Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (68)

32

Хората могат да разберат колко лесно могат да се имплантират фалшиви спомени у податлив човек, когато осъзнаят, че актът на представянето на вида на даден предмет, ангажира същия участък от мозъчната кора както при самото му виждане. Актът на представата за едно докосване, ангажира същия участък от кората на мозъка както при действителното докосване.

Произволни записки на Джулия Гордън

Дори и галерията вече е изчезнала. Под разбитата луна ти се отправяш незабавно към десния фланг на задрямалия вулкан.

Навлизаш в дълбоката бездна, спускаш се по браздата надолу в тунела и стигаш каверната на звездна нощ.

Но вместо пушещи руини сред дърветата ти виждаш къщата в Милбърн недокосната, неовъглена. Чакаща може би за повторение на кавгите и пожара?

Не, благодаря. Този път ще минеш без това.

Зърваш по-тесния тунел отстрани. Навлизаш в него и попадаш дълбоко под възвишението. Носиш се в тази посока, по мъчителната тъмна пътека и усещаш нарастващата топлина — сигурен признак, че наближаваш местопредназначението. Но не можеш да споменеш това на доктор С. — той не предполага, че можеш да чувстваш нещо тук.

И тогава виждаш червен отблясък отпред. Вече си там. Скоро ще имаш отговори на всичките си въпроси.

Стомахът ти се свива на възел. Искаш ли ги тези отговори? Ще можеш ли да се справиш с тях? Виж какво стана със Сам.

Но ти си различна от Сам.

Никога не си приемала нещата толкова надълбоко като нея. Винаги си можела да обмисляш пътя си и не виждаш защо този път да е различно.

Поне се надяваш да е така.

Не. Ще бъдеш добре. Закалена си за това. Готова си за най-лошото. Можеш да се справиш с всичко, с което те сблъска виртуалната памет.

Защо тогава стомахът ти продължава да е свит на възел?

С усилие продължаваш и виждаш пламъци. Топлината нараства, когато ги наближаваш. Горещо е, но не непоносимо. Да, тук присъстваш физически, но не и материално. Ти си като прозрачна завеса и топлината до голяма степен преминава през теб.

И тогава стигаш при устието на тунела, взираш се в сърцето на вулкана. Кратерът е горящ кладенец с поток от магма, който бълва мехури само на десетина стъпки под теб. Тесните стени на кладенеца чезнат в червена мъглявина, устремени към нощта.

И там, някъде на двадесет-тридесет стъпки над теб — има мост. Или поне останките от мост. Той е тесен — не повече от три стъпки в диаметър и сигурно се е извивал в дъга над бездната, когато средната му част е била цяла.

Но сега тази част я няма — разрушена е от изригването. Останали са само два окастрени издатъка — като двама любовници, които протягат ръце един към друг над пламъците, отделени на не повече от седем-осем стъпки, но все не могат да се докоснат.

Търсиш какво е предизвикало този катаклизъм, но не виждаш нещо, което да наподобява спомен.

Забелязваш, че прозорчето премигва и го щракаш. Появява се доктор С.

— Това е плашещо, Джули — казва той. — Ти откри местоположението на спомена, но нищо не е останало. Каквото и да е било, то е напълно разрушено. Споменът е изличен.

— Така изглежда — казваш ти, но все пак не можеш да го допуснеш без усилие. — Как може даден спомен да е толкова взривоопасен, че не само да разруши цялата памет, но и сам себе си?

— Не мога да кажа. Притеснявам се от пълната разруха във виртуалната памет в сравнение с първото навлизане. Тази сцена е още по-тревожна. Тук има нещо съвсем не наред.

— Мисля, че това е очевидно.

— Не-не. Не искам да кажа само за това, което виждаме. Мисля, че нещата са по-дълбоки.

— Обясни.

— Бих искал да мога. — Лицето му е разтревожено, а изражението — направо объркано. — Откликвам на изпитаното с времето научно средство, за което никой не говори — на интуицията.

— Никога не пренебрегвай интуицията — казваш ти. — Ще изследвам останките от този мост.

