Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (27)

2

Спалнята й приличаше повече на стая за гости. Беше я почти изпразнила, когато се местеше в Щатите — не остави следа, че някой е израснал тук. Пусна чантите до леглото и осъзна, че все пак беше гладна.

Долу, в голямата модерна кухня, подредена в ретро стил, откри резени пуйка и диетична кола в хладилника. Влезе готвачката — матрона с ябълковочервени бузи и топла, приятелска усмивка. Тя настоя да й направи сандвич с пуйка от бухналия пълнозърнест хляб, закупен от пекарната в Залива. Тя си спомняше този хляб — черен и тежък, представляващ сам по себе си ястие. Тя лакомо изгълта сандвича и се отправи към стаята на Сам.

На път за там тя спря в библиотеката. Помнеше я почти същата от ученическите си години, когато идваше тук да провери нещо в енциклопедията. Помнеше и мириса — тази богата смесица от стара хартия в хубава кожена подвързия. Тя вдъхна. Това винаги е било любимото й местенце, със стигащите до тавана лавици, претъпкани с томове от всякаква големина, цвят, размер и подвързия. Старата „Енциклопедия Британика“ все още заемаше мястото си върху полиците отдясно. Джули пристъпи наляво, намери книгата за гръцката митология и направи справка за Персей.

Доста действен тип за своето време, най-голямото му завоевание било убийството на Медуза — ужасяващото създание със сплитове змии, вместо коса. Нейният взор превръщал хората в камъни. Той я убил като не гледал в нея, а в полираната повърхност на своята броня, докато отстъпвал назад, за да заблуди Медуза за своето приближаване отзад. Носел маска на тила си.

Скулптурата „Персей“, която Саманта счупи във виртуалната памет, имаше някакво лице отзад на шлема.

Легендата разказваше, че този трик минал и Персей се приближил достатъчно и отсякъл главата на Медуза.

Но защо Персей бе заменил микроскопа в паметта на Сам? Какъв беше смисълът? Маската? Бронята-огледало? Да гледаш обратно? Да не гледаш обратно?

Имаше ли смисъл?

Джули раздразнено пъхна книгата в нейната пролука върху полицата и тръгна нагоре към спалнята на Сам.

Спря на прага. Белите завеси бяха дръпнати, за да се виждат лъчите на утринното слънце. Една жена в колосана сестринска престилка се люлееше на стола си, очилата й за четене бяха кацнали нестабилно върху носа й. Тя се сепна от появата на Джули, хвърли мълниеносен поглед към пациентката си, после отново към Джули.

Да, ние сме близначки.

Джули спря с ръка сестрата в знак да не става.

Стаята на Сам — но по-различна.

Към края, преди да избяга в Европа, Сам бе започнала да запълва стените на стаята си с изкуство — нейните собствени причудливи скици и странните рисунки на други студенти от художественото училище, лъскавите снимки, скъсани от пънкарско рок списание — и всички те безразборно лепнати с тиксо на стената.

Повечето от тях бяха изчезнали. Тази стая не принадлежеше вече на Сам.

Сега на стената имаше само една картина — нещо, което Сам нарисува като малка. Провинциална къща и ливада под синьо небе. Необичайно за Сам, дори и на онази крехка възраст. Единственото нещо, което издаваше, че Сам е рисувала картината, бяха прозорците на къщата. Всички те бяха черни, тъмни, грозни петна, които дупчеха грижливо изобразената фасада.

Преди и сега — очите на Джули неотменно биваха привлечени от тези черни дупки, от скритите в къщата тайни.

Сестрата все още я гледаше.

— Госпожице, бихте ли искали да останете сама за малко?

Имаше силен манчестърски акцент и говореше шепнешком, сякаш можеше да събуди някого.

За което имаше вероятност, помисли си Джули.

Джули поклати глава:

— Не, благодаря.

Тя заобиколи леглото към пригодената за целта компютърна маса с оборудването. Всичко изглеждаше наред. Трябваше, разбира се, да провери връзките, да направи някои тестове и да види дали сателитната връзка действа.

Включи компютъра. Чу се бипкащ звук и се появиха диагностичните данни.

Джули погледна към Сам в полуочакване, че тя ще реагира на шума.

Но сестра й лежеше съвсем неподвижна. Кожата й бе гладка, лицето — отпуснато и неиздаващо ни най-малко царящия хаос вътре. Изглеждаше освободена. Успокоена.

Джули се огледа за друг стол и видя един стар дъбов с права облегалка. Сам сядаше на него и се преструваше, че пише домашното си, докато всъщност изпълваше скицник след скицник.

Джули придърпа стола до конзолата и седна.