Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (45)

3

Джули отложи второто навлизане във виртуалната памет на Сам, докато Итън се върне от Лондон.

След като видя настойчивите кредиторски писма в заключения шкаф, тя искаше да разпита Итън за финансовите проблеми на баща си. Но сега, след като прочете статиите от списанията, имаше далеч по-належащи грижи.

Итън пристигна късно следобед. Небето имаше оловносив цвят, а въздухът беше хладен и напоен с влага. Не оставаха много дни със синьо и ясно небе занапред.

Тя го остави да се освежи и после го последва в кабинета му, където го завари да рови из съдържанието на куфарчето си върху писалището.

Когато пристъпи прага, беше повече от „малко нервна“.

— Добре дошъл у дома — каза тя. Вдигна списанията — беше решила да бъде искрена и настойчива относно статиите. — Връщам ги.

Той вдигна очи.

— Какво е това?

— Списания по неврохимия с някои от статиите на татко. Влязох, докато Кларис почистваше и ги зърнах на лавицата. Надявам се, че нямаш нищо против.

Той се огледа наоколо.

— Тук? Изненадан съм, че си ги открила. Разбира се, че нямам нищо против. Те са част от вашето наследство от Натан. Честно казано, аз ги намирам за неразбираеми. Опитах се да ги прочета след пожара, но почти нищо не разбрах. Твърде много химически бръщолевици. Те имат ли някакъв смисъл за теб?

Джули кимна.

— Да. Може би твърде голям.

— Със съжаление ли го казваш?

Джули стовари списанията на бюрото.

— Цялата му работа — поне отразеното тук — акцентира върху аспектите на интелекта и личността, свързани с дясното и лявото полукълбо на мозъка. Той не използва тези термини. Просто ги нарича творчески и аналитични способности.

— Познавам теоретичната база — Натан и аз сме я обсъждали хиляди пъти. Той разглеждаше творческите и аналитичните способности, проявяващи се в спирала. Определяше местонахождението на аналитичните вляво, а творческите — вдясно. Оптималната комбинация бе на върха на кривата, където и двата типа способности са перфектно балансирани. Забравил съм какви примери използваше — нещо като Айнщайн вляво и Ван Гог — вдясно, а Франк Лойд Райт — на върха.

— Каза го почти точно. Но тези статии са доста плашещи заради начина, по който той говори за въздействието и промяната на ориентировката в тази крива чрез различните неврохормони. Въздействие, което да се упражнява при подрастването… да правиш хората с по-силен уклон наляво и надясно, както си пожелаеш.

— Просто на теория.

— Но не е само теория. Той описва начините, по които да се постигне. Звучи като…

Итън се усмихна изпод гъстата си брада.

— Социално инженерство?

— Да, също и това. Но… — Устата й внезапно пресъхна. По дяволите! Как може да го каже? — Обаче Сам и аз сме идентични близначки и все пак сме толкова различни. Искам да кажа, кой друг е с по-развито дясно полукълбо от Сам? А що се отнася до мен…

Итън скочи като поразен от гръм.

— Джулия, веднага спри! Спри на секундата! Как можа да ти хрумне въобще такова нещо? Вашият баща ви обичаше и двете. Вие бяхте светлинките в неговия живот! Никога не би му хрумнало дори да експериментира с вас! Това е немислимо!

— Не — бавно и натъртено отсече Джули. — Не е немислимо. Ти сам каза, че е искал да докаже своите теории, но му отказали дотации. И тогава жена му ражда двойка еднояйчни близначки. Какъв по-добър обект за експерименти? Те са генетично еднакви. Остава само да ги тъпче редовно с различни неврохормони и да следи дали тяхното развитие ще докаже предварително зададените насоки.

Лицето на Итън почервеня.

— Няма да стоя тук и да позволя на който и да е, дори на собствената му дъщеря, да оскърбява така моя брат!

— Това не е оскърбление, Итън. Това е едно ужасно подозрение и ако аз и Сам повече си приличахме, това никога нямаше да ми хрумне. Но ние не си приличаме ни най-малко. Не искам да повярвам това. Разубеди ме, ако можеш.

Итън въздъхна.

— Какво мога да кажа, освен че Натан и аз израснахме заедно и много си приличахме, за разлика от теб и Саманта. Имахме и някои недоразумения, разбира се. При всички братя е така. Но като цяло бяхме най-добри приятели през по-голямата част от живота си. Никой друг, дори и твоята майка, не го познаваше по-добре от мен. И кажи ми сега, мъж, който е рискувал живота си да ви изведе и спаси от онази горяща къща, дали на такъв мъж ще му дойде наум да експериментира върху собствените си деца?