Натискаш отново бутона и образът на доктор С. изчезва, после се понасяш към разединения мост. Спираш до един от издатъците. Горещината е непоносима. Усещаш как тялото ти — облегнато в стола сред хладината в стаята на Сам — направо изгаря и плува в пот. Кръжиш над кипящата лава и се опитваш да намериш логично обяснение.

Защо мост? Дали този финален спомен на ужас е станал върху някакъв мост? Да не би някой да е хвърлен оттук? Къде? В Сена? Или Темза? В Хъдсън? По дяволите, трябва ти следа. Просто една водеща нишка!

И тогава отбелязваш нещо по-особено в издатъка отсреща. Нещо повече от особеност — всъщност изтръгнатият край е набразден с безброй издатини, големи колкото връхче на пръст. А в центъра се издига нещо по-гладко, нещо като овален свод.

Плъзгаш се към него. Отблизо този свод има набразден вид, леко нагънат тук-там, сякаш сгърчен от горещината. И сега, когато си толкова близо, виждаш, че хилядите издатинки, колкото връхчета на пръсти, се движат, гърчат се, протягат се към…

Обръщаш се и отиваш към другия издатък и откриваш, че е съвсем същият. Ниска, сбръчкана централна зона, заобиколена от хиляди пъпчици, които тук са по-активни, вият се и се опитват да достигнат…

И тогава осъзнаваш — те се стремят към отсрещната страна, към другата си половина, към откъснатите си двойници отвъд вододела.

Прозорчето отново премигва. Щракаш и доктор С. го изпълва. Възбуден е.

— За бога, Джули, току-що се сетих за нещо. След като навлезе в бездната по склона на вулкана, твоята посока беше надолу.

— Точно така. Много надолу.

— Така, но слушай — когато премина по втория тунел, посоката беше странична, нали?

— Да. Но…

— Тогава това не е мост. Разбираш ли? Освен ако не сме объркали и двете посоки, тази структура е била под земята — под виртуалната повърхност на паметта — когато е станала експлозията.

В мислите си проследяваш пътя си дотук.

— Прав си. Разбира се. Как можах да го пропусна?

— А-ха! Виждаш преимуществото от страничен наблюдател, нали? Какво ли друго си пропуснала в соловото си изпълнение, а?

Можеш да му кажеш, че си навлизала сама повече от един път, но защо да добавяш масло в огъня? И без това е достатъчно напечено.

И за нещастие, неговите наблюдения изобщо не ти помагат. Всъщност дори добавят още неизвестност към мистерията.

— Тогава какво е това? — питаш. — Подземна структура… но на какво?

Докато говориш, все повече се приближаваш към сбръчкания свод в издатъка. Напомня ти на нещо. Докосваш го…

И бързо махаш ръка, когато повърхността на свода се набраздява и издува. Вмешателството веднага утихва и затова отново го докосваш. Този път реакцията е по-драматична. Сводът се набраздява и после се свива в продълговати гънки, повърхностният слой се плъзга нагоре и разкрива…

Едно око.

Рязко си поемаш дъх и се втурваш назад. Взираш се в огромния син ирис, разположен в мократа лъскавина на бялата тъкан. И в центъра на всичко това — зеницата е дълбока и тъмна като междузвездно пространство.

— Господи! Виждаш ли?

— Виждам — казва доктор С. Гласът му е притихнал в страхопочитание. — Но дали то вижда?

— Не знам…

Мърдаш наляво и окото те проследява. Отново се връщаш в изходно положение и то те следи по целия път.

— То може да вижда. Но какво, по дяволите, значи това?

Лекото бипкане от лентата с физиологичните стойности в дъното на визуалното поле те информира за промяна в параметрите.

Отпуснатият пулс на Сам, обикновено устойчив на седемдесет, седемдесет и два удара в минута, сега е скочил на осемдесет и шест. Все още е в нормалните граници. Няма проблем.

