Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (47)

1

Джули не свали шлема от главата си. Само притвори очи. Чуваше Итън да коментира нещо, но звукът бе заглушен от слушалките. Искаше да е сама. Не й се щеше да се изправи срещу чичо си и Алма в това емоционално състояние. Сякаш се „разплиташе“ пред очите им.

Пое си дъх няколко пъти, отърка влажните си длани в дънките и се освободи от каската.

— … без съмнение — казваше Итън.

Джули вдигна очи към него, докато той крачеше в малкото свободно пространство в стаята на Сам.

— Моля?

— О’Донъл! Той го е направил! Без съмнение! Саманта го свързва с пожара, видяла е града и цялата сцена. Той е трябвало да й запуши устата.

— Заради банката? — попита Джули. — Тази във виртуалната памет?

— Да. Клонът в Найтсбридж на „Бранъм банк“ бе взривен миналия месец. Във връзка с далаверите й с Ълстър — не съм много навътре в тези политически разправии. Но си спомням, че някаква радикална групировка пое отговорността за това.

Прилоша й. Не й се искаше да вярва — в края на краищата тя се бе скрила в кабинета на Итън със същия този човек — но видя със собствените си очи експлозията и Лиам… или по-скоро с очите на Сам.

— Пострада ли някой?

Итън поклати глава.

— Не мисля. Експлозията станала часове след работното време.

Джули погледна към Алма, която стоеше пред монитора с пребледняло лице.

— Какво мислиш?

— Не зная — меко отрони тя. — Искам да прегледам записа още няколко пъти. Мисля, че е ясно, че Лиам О’Донъл е отговорен за експлозията на „Бранъм банк“ — или поне Сам счита така — но не това е интересната част. — Тя тъжно поклати глава. — Бедното момиче. Толкова конфликти. Сега разбирам, че дори с моите сеанси едва съм се докоснала до повърхността.

— Току-що и аз разбрах нещо — обади се Итън. — Тази експлозия в банката — тя стана една седмица преди Сам да бъде намерена в безсъзнание. Една седмица!

— Може би трябва да покажем този запис на Скотланд Ярд — каза Алма.

— Не — отсече Джули. — Това не е доказателство срещу никого. И не искам тази процедура да стане публично достояние. Поне още не, и не по този сензационен начин.

— Но той е терорист…

— Не. Не мога да го позволя.

Алма присви рамене.

— Както искаш. Записът е твой. Но аз желая да го проуча.

— Моля те… изучавай го колкото си искаш. Но нека не напуска къщата!