било нещастен случай. Не ти ли хрумна тази мисъл?

Вълните се разбиваха с постоянен грохот.

— Аз…

— Но ти веднага им каза за мен, нали?

— Тя е мъртва. Итън счита…

Лиам скочи към нея и я сграбчи.

— Трябва теб да блъсна от тази проклета скала!

Тя издаде вик, но вятърът го отнесе и бе твърде уплашена, за да го повтори, когато той я повлече назад все по-близо до пропастта и я надвеси така, че петите й опряха в ръба и тя усети как пясъкът и ронливите скали поддават под нея.

— А защо да не им предложа още един труп върху скалите? — Той я разтърси. — А?

После я дръпна обратно и рязко я отблъсна навътре.

— Нищо не съм направил, слънчице — каза той, почти задъхан от ярост. — Нищичко. Исках само да помогна на Сами. Боже, исках да помогна и на теб, но сега…

Той отстъпи назад по пътеката.

— Е, ти ми го натресе и сега е по-добре да вдигам гълъбите. Много лошо. Аз обичах сестра ти… и — Той я погледна и на лицето му проблесна усмивка. — И харесвах теб.

Джули му повярва. Той можеше да я хвърли в пропастта. И лесно можеше да се промъкне в Оукууд и да навреди на Сам. Но не го направи.

— Ще ти кажа само това — извика той. — Че този твой чичо крие повече неща от онези възпоминания за вашето детство. Сами го подозираше. Но сега ти си всичко, което тя има. Добре се грижи за нея, сестричке Джули. И направи нещо за мен, а? — Той я погледна право в очите. — Ако някога тя дойде в съзнание, кажи й, че не съм я предал. — Пак проблясък на усмивка. — Кажи й, че ако има начин, ще се върна. — Изражението му стана мрачно. — А ти, сестричке Джули, си пази гърба.

И с тези думи Лиам затича надолу по пътеката.