Обръщаш се и приближаваш отсрещния издатък на моста — или корен, или проводник, или каквото и да е било. Докосваш съответния свод. Повърхността му се набраздява едва-едва. Пак го докосваш, сходна реакция, но нищо повече. Няма значение колко пъти опитваш, клепачът не се отваря. Обръщаш се и виждаш как другото око те гледа втренчено и следи всяко твое движение. Побиват те тръпки.

— Имам една идея — казва доктор С. — Звучи малко налудничаво, но имам чувството, че тази прекъсната структура свързва мозъчната кора на Сам с нейната ретикуларна активационна система РАС.

— Няма начин — казваш ти. — РАС не е анатомична структура. Тя е функционална единица. Нещо като мрежа. Няма директна главна връзка между нея и мозъка.

— Но това не е мозъкът, Джули. Това е виртуална памет. Както ти самата каза преди малко, тя е символична.

— И тази символична връзка е… прекъсната.

— Да… точно така… прекъсната. И това означава, че потиснатият експлозивен спомен е бил погребан тук, точно под връзката между РАС и кората на мозъка.

— Отвратителен късмет!

— Защо го приписваш на късмета?

— А какво друго може да е?

— Може би има причина да бъде скрит точно тук.

— Каква? Да разруши свръзката между РАС и кортекса, когато се осъществи достъп до него? Това е особено самоубийствено. Мозъкът няма да направи това. Няма…

И тогава спираш. Сам имаше склонност към самоубийство. Повече от веднъж най-вероятно. Но това? Как е успяла някога да го направи?

Казваш:

— Значи ти мислиш, че този спомен е бил толкова ужасен, че тя предпочита да умре, вместо да си го припомни?

— Или може би някой друг предпочита тя да умре, вместо да го припомни.

Забележката те уцелва като с юмрук.

— Някой друг? — Шокирана си. Дори за миг не преставаш да мислиш. — Кой? Защо? Как?

— Нямам представа. Просто пробвам всички вероятности. Стратегическото разположение на този спомен — или по-точно — на този вече изличен спомен, ме тревожи неимоверно.

— Това, което тревожи мен — казваш — е фаталността на всичко тук. Тези два края никога няма да се свържат отново. Безнадеждно е. Ако това символично представяне е истинско отражение на неврофизиологичното състояние на Сам, тогава… — Гърлото ти отново се свива. Едва говориш: — Тогава Сам никога няма да дойде в съзнание.

Това осъзнаване те наранява така, както нищо друго досега.

Тя ще умре. По дяволите, тя все едно вече е умряла. И ти не можеш да й помогнеш. Ти я провали.

Отново.

Усещаш как в гърдите ти се надига ридание. Но не можеш да си позволиш да рухнеш. Затваряш очи, преглъщаш с усилие и се съвземаш.

— Джули? Добре ли си?

— Не! — Думите са задавени. — Не, не съм.

— Тогава мисля, че е по-добре да излизаш. В края на краищата, всичко тук е унищожено, а пулсът й вече надхвърля деветдесет.

Поглеждаш лентата. Пулсът се е покачил на деветдесет и четири, респирациите — от шест на осем.

Раздразнена си като доктор С. И ти е горещо. Не ти се иска нищо друго, освен да избягаш в някое хладно място, където няма да се чувстваш толкова шибано неефективна и безсилна.

Но се овладяваш. Отвращава те признанието за поражение.

— Любопитна съм — казваш, като срещаш втренчения поглед на гигантското око. — Кой край кой е, как мислиш? Откъде се взира в мен това око? От мозъчната кора или от РАС?

— Ако състоянието на виртуалната памет е следствие от състоянието на мозъчната кора, бих казал, че това око те гледа от ретикуларната активационна система.

— Точно така реших и аз. Средният мозък е добре. Изстинала е сама мозъчната кора.

— И ще остане така, докато не се установи отново контакт. Не виждам това да стане. Като при скъсано сухожилие, като при прекъснат нерв, то не може да се изцели, краищата няма да се преплетат, ако не се доближат.

Не виждаш по какъв начин можеш да докоснеш двата края, но…

— Може би има начин да се преодолее това разединение?

— Как? Какво ще използваш? Каквото и да е имало на този мост, вече се е изпарило.

