Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (40)

2

Докато се обличаше и подготвяше за закуска, Джули взе решение — заради доброто на Сам трябваше да остави Алма да види записа от вчерашния следобед.

Щеше да съчини някаква история как си е помислила, че видеото е изключено, а то не било. Нямаше значение колко тъпо ще прозвучи — Алма щеше да се пръсне от радост, че ще види записа, и нямаше да задава много въпроси.

Но се чудеше дали има някакъв начин да спести на Итън думите „Моят чичо крие нещо“.

Итън тъкмо привършваше закуската си, когато Джули влезе в трапезарията. Алма не се виждаше никъде.

— Съжалявам, че не те дочаках — каза Итън като погледна часовника си и отпи последната глътка кафе, — но искам да хвана един от редовните полети от Лийдс за Лондон.

— Нещо медицинско?

— Юридическо по-скоро. По отношение на попечителството, фонда, процедурата за дългосрочно лечение на Саманта. Ще прекарам по-голямата част от деня с юристи.

— Съжалявам да го чуя.

Усмивката му беше вяла.

— Не колкото аз. — Той я потупа по рамото и я целуна по темето. — Имаш ли нужда от нещо, което да ти донеса от Лондон? Мога да накарам някой да го уреди, докато съм с адвокатите.

— Благодаря, нямам нужда от нищо.

— Горе главата тогава — каза той. — Ще се видим на вечеря. И се грижи добре за Сам, докато ме няма.

— Добре.

Готвачката й поднесе бъркани яйца и малки топли хлебчета с масло. Джули отказа пушената риба. Тъкмо бе заровила вилица в яйцата, когато пристигна Алма. Изглеждаше по-изтощена и стара от предната вечер.

— Боже, не можах да мигна! — възкликна Алма, докато готвачката пълнеше чинията й с грамада от яйца, наденички, риба и картофи.

Джули не можа да устои на забележката.

— Така ли? Каквото и да те е държало будна, явно не ти е отнело апетита.

— Да, за бога! Направо умирам от глад. Умът ми не можа да се откъсне от онези касети снощи. Отново и отново… не можах да се спра.

— Стигна ли донякъде?

— Да! — разтърси яростно глава Алма. Посочи челото си. — Но ми трябва още „фураж“ за мелене. Кога ще навлезеш отново?

— Този следобед.

— Добре. Дотогава ще мога отново да прегледам записите.

— Ами твоята практика? Нямаш ли и други пациенти?

— Напоследък доста я ограничих и си взех един съдружник, който поема всичко през тази седмица. Макар че до понеделник трябва да се върна в Лондон.

— Имаш ли семейство там? — Джули не искаше да прозвучи като любопитство, но… — Съпруг?

— Разведена съм. Имам само Джек, сина ми. Той е адвокат. Много е добър. Ако дойдеш в Лондон някога, може да ви запозная.

Джули се усмихна и реши да смени темата. Тъкмо щеше да осведоми Алма за мистериозното откриване на вчерашната касета, когато чу гумите на колата на Итън да стържат по алеята на път за летището.

И внезапно й хрумна една идея. Итън щеше да е в Лондон през по-голямата част от деня. Имаше на разположение цялата сутрин, за да надзърне в кабинета му.

Може би трябва да задържи още малко даването на онази касета. Само мъничко.