Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (21)

9

Съживяването на спомена — акт на паметта — не бива да се разглежда като просто отваряне на ментална ниша и издърпване на определен спомен. Съживяването на спомена е съзидателен акт — пръснатите парченца на този спомен трябва да се локализират, да се съберат и съединят отново.

Произволни записки на Джулия Гордън

Нощта те поглъща отново — като притеглящ център. Ти отдръпваш ръка и спираш, все едно удряш спирачки.

Оглеждаш се. Вече си подготвена, готова за разкъсаната паяжина от сгърчени структури и овъглена земя. И все пак си шокирана.

Търсиш синия проблясък на галерията. Ето — откриваш го. Отправна точка. Вече се ориентираш. И отвъд това виждаш отражението на Оукууд. Но сега то мъждука с мътен блясък.

О, не. И то ли умира?

Приближаваш и виждаш нещо до него, нещо, което не забеляза миналия път, когато Оукууд беше по-ярък — нещото прилича на купчина захар — гигантско бяло възвишение.

Може би кокаин? Той със сигурност окупира част от паметта на Сам. Всяко вещество, което разширява съзнанието, бе приемливо за нея. Всичко, което подхранва безумието — бе същност на Саманта.

Чуваш шум, някакво боричкане, обръщаш се. Двуутробно торбесто животно. Нещо живо!

Гледаш как неговата оголена вкопчлива опашка бие неистово по земята, докато той рови с лапи из купчина боклук. Издърпва нещо и започва да го гризе. Ти любопитно приближаваш и той се отдръпва, пази плячката си. Навеждаш се, нямаш намерение да му го отнемеш, но си любопитна какво е хванал. Той се извръща и…

И ти сепнато отскачаш. Ръка — опосумът стиска в челюсти отрязана човешка ръка. Призлява ти и се извръщаш, когато той се заема с оглозгването на един от пръстите.

Вдигаш ръкавицата към хълма. Искаш да се махнеш оттук.

Носиш се над повърхността — един новопосветен ангел, който спокойно наблюдава разрухата долу.

Приближаваш и виждаш, че това не е захар, нито кокаин. Не, един заснежен хълм. Забелязваш, че билото му е плоско. Внезапно отляво, от нищото, се надига вълна, пенестата й повърхност се протяга към теб като нокти на граблива птица. Ти се втурваш назад и вълната замръзва, очертава далечната планина.

Сега вече разпознаваш планината — това е Фуджи. И по някакъв начин се озоваваш в картината „Голямата вълна на Канагава“ от Хокусай.

Е, какво друго очакваш от паметта на сестра си? Трябваше да се досетиш, че ще е фрашкано с изкуство.

Още едно нещо, за което никога не постигнахте съгласие. Теб те привличат художници като Жорж дьо ла Тур. Обожаваш неговата „Каеща се Магдалена“ — със светлината, сенките, яснотата. Обичаш класическата школа, докато Сам обича всичко друго освен нея.

Вече си част от „Голямата вълна“ на Хокусай, и макар че нямаш нищо против нея като изкуство, но сега тя се издига на пътя ти. Ти се втурваш напред през застиналата бразда и продължаваш към планината.

Хвърляш поглед назад и вълната е както преди — замръзнала, очакваща да се плисне към някой несъществуващ бряг.

Напред забелязваш мънички фигури върху снежна планина, която вече не е Фуджи. Тези фигурки се спускат на ски под бляскавото синьо небе.

 

 

Саманта вдига очилата още по-високо върху челото си. Мъжът с нея е по-възрастен, с остри тъмни очи и усмивка, която е ослепителна като снега.

Карл Тенщедт е директор на берлинския театър „Бертолд Брехт“. Бивш шеф на Сам, сега той иска да й бъде наставник и любовник. По време на цялата продукция на „Галилей“ той й посягаше, намекваше за други продукции… и тяхната бъдеща съвместна работа.

Но жена му е направо луда и толкова безумно го ревнува, че чак да ти стане страшно… кой знае какво ще направи, ако ги разкрие.