През ума ти проблясва безумна мисъл:

— А защо не себе си?

— Какво? — Втрещените очи на доктор С. са гигантски почти колкото окото пред теб. — Излизай сега, Джули. Мисля, че губиш разсъдъка си.

— Не, говоря сериозно. Сам и аз сме направени от една и съща материя. Идентични близначки сме, помниш ли? Защо да не използвам себе си за мост над тази бездна?

— Но това е невъзможно. Ти не присъстваш физически във виртуалната памет. Ти си нематериална, един призрак. А без материя как можеш да свържеш нещо?

Няма как да го пазиш вече в тайна. Махаш виртуалната ръкавица и протягаш ръка във виртуалната памет там, където той ще я види.

— Какво е това? — пита доктор С. — Нима си сканирала своя образ в програмата?

— Не. Това съм аз.

Стъписана тишина няколко секунди и тогава треперещият глас на доктор С. едва се чува в слушалките:

— Господи! Джули… кога…?

— Забелязах го първо на второто ниво. — Тя си спомни за охлузването от морското чудовище.

— И там ли си навлизала сама?

— Да, налагаше се.

— Господи! Аз те предупредих, Джули. Знаех, че генетичната връзка между теб и твоята близначка е твърде близка. И сега виж какво стана! Знаеш ли какво означава това?

— Да. Означава, че действително мога да направя нещо тук.

— Означава, че можеш да бъдеш наранена, по дяволите! — Никога не си виждала доктор С. толкова сърдит. Или уплашен. — Излизай, Джули. Нареждам ти. Незабавно се махай.

— Още не. Трябва да се опитам. Не мога да напусна още.

— Излизаш сега или ще прекъсна сателитното захранване.

Очаквала си тази заплаха и си готова за нея.

— Тогава ти ще дръпнеш кабела и на двете ни. Аз съм единствената надежда на Сам. Искаш ли да я лишиш от единствения й шанс да се върне в съзнание? Това ли искаш?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава ми дай този шанс. Само един път. Моля те.

Много дълга пауза.

— Не ми харесва. Не ми харесва всичко това. — Още една пауза и: — Продължавай.

Ти затваряш прозорчето и приближаваш отвореното око. Прокарваш ръце над издутинките, колкото връхчета на пръсти. Те се люшкат напред-назад в отклик на твоето докосване, гъделичкат дланите ти като пипалца на морска анемония. Плъзваш се от другата страна. Това око си остава затворено и пъпчиците тук са много по-малко активни. Това потвърждава най-лошото ти предчувствие.

Мозъчната кора на Сам се разпада… почти си е отишла.

Обвиваш с ръце издатъка и се опитваш да го преместиш, дърпаш го далеч от вулканичната стена. Но все едно се опитваш да изтръгнеш дъб с корените.

Толкова с опитите да срещнеш двата края. И без това нямаше особена надежда. Но можеш да закърпиш празнината с виртуалното си тяло, да действаш като проводник. Може да изпратиш възбудителен сигнал към мозъчната кора на Сам.

А може и да не успееш. Но трябва да опиташ.

Поставяш ръце върху издутинките от двете страни на затвореното око, опваш ръце и протягаш крака към отсрещния издатък.

Не стигаш. Протягаш връхчетата на пръстите си и опъваш пръстите на краката, но пак не ти достига да свържеш двете страни.

По дяволите!

Гневно се завърташ и изправяш между двата издатъка.

Трябва ти помощ и само един човек може да ти я даде.

— Сам?

Викаш името високо и то отеква в гърлото на вулкана. Знаеш, че извън слушалките, в реалния свят, гласът ти изпълва спалнята. Твоите думи се стремят да достигнат реалния слух на Сам и виртуалната памет. Тя трябва да ги чуе.

— Сам! Сам, чуваш ли ме? Аз съм, Джули. Не зная дали осъзнаваш присъствието ми, но аз бродя из твоето съзнание, опитвам се да те върна.

Чудиш се как Сам ще реагира на тези думи, ако те чува.

