Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (25)

3

Джули трябваше да препуска до летище „Орли“.

Разрази се отвратителна буря, която удари Париж в пиковия час и забави движението на автомобилите до скоростта на пълзене. Тя непрекъснато поглеждаше часовника си. Стисна облегалката на шофьорската седалка, като че ли можеше да принуди шофьора да открие някакъв магически кратък път.

Шофьорът си подсвиркваше и щастливо дъвчеше наденичка, без да му пука за изтичащите скъпоценни минути.

Но след като най-после излязоха от центъра на града, натовареното движение се разреди. Джули се облегна назад и започна да си внушава, че трябва да се примири със съдбата си, ако изпусне самолета.

Още минути суетня на летището, докато вятърът шибаше дъжда встрани и образуваше гигантски локви.

Джули подаде на шофьора пачка франкове и се втурна през водовъртежа, стиснала здраво чантата си. Сети се за хардуера, поставен в сандъци с подплънки, и се замоли да е на защитено от бурята място.

Опашката пред гишетата на „Бритиш Еъруейс“ се виеше зигзагообразно поне дузина пъти. Джули вдигна очи към таблото и видя, че нейният полет е „по разписание“.

Защо никога не обявяват закъснение, когато имаш нужда от това?

Тя притича до служебното гише за обслужване и показа билета си на служителката. Жената оцени незабавно спешното положение и отведе Джули до едно странично бюро. Само след минути Джули се отпусна на седалката на автобуса, откарващ ги до полупразния самолет за Манчестър.

Малко след излитането, тя се унесе в мисли за Оукууд.

Никога не бе могла да се пречупи и да приеме старата каменна къща като „дом“. Не, домът й беше онова място, което изгоря до основи в Горен Ню Йорк. Място, където тя и Сам никога нямаше да се върнат. В съзнанието й онази къща гореше във вечни пламъци, а баща й храбро спасяваше нея и Сам, полагаше ги върху тревата, казваше им: „Останете тук. Връщам се за майка ви“, и после изчезваше отново в пламъците.

За да не се върне никога.

Там беше у дома.

Оукууд винаги е бил нещо друго, едно странно, старо място — защитено почти като замък и пълно с коридори и скришни места.

Но никога „дом“.

Джули притвори очи. И се плъзна в един сън…

 

 

… на друга дъждовна нощ с ужасна буря навън, а ослепителните светкавици хвърляха дълги сенки върху покрития с килим под на библиотеката в Оукууд, препълнена с чудесни книги в кожени подвързии и тапицирани кресла.

Играеха със Сам на криеница и тя непрекъснато викаше сестра си, която винаги успяваше да се скрие твърде добре. Сам познаваше тайните местенца.

Джули се промъкна нагоре по стълбите и хукна по дългия коридор, викайки името на Сам.

Докато не стигна една стая.

Една заключена стая.

Като в приказка. Можеш да влезеш в някоя стая и да спасиш принцесата. Но в тази стая не трябва да влизаш.

Като в „Красавицата и звярът“.

Тя докосна вратата. Кабинетът на чичо Итън. Тук той държеше всичките си лични книжа. Не искаше племенниците му да играят в тази толкова важна стая.

Само че сега тази винаги заключена врата беше отворена. Прищракването на бравата беше оглушително.

И вътре ти видя Саманта до писалището на чичо им.

Опитваше се да отвори едно чекмедже.

— Аз… аз те открих — каза Джули.

Играта свърши, криеницата приключи. Но Сам разтърси глава. Онази игра не беше приключила.

Лицето на Сам… толкова мрачно, толкова решително.

През прозорците на библиотеката просветна ослепителна светкавица, последвана от разтърсващ гръм. Джули притвори очи. Запуши ушите си…

 

 

… и се събуди.

Не сънувам, помисли си тя. Боже, направо не помня кога за последен път сънувах. Какво ли ме накара сега? И защо за кабинета на Итън?

Или пък не беше сън. Може би е спомен. Но Джули не можа да си спомни този инцидент. Случи ли се наистина? Или пък го съпреживя със Сам?

Ето това беше тревожна мисъл.

И тогава самолетът се залюля, нервно подскочи като кола, закашляла се при последната капка бензин. И после още едно застрашително люшване.

Джули дочу дискретно пропукване на лампичките за слагане на коланите на фона на грохота.

Турбулентно завихряне, помисли си тя.