— Нека да ти кажа какво можеш да очакваш от този склон — казва Тенщедт.

Саманта поклаща глава. Защо да слуша, защо да преживява спускането с думи, преди да го опита на живо? Колко досадно.

— Не се тревожи. Ще се справя.

Усмивката на мъжа угасва.

— Това не е някаква си детска писта, Саманта. Това е „Големият ръб“. Професионална алпийска писта.

Сам смъква очилата си.

— Добре. — Тя се отблъсква към ръба на пистата, поглежда надолу и гледката спира дъха й. Не е просто — стръмен склон и невероятна снежна широта, която се спуска остро под наклон от четиридесет и пет градуса.

Тя вижда от двете страни скиори, които контролират скоростта си като лъкатушат.

— Пистата има остър завой — продължава Тенщедт. — На половината път тя се стеснява и…

Тенщедт е много стар. Държи се като баща — толкова е тревожно загрижен. И на всичко отгоре иска да се вмъкне под полата й. Единствено с тази цел устрои този малък скиорски пикник. Направо я отегчава.

Но не и този склон.

Тенщедт й бръщолеви още нещо. Тя усеща опасенията му и те се добавят към възбудата й.

Отблъсква се и пада от склона, вече набрала скорост, устремява се право надолу. Прикляка и придърпва щеките близо до тялото си.

Вижте ме. Аз съм скиор — състезател.

Бързо и все по-бързо — тънката пухкава снежна покривка не може да я спре. Тя прелита край други скиори, които се опитват да покорят стръмния склон чрез премерени атаки. Такава предпазливост, такъв пресметнат подход към живота. Мъничките снежни кристалчета я хапят по лицето. Очилата оцветяват всичко в топло жълто.

Прекрасно като в сън!

Пистата започва да се стеснява.

Това, което приличаше на гигантска покривка за маса, сега става тясна фуния.

Едва сега Сам осъзнава, че скоростта й е извън нейния контрол. Сивите гранитни скали са надвиснали отстрани и тя трябва да направи нещо, за да забави скоростта.

Точно това е нейният начин.

Стигни до крайност. Не спазвай предупрежденията. Не вземай заложници.

Тя започва непохватно да шусира напред-назад, опитвайки да зарови ръбовете на ските в снега и да забави скоростта. Резултатът е плачевен. Тогава дясната й ска за малко не се забива в парче лед, но само се приплъзва над него.

Усеща как спокойствието й се изплъзва.

Студът върху лицето й вече се примесва с ужас.

Тя се бори да възобнови контрола си. Но само гледа все по-стесняващия се склон и надвисналите гранитни скали. И тогава — последен поглед, от който й прилошава — и пистата рязко завива надясно.

Левият й крак, който се опитва да балансира залитането, поддава.

И тя пада, премята се в снега, пръските хапят лицето й. Започва да се търкаля, да крещи, да се удря и…

 

 

И ти чувстваш всичко това.

Снегът се стрелка по лицето ти, пълни устата ти. Усещаш как ледът смазва крайниците ти, как се търкаляш и премяташ без край.

Простенваш. Усещаш. Но това не би трябвало да се случва. Ти си само един наблюдател.

Налага се да обмислиш фактите, но как можеш да мислиш, докато падаш надолу по склона, докато преживяваш спомена на сестра си — всяко едно пробождане като от електричество, всяко едно усещане?

Отново простенваш.

Или пък беше Сам? Защо не можеш да кажеш?

Сам отваря очи.

Осъзнава, че мятането е спряло. Усеща снега по устните си и знае, че е с лице надолу.

Остра болка се издига отдолу — пулсиращо послание сякаш от мили надалеч. Тя се опитва да достигне с ръка и да установи защо я боли толкова.

Вдига глава от снега и се гърчи, за да види източника на болката.

Удивително е, че небето е все още синьо, а бляскавото слънце свети съвсем ниско. Нищо не се е променило. Освен…

Повдига по-високо глава и вижда червено петно, тъмно, почти черно на фона на белия сняг. Осъзнаването идва сякаш от мили далеч. Това е кръв.