— Не е ли смешно… аз да искам да направя нещо за теб? Но това е истината. Аз съм тук да ти помогна. Седмици наред търсих начин за това и сега го открих. Но бедата е в това, че не мога да го направя сама. И ти трябва да се потрудиш заедно с мен. Само мъничко. Чуваш ли ме, Сам? Моля те… дай ми знак, че ме чуваш.

Наблюдаваш затворения клепач. Дори не потрепва. А отсреща… непомръдващ поглед.

— Сам! Слушай! Чуваш ли ме, или не ми обръщаш внимание? Зная, че нямам право да си мисля, че ще ми се довериш. Зная, че съм те наранявала понякога и зная, че пречупвах всяко маслиново клонче, което ми протягаше, докато съвсем не ти останаха. Но този път е различно. Аз съм тук като приятел, Сам. Като твоя сестра, готова да се държи като сестра за първи път в нашия живот.

Бипкане от физиологичната лента. Пулсът на Сам се е покачил на 118. Респирациите са десет. По дяволите…

Това ли е знакът? Не. Не може да е. Нейният пулс се покачваше и преди да й говориш. Тогава защо става така? Не си престояла във виртуалната памет толкова дълго… Или е поради мястото, където си?

Каквато и да е причината, резултатът не е добър. Програмата ще се изключи автоматично, когато пулсът достигне 130.

Чуваш грохот. Стените на вулкана потреперват. Какво беше това?

И става по-горещо или само мислиш така?

— Чуй ме, Сам. Не остава много време. По някакъв начин, някак си трябва да допуснеш тези думи до себе си. От двете ни ти винаги си била тази, която може да обича и аз зная, че ти ме обичаше. Зная и как аз убих тази любов през годините. Ако ме мразиш, Сам, имаш пълното право за това. Но сега не съм онази Джули. Сега ти говори една по-различна Джули. За пръв път в живота си съм тук заради теб, Сам. Като сестра. Като липсващата твоя половина. Аз…

Още едно бипкане. Пулсът е 125.

И по-силен грохот. Лавата бълбука по-силно и сякаш се издига… доста бавно, но знаеш, че кипящата повърхност сега е по-близо до теб. Несъмнено — много по-нажежено е.

— Ние бяхме предадени, Сам. Бяхме изопачени в ръцете на един луд. В резултат никоя от нас не е завършена. Ти си другата ми половина, Сам. А аз съм останалата част от теб. Можем да се преборим с това, но никоя от нас не може да го стори сама.

Прозорчето просветва. Натискаш бутона и виждаш разтревоженото лице на доктор С.

— Откажи се, Джули. Има реакция. Излизай, преди да нараниш нея и себе си също.

— Не. Още не. Имам чувството, че няма да имам вече този шанс. Моля те, още не!

— Не зависи от мен. Програмата ще…

— Презареди я.

— Не мога. Няма начин за презаписване. Но дори и да можех…

— Напиши P-H-Y-S-O-V-R-D-тире-E-X-E.

— Какво?

— Сега! Направи го сега! Това е презареждаща програма. Аз я написах. Просто за всеки случай. И сега това е случаят. Моля те. Умолявам те!

— Много добре. — Няколко секунди по-късно: — Пита за парола.

— E-I-L-U-J.

— Какво? А, разбирам. — Още една пауза. — Ето. Резултат — „презареждането изпълнено“.

— Благодаря ти.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш.

Нямам представа какво върша, мислиш си. Но става твърде нажежено, за да мислиш.

— Научих много неща тук, Сам. — Вече крещиш, надяваш се, че това ще помогне. — Научих много неща за теб, които не съм знаела никога, и много неща за мен. Повечето от нещата за мен не ми харесаха. Но аз се промених, Сам. Заради теб. Ти си отговорна за това. И не ме оставяй сега. Помогни ми, за да ти помогна и аз, Сам. Само мъничко. Протегни се само мъничко, Сам. Виждаш тези два срязани края от двете ми страни, нали? Просто ги приближи мъничко и ще ги свържа. Хайде, Сам! Само мъничко!