Пред очите й отново изникнаха пламъците, усети жегата и онази силна ръка, която я обгърна, повдигна я и я понесе през пушека и пламъците към сигурността.

Тя си пое дъх. В думите на Итън имаше логика. Мъжът, който се втурна обратно в оня пожар, за да спаси майка им, не можеше да навреди на своето семейство.

— Дълбоко в себе си зная, че не може да е истина, но имах нужда ти да ми го кажеш. Тази идея ми хрумна, докато преглеждах неговите статии, и не можах да я отхвърля. — Тя безпомощно се усмихна. — Много глупаво, предполагам.

Итън не отвърна на усмивката й.

— По-точната дума е абсурдно. И оскърбително за неговата памет. Представи си, така да мислиш за собствения си баща! — Накрая и той успя леко да се усмихне. — Може би ти и сестра ти не сте толкова различни, колкото си мислиш. Такава безумна идея бих очаквал по-скоро от Саманта, но не и от теб.

— Печелиш точка. Съжалявам.

— Не аз съм този, на когото трябва да се извиниш.

Итън изглеждаше уморен. Вероятно срещите с адвокатите не са били лесни.

Той се върна отново към разопаковането на съдържанието в куфарчето и Джули обмисли как да попита за следващата област от живота на нейния баща, която имаше нужда от обяснение — финансовите проблеми. Налагаше се да бъде по-предпазлива.

— Добро ли беше финансовото състояние на татко?

— Защо питаш?

— Е, ти каза, че напуснал работа и тръгнал да търси дотации за изследванията си… Просто се чудех, откъде са всичките наши пари. Знаеш, имам предвид попечителските ни фондове.

Итън не вдигна очи.

— О, всичко дойде от застраховките. Натан съвсем не беше богат. Мина през много трудни времена преди пожара и това накара застрахователните компании да действат с подозрителност.

— Подозрения? — Джули усети как сърцето й се свива. — Защо са били подозрителни?

— Забележи, че казах „действат с подозрителност“. Простичката истина беше, че не искаха да изплатят два милиона долара на две петгодишни сирачета. — Този път Итън вдигна очи и усмивката му беше горчива и искрена. — Но аз ги накарах да платят всяко едно петаче, което ви дължаха.

— Какъв беше проблемът?

— Майка ти и баща ти имаха поотделно застрахователна полица от един милион долара срещу смърт при нещастен случай. Виждаш ли, когато си млад и здрав — като теб, например — най-честата причина за смърт е нещастен случай и това беше един много интелигентен и ефикасен начин да се осигурят децата, ако нещо се случи на родителите. Но ако сега смятаме два милиона долара за доста голяма сума пари, това беше „неприлично“ огромна сума през седемдесет и втора. Застрахователната компания изкара целия си арсенал от трикове, за да не плати. Изпращаха екип след екип да разследват съмненията за умишлен палеж или пък дали телата са наистина на Натан и Луси Гордън.

Той се приведе напред.

— И ти казвам, Джулия, всичко това беше вбесяващо. Радвам се, че вие двете бяхте твърде малки, за да разбирате какво става. Претърпях този пожар и после тези безкрайни разследвания… — Той поклати глава с отвращение. — Но никой от техните следователи не откри нищо подозрително. И накрая бяха принудени да платят. Тогава пък аз дадох копелетата на съд и ги принудих да добавят към сумата лихвата, която се бе натрупала за периода на забавянето.

Тази единствена дума, „копелета“, издаде дълбочината на чувствата на Итън, преживяващ отново този епизод. Не беше типично за Итън. Джули не помнеше той да е изпсувал поне веднъж по време на детството им.

— Но нека да се върнем към настоящето — каза той. — Някакъв прогрес при Саманта?

Джули описа навлизането в паметта на Сам по-рано през деня — като не изтъкна факта, че доктор С. не е бил на линия, за да я контролира.

— Подготвям се да вляза отново. Искаш ли да се присъединиш?

— Да. Предполагам, че трябва. Аз просто… — Той сви рамене.

Горкият Итън. Още не можеше да свикне с мисълта да надзърта в мозъка на своята племенница.

— Добре — каза Джули. — Ще извикам Алма и ще се обадя на доктор Сийгъл. Тогава вече ще сме готови.

— Чудя се какво ли ще видим този път? — меко промълви Итън.

Добър въпрос, реши Джули и го остави сам в кабинета. Да се надяваме, че ще избегнем онова, което се спотайва под водната повърхност.