И после още едно далечно осъзнаване.

И тази кръв е моята.

Внезапно планината застива неподвижна.

Нищо не си направила, а се плъзгащ надалеч от бляскавата белота и оставяш тялото на Сам, наподобяващо мравка върху склона. Още по-далеч и вече виждаш цялата снежна планина.

Бавни, носещи вълни.

Белотата се раздвижва.

Още по-близо, без никаква твоя намеса. Напомняш си, че това е само спомен. Повече приличащ на сън със своите завихряния напред-назад, със смесването на различни сцени, със сюрреалистичните отскоци.

Гледаш, уловена като в капан драмата на сестра си, която разтваря живота си пред теб по начин, който е невъзможен в будно съзнание.

Виждаш легло. Бял чаршаф.

Чаршафът се раздвижва. Под него се раздвижва Сам с обинтована глава. До нея стои изправена тъмна фигура. Онзи директор ли е?

Фигурата приближава леглото и полага ръката си върху Саманта.

Итън!

Това сега ли се случва, или тогава? Напълно си изгубила ориентация.

Виждаш Итън да докосва челото на Сам. Изглежда по-млад. Това се случи преди около пет-шест години. Спомняш си всичко и не искаш да си тук.

Усещаш как нещо те привлича навътре в Сам. Не искаш да бъдеш вътре, защото знаеш какво стана:

— Обадих се на сестра ти.

Сам кима, но болката я кара да потръпне.

— Оставих й съобщение за инцидента… за загубата на кръв.

Той ласкаво я докосва по главата. Няма значение какво причинява сама на себе си, Итън е винаги тук, за да събере парчетата.

Аз съм като Хъмпти Дъмпти, мисли си Сам. Макар че тези дни и цялото кралско войнство да се събере, няма да може да ме изправи на крака.

Тогава Сам зърва нещо върху малката масичка отстрани. Там ли беше преди, или Итън го е донесъл?

Матрьошка с образа на Горбачов.

Телефонът звъни. Дълъг протяжен звън, който изпълва стаята.

Сам гледа как Итън вдига слушалката. Слуша.

— Да, Джулия. Тя е в Гренобъл. Да, в университетската болница. Много е добра.

Итън се усмихва към Саманта.

Куклата я няма на масата. Изчезва. Сигурно плод на нейното въображение.

— Да, цялостна фрактура с артериално увреждане… Да, загуба на прекалено много кръв, преди да я открият. Джули. Надявах се…

Още една усмивка към Сам.

В мислите — Джули в Ню Йорк. Нахлуване в заетостта й с новините за последното нещастие на сестра й.

Спомняш си обаждането. Помниш как се почувства. Помниш думите, които изрече.

— Какво е направила Сам този път?

Попита и за болницата.

— Ние сме АБ положителни. Тази кръвна група е съвместима с всеки донор. Сигурно има начин да й се осигури кръв. Тя няма нужда от мен.

Наистина ли каза това? Да… да, каза го. Спомняш си точните думи.

Тя няма нужда от мен.

Искаше връзката да бъде срязана. Искаше Итън да е наясно, че не възнамеряваш да бъдеш част от спасителния екип на Сам. Имаше си собствен живот, собствена работа…

А Итън каза… той каза:

— Разбирам. Да. Сигурно ще осигурим кръв тук. Просто си мислех — добре, Джули.

Телефонът щраква с ужасяваща фаталност.

Сам извръща очи… нагоре към тавана, към далечния бял таван.

Знае какво е казала Джули. Не чу точните думи, но имаше добра представа за тяхното съдържание. Усеща буца в гърдите си. Не иска да плаче, не заради болката в счупените си ребра, а защото преди години се закле, че Джули никога няма да я накара да плаче отново. Няма да заплаче. Няма, по дяволите!

Но риданието се надига и вдясно я пронизва болка. И тя заплаква силно, с протяжни и скръбни вопли.

Проклета да е Джули! Отново го направи.

Не можеш да понесеш това. Болката, емоционалната болка, те разкъсва. Натискаш бутона Exit и виждаш как екранът избледнява.