Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (22)

10

Джоузеф Конрад: „Тщеславието погажда потресаващи номера на паметта ни“.

Произволни записки на Джулия Гордън

Джули издърпа виртуалната ръкавица от ръката си — навлажнената от потта й вътрешност бе залепнала за кожата й. После свлече шлема и избърса очи.

Сълзи! — удиви се тя. Господи, аз плача!

Тя никога не плачеше.

Но всъщност не плачеше Джули. Това бяха сълзите на Сам. По неведом начин емоциите и физическата реакция на Саманта се бяха прехвърлили върху Джули.

Тя си пое дълбоко и пресекливо дъх и впери очи в безмълвната си апатична сестра. Почти бе очаквала да види Сам цялата обинтована, все още възстановяваща се от инцидента със ските. Но сега лицето на Сам бе незасегнато и тя спеше, озарена в красотата си — лъскавата й руса коса фокусираше приглушената светлина в стаята.

О, Сам. Винаги съм знаела, че си лесно ранима, че приемаш нещата много навътре, но никога не съм си давала сметка в действителност, искам да кажа, никога не съм знаела колко надълбоко. Господи! Така ли съм те карала да се чувстваш?

Джули подсмръкна. Сълзите секнаха, пулсиращата болка затихваше, но следите от нея оставаха.

Скоро ще си бъда пак истинската аз, помисли си тя.

Тя избърса очи за пореден път и се зае да сваля шлема на Сам — не искаше Итън да узнае, че е осъществила още едно нашествие в паметта на Сам.

Приглади косата й.

Никога не съм целяла да те нараня, Сам.

Боже, през цялото време, когато изчерпваше търпението ми, аз ти се гневях, но никога… никога… не съм искала да ти причиня болката, която току-що съпреживях. Никога не съм знаела, че ще мога да ти сторя това.

Дали сестрите не са по-хладни?

Не мисля така.

И все пак не беше съвсем честно. Ако ролите бяха сменени, ако Джули беше на легло в Ню Йорк, а Сам — на телефона в Европа, Джули ясно щеше да разбере логиката в отговора на Сам, че е ненужно да предприема трансатлантически полет, когато наоколо има толкова много хора с АБ положителна група. Щеше напълно да я разбере.

Но за Сам това беше още един удар в гърба, още една тухла в стената, която ги разделяше.

Джули се опита да се дистанцира, но не можа. Бе изпитала физически болката, бе вкусила снега, усетила беше как склонът смазва тялото й.

Тя потърка крака си в полуочакване, че ще усети ръбовете на раната.

Нямаше нищо, разбира се.

Но — емоциите! Емоциите на някой друг! Беше плашещо.

И още нещо обезпокоително — все по-замъгления спомен за Оукууд. Нима разрухата в паметта на Сам прогресираше?

Вратата се отвори. Оттам се показа жена в колосана бяла престилка:

— Госпожице, искате ли кафе?

Джули кимна.

— Да. — После, като си спомни за изяществото на френския етикет, бързо добави: — Мерси, мадам.

Бъди изискана, Джули.

Почти привършваше с процедурата на изключване на апаратурата, когато вратата се отвори отново. Джули се обърна като очакваше да види сестрата с чаша димящо кафе.

Но там беше Итън.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да те оставям сама толкова дълго време.

Изглеждаше отнесен и погълнат от мисли. Какво не беше наред?

Тя съвсем импулсивно реши да му каже.

— Направих едно кратко влизане във виртуалната памет на Сам.

Той замръзна.

— Сама? Не мислиш ли…

— Видях инцидента със ските… от нейната перспектива.

Итън направи физиономия. Никога не бяха обсъждали реакцията на Джули относно инцидента със Сам. Итън никога не бе упреквал Джули за това, че не дойде да държи ръката й, да дари кръв.

— Твоята сестра се впуска от криза в криза. — Той придърпа един стол до компютърната конзола и приседна до Джули. — Тогава само кокалите й бяха натрошени. Сега е далеч по-зле.

Огромните прозорци, които гледаха към „Рю дьо Буржон“, сега бяха оцветени от светлинна паяжина. На изток бавно изгряваше пълната луна.

— Разбирам, че не си останала твърде дълго.

— Не. Аз… — Не, не можеше да му разкаже за сълзите. — Просто хвърлих един поглед.

— И все тази пустош?

Тя кимна.

— Предполагам, че е безнадеждно, а?

Джули поклати глава:

— Изобщо не е така. Убедена съм, че мога да науча нещо.

— Но ти не видя какво се е случило на Саманта?

— Не. Ни най-малко. Просто един стар болезнен спомен… за мен.

Итън положи ръка на рамото й:

— Джулия, един от разговорите, които проведох, беше с лекаря на Саманта. Помолих го да уреди прехвърлянето й обратно в Оукууд.

Джули направи отрицателен жест.

— Какво? Не… искам да кажа, че ще продължа.

— В имението мога да осигуря на Саманта най-доброто възможно обслужване. Вече съм накарал моя личен лекар да събере екип от английски невролози. Макар и никой да не счита, че има шанс…

— Обаче…

— И има още нещо.

Посърналото бяло на луната се изплъзна от примката на къщите отсреща. Като гигантска лампа ги обливаше със светлина. Джули се взря в луната и по някаква причина тя й навя хлад. Луната! Това умърлушено, тъпо, озъбено лице! Винаги все същото умърлушено лице…

Тя се извърна към Итън.

— Мисля, че тук съществува опасност, Джулия. Ако някой й е направил нещо, което е довело до това… Сам все още е изложена на риск. Ако тя знае нещо и се върне в съзнание, това ще е опасно. За всички нас, но особено много за нея.

— Ти мислиш, че този човек, този Лиам…?

Итън вдигна ръка.

— Не съм сигурен. Но розите, нарушителят наоколо, зная само, че ще бъде по-безопасно за Саманта, ако се върне в Оукууд. Ще бъде далеч от тази страна и от О’Донъл.

Джули се поколеба. Оукууд. Тя си спомни как чу името за пръв път още като малко момиченце. След пожара техният чичо купи английското имение, уединена къща по крайбрежието в Северен Йоркшир.

Джули не я хареса — твърде голяма, с твърде много тайни местенца, твърде изолирана…

— Искам да дойда.

Итън поклати глава.

— Джулия, ти имаш своята работа. Вече навлезе в паметта на сестра си. Няма надежда. Остави.

— Не мога.

Тя видя как Итън се намръщи. Наклонената гримаса на луната надничаше през прозореца и гледаше как тя го умолява за този шанс.

Не искам да отивам в Оукууд, мислеше Джули. Но ако Сам е там, точно това ще направя. Тя улови ръката на Итън.

— Позволи ми да дойда. Както ти сам каза, Оукууд е сигурен, усамотен. Там мога да постигна истински прогрес.

Итън я погледна. Тя се опита да отгатне какви са мислите му. Нима го беше грижа за нея, или за Сам, или пък нямаше вяра в нейната нова технология? Или пък Итън считаше, че евентуалното откриване на причината за състоянието на Саманта ще е твърде болезнено?

— Не зная, Джулия. Аз…

— Моля те. Никога не съм ти искала много…

Жилваща забележка. Не изрече края на изречението: „Не като Саманта. Аз не съм ти била проблем“.

— Добре — каза накрая той. — Ти си винаги добре дошла, разбира се. Знаеш това. Това ще е някакво завръщане у дома. Оукууд бе ужасяващо тих след заминаването на двете ви. — Той се изправи: — Уредих Саманта да бъде откарана от „Орли“ утре сутринта. Аз ще я придружавам. Да уредя ли и твоето пътуване?

— Аз ще се погрижа. Но би ли уредил сателитната чиния да бъде инсталирана, докато пристигна? Трябва да се погрижа апаратурата да бъде добре опакована.

— Ще се обадя предварително. Ако не открия подходящ човек в Бей, със сигурност ще намеря някого в Лийдс.

Джули гледаше как Итън приближава вратата. Тя се изправи и отново стисна ръката му. Итън отвърна на жеста й.

— Вие двете винаги можете да ме придумате за каквото си поискате.

Джули се засмя.

— Винаги съм знаела, че това го може Саманта.

— Май двете си приличате повече, отколкото мислех.

Той отвори вратата.

— Итън — обади се Джули — благодаря ти.

Той само кимна.