— Откажи се, Джули — меко ти казва доктор С. — Пулсът й е сто и четиридесет. Ти направи най-доброто, което можа, но по дяволите, твърде сме закъснели.

Той е прав. Няма полза. Окото на кортекса остава затворено. Не потрепва дори. Топлината те изпепелява, а грохотът и сътресението те разтърсват.

Няма да проработи. Трябва да излизаш.

Гърлото ти се свива и в гърдите ти застава буца. Но този път не я овладяваш. Този път риданието избухва.

Притискаш клепачи, за да спреш сълзите, които набъбват зад очилата ти и напрягаш ръце настрани като разпнат мъченик, който чака последния пирон. Стенеш без срам в жегата и грохота. Защото тя трябва да разбере. А може да нямаш друг шанс.

— Обичам те, Сам… Надявам се, че ме чуваш. И съжалявам за цялата болка, която ти причиних докато растяхме, но аз… аз не го съзнавах. Не разбирах. Не можех да разбера. Но сега разбирам и те обичам, Сам. Искам да го знаеш и искам да го отнесеш със себе си където и да си се запътила. Може и да искаш да си отидеш и ако е така, аз те умолявам да премислиш пак. Ти ми даде нещо, Сам. Ти ми върна част от липсващата ми половина и това ме кара да жадувам за още. И аз мога да ти върна нещо от теб. Ние и двете сме инвалиди, Сам. Но заедно ще си помогнем да се изградим отново. Разполагам с инструментите за това. Върни се при мен, Сам. Остави ме да го направя за теб. Аз не съм чудовище… наистина не съм. Не ме изоставяй, Сам. Току-що научих, че обичам моята сестра. Моля те, не ме изоставяй сега.

И това е всичко, което можеш да кажеш. Вече ридаеш неудържимо. Част от теб счита, че си глупачка, но другата част, новата ти част, се освобождава. Само ако…

Нещо обхваща левия ти показалец. Поглеждаш и през пелената на сълзите ти се струва, че виждаш…

Не. Не може да бъде. Премигваш отново, и отново, и виждаш, че е истина.

Едно от пипалцата на отвореното око се е протегнало от издатъка и те достига. Неговото връхче е приело формата на мъничка детска ръчичка… и нейните пухкави пръстчета са се вкопчили в теб. Другите също се протягат, развиват се в горещината, достигат те…

— Да! — викаш ти задавено и се страхуваш да заридаеш отново, защото преливащите в теб чувства ще те завладеят, а ти не можеш да си позволиш да бъдеш завладяна, защото трябва да запазиш разсъдък, да останеш съсредоточена и да помогнеш на Сам да осъществи тази връзка.

Ами другата страна, страната на мозъчната кора?

Обръщаш глава и виждаш едно-единствено пипалце с остро връхче да се протяга изпод затвореното око, да следва твоята посока, но не стига далеч — най-много на тридесетина сантиметра. Толкова е крехко и вече отпада, гърчи се от топлината.

Ти протягаш ръка към него, но не ти достигат двадесетина сантиметра.

— Хайде, Сам! Можеш да го направиш! Хайде!

Но пипалцето клюмва още повече. Ти отчаяно увиваш пръсти около малката ръчица от другата страна и я дърпаш към теб, опъваш нишката зад нея. И тя се удължава, но изтънява в центъра.

— Не се късай — шепнеш. — Моля те, не се късай.

Отпускаш я за миг и тя сякаш се удебелява или поне разпределя равномерно масата си, но още е опасно тъничка.

Не можеш да чакаш повече. Опъваш я още и в същото време протягаш дясната си ръка към затвореното око — на сантиметри от теб сега.

— Хайде… още мъничко…

И тогава, сякаш усетило присъствието ти, пипалцето се вдига и протяга и…

Контактът е като електрически удар — нервите ти дават на късо, челюстите ти се свиват, мускулите отскачат спазматично и изпращат импулси нагоре по лявата и надолу по дясната ти ръка. Викаш от болка, но няма да отпуснеш, няма да се отдръпнеш. Трябва да се държиш.

И тогава болката утихва до леко щипене. Отпускаш се и отваряш очи. