Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (33)

3

След десерта от лимонов сладолед, те се върнаха в хола, където Алма запали цигара. Итън им подаде чаши с портвайн и запали дебела тъмна пура. Джули се почувства като участник в епизод на „Театрален шедьовър“. Какво следваше — разговор за „Великата война“? Проблеми с помощите?

— Откога пушиш? — попита Джули като разпръсна с ръка дима пред нея. Искаше да му каже как вони пурата му, но все пак къщата беше негова.

— Последните няколко години. Само пури и то по една от време на време. Най-много по една-две седмично. — Той се усмихна. — Не съм никотинов звяр.

Алма се засмя.

— Твоят чичо се учи да се наслаждава малко на живота. Вие американците сте такива ужасни въздържатели за хубавите неща в живота. Ресторанти и самолети без тютюнев дим, обезмаслено това, нискокалорично онова, леко, по-леко, най-леко. Какво безрадостно съществувание. Моля те да не го приемеш лично, но повечето от нас ви мислят за доста умопобъркани.

Джули се закашля. Не можеше да понася този дим. Все едно къщата гореше.

— Да. Напълно полудели. Очевидно. — Тя се обърна към Итън. Искаше от него отговор на един въпрос, преди да се измъкне на свеж въздух. — Не знаех, че баща ми е бил неврохимик. И че е публикувал статии. Защо не си ми казал?

Той изпуфка синия дим.

— Разбира се, че си знаела. Поне това, че е бил неврохимик. Мисля, че затова ти самата се зае с неврология.

— Знаех, че е химик, но не и неврохимик. Нямах представа.

— Как разбра?

Тя му излезе с вече приготвения си отговор, като се надяваше, че не звучи твърде смело.

— Правех една компютърна справка и забелязах откъс от статия в едно старо списание от някой с името Натан Гордън — доктор по фармакология — писана някъде през шестдесетте. Изкарах статията на екран и бях шокирана да осъзная, че всъщност чета работа на моя баща.

Итън се усмихна.

— Натан публикуваше много спорадично. Неговите теории за развитието на мозъка не бяха широко приети навремето. Твърде жалко, че не живя по-дълго да ги продължи. Той беше блестящ, блестящ ум. Щеше да бъде истински исполин в областта на градивната неврология в наши дни, ако имаше време да завърши труда си. Но стана така, че всичките му документи и изследвания бяха унищожени в пожара и никой не може да продължи труда му.

Алма прочисти гърлото си.

— Вероятно просто си забравила, че е бил неврохимик. Но това познание сигурно ти е действало подсъзнателно.

На Джули й се искаше да възрази, че знае всичко относно паметта и подсъзнателните процеси. Но трябваше да си признае, че несъмнено е нещо повече от съвпадение — тя, дъщерята на неврохимик да стигне до докторат по неврофизиология.

— Вероятно — кратко отбеляза тя.

В главата й изникна още един въпрос.

— Кажи ми, Итън. Татко имаше ли избухлив нрав?

— Какво те кара да ме питаш?

— Един от спомените на Сам, които видях днес. Той се караше на мама и бе на ръба на яростно избухване.

Итън впери очи в тлеещия крайчец на пурата си.

— Твоят баща беше мечтател. Виждаше света по различен начин и понякога реагираше по-нетрадиционно. Той беше добър човек и обожаваше теб и Саманта. Спомням си как се впускаше в безконечни обяснения за двете ви, как бе удивен, че идентични близначки могат да бъдат толкова различни. Той поощряваше тези различия и ги подхранваше при всяка възможност. И съм сигурен, че си осъзнала, че и аз правя същото в негово отсъствие.

Итън изтръска пепелта в огромен пепелник на масичката и погледна Джули.

— Но той си имаше и недостатъци. Често бе твърде обсебен от работата си, за да бъде деликатен. Хората често бъркаха свръхзаетостта му с равнодушие или дори с грубост. Мисля, че ти днес можеш да го разбереш, нали, Джулия?

Джули му отправи сърдечна усмивка. Хората, повече от често, я бяха обвинявали, че се държи надуто, докато всъщност тя просто не бе забелязвала присъствието им.

— Да… предполагам, че мога, обаче…

Итън я възпря с ръка.

— Знаеш ли, че доста мислих върху овъглената пустош във виртуалната памет на Саманта и си мислех — дали тя не символизира този Лиам О’Донъл. Искам да кажа, че той е известен подпалвач и специалист по бомбените атентати.

— О, боже! — възкликна Алма. — Палежи? Бомбени атентати? Не мисля, че харесвам всичко това.

— О, не се безпокой за О’Донъл! — каза Итън. — Научих, че Скотланд Ярд са издали съдебно постановление за арестуването му. Той на всяка цена ще избягва Англия и това е една от причините да докарам Саманта тук.

Джули усети как бузите й пламват при спомена за устните на този мъж по тялото й, усещането, когато проникна в нея…

Не, не в мен — а в Саманта! Той проникна в Саманта! И не го забравяй!

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Ако всичко, което се говори за него е истина и той е искал да се отърве от Сам, каква би могла да е причината? И не би ли приложил любимия си метод — палеж?

Итън сви рамене.

— Може тя да е узнала нещо за него. Или пък да не е замесен той, а хората, за които работи. Може и да няма нищо общо. Не зная. Просто всичко в нея изглежда е изпепелено до основи и… — Той прокара трепереща ръка по очите си, гласът му секна и той се втренчи в пода. — О, боже, не мисля, че тя ще се върне някога при нас!

Сърцето на Джули се преизпълни със съчувствие към Итън. Той винаги е защитавал Сам, предпазвал я е от последствията от собствената й безразсъдност. А сега бе безпомощен и това го разяждаше отвътре.

Тя пристъпи към него, но Алма я изпревари.

— Спокойно, спокойно, Итън — гальовно зашепна тя и постави ръка на рамото му.

Какво значи това? — помисли си Джули. Тя не е предполагала, че чичо Итън живее като монах, но връзка с терапевтката на Сам? Малко изненадващо, ако е истина!

— Не се тревожи — говореше Алма. — Ще намерим начин да помогнем на Саманта! Твоята блестяща племенница работи върху това, а и аз ще направя каквото мога. Знаеш това.

— Зная го — каза Итън като се овладя и погледна Алма и след това Джули. — Но се боя, че е безнадеждно.

— Не ме изкарвай още от играта — каза Джули, като се опита да вложи в усмивката си повече увереност отколкото изпитваше всъщност. — Току-що започнах битката.

Тя бе впечатлена от Алма. Явно изпитваше истинско съчувствие към Сам. Беше практикуващ психиатър, познаваше психиката на Сам и нейната различна гледна точка можеше да бъде от помощ.

Джули погледна часовника си. Беше почти девет часът. Това означаваше, че в Ню Йорк е ранен следобед. Можеше да повика доктор Сийгъл…

— И като говорим за това, мисля, че сега е добре да направим още едно пътуване в паметта на Сам. Алма, би ли се присъединила към мен?

Очите й светнаха.

— Наистина? Колко възбуждащо!

— Добре. Докато вие двамата довършите замърсяването на въздуха тук, аз ще се подготвя за работа.