Нейният „модус операнди“ при полет бе да пренебрегва всяка потенциална опасност — дъжд, сняг, бури, каквото и да е. Единственият начин да летиш изобщо, е — да се извисяваш и след това да слизаш на земята. Само това й трябваше да знае. Статистиката беше на нейна страна.

Още един тътен. Някъде в салона започна да хленчи пеленаче. Джули чу гласа на пилота по високоговорителя над главата си, английският му акцент беше успокояващ и будещ доверие.

— Драги пътници, хм, изглежда навлязохме в буреносния фронт. Не можем да направим кой знае какво, тъй като бурята ни следва по целия път до…

Още един трясък, по-лош от предишните. Джули видя проблясък през илюминатора. Това светкавица ли беше? Озовахме се направо в средата на бурята!

Тя се разшава и сграбчи с ръце облегалката. Пълничкият бизнесмен до нея седеше с идеално изправен гръб, като че ли по този начин щеше да направлява самолета. Облещените му очи бяха вперени в облегалката на предната седалка.

Не й харесваше всичко това.

Обичаше да си мисли, че има контрол над живота си. Но в самолета си като яйце в летяща кошничка за яйца. Без да знаеш кой носи кошничката.

— … целия път до Манчестър — продължи пилотът. — Ще се опитаме да открием някоя тиха отсечка, но мисля, че този полет е неравен. Така че останете по местата си…

Думите му като че ли бяха осветени с още по-ярък проблясък през прозореца.

Джули чу как пасажерите поеха и изпуснаха рязко въздух, когато светкавицата блесна.

Бебето заплака още по-силно.

Успокоителният глас на пилота изчезна.

Самолетът се наклони надясно. Вероятно се удряме в топла въздушна вълна, каза си Джули. Все едно че се намираме в малка лодка, която подскача върху развълнуваните приливни води. Това е всичко.

Но колкото повече се опитваше да отхвърли безпокойството, толкова повече то се усилваше. Подхранвано от бляскавите просветвания през прозореца, нарастващо от наклоняванията ту наляво, ту надясно. Призля й, с всяко хлътване на самолета замайването и усещането й за безтегловност растяха.

Лампичките над седалките светеха — хората търсеха стюардеса или единствения стюард.

Но тях ги нямаше.

Самолетът рязко се наклони наляво — уи-и-и — и някои от пътниците простенаха. Полетът оправдаваше парите им.

И Джули, колкото и да се опитваше да го избегне, бе принудена да помисли за нещата… които имаха значение за нея.

Ако сега умра, какво ще е загубено?

На кого ще липсвам? На доктор С.? Да, той ще бъде много натъжен.

Също и Итън. Джули никога не поставяше под съмнение неговата любов.

Ами Сам? Е, дори и да беше в съзнание, загубата едва ли щеше да е голяма.

Между тях никога не бе съществувала такава любов.

Самолетът изкачи още едно невидимо „хълмче на ужасите“ и после се спусна надолу.

Не, голямата загуба за Джули щеше да е, че никога нямаше да открие какво се е случило със Саманта.

— По дяволите! — прошепна тя. Усети как месестият бизнесмен я погледна с облещени от ужас очи.

Ако имаше намерение да приключи с това подскачане и призляване, най-малкото, което можеше да направи екипажът, бе да им подаде от онези модни бутилчици „Гленфидич“.

Ухили се на черния си хумор.

Дали щеше да липсва на екипа, работещ по проекта за виртуалната памет? Не и веднага, но след седмица-две…

Щеше ли доктор С. да успее и вземе дотацията от „Брухмайер“ без нея? Добър въпрос.

Тя затвори очи и сред грохота на самолета зачака приземяването или какво там дяволът бе намислил да й подхвърли.

Стори й се цяла вечност, но само двадесет минути по-късно самолетът като по чудо докосна хлъзгавата черна писта под нощното английско небе.

Хората с омекнали крайници се втурнаха към чакащите роднини и безименните таксиметрови шофьори.

Джули не отиваше далеч. Бе уредила преспиването си в местния „Хилтън“. На летището нае един форд фиеста за пътуването си към Оукууд на следващия ден.

Толкова се радваше, че няма да тръгне тази нощ.

Радваше се също, че хотелската стая разполагаше с добре зареден минибар.

Но въпреки двойното чисто уиски, сънят не идваше.

Още по-добре. Тя не искаше да сънува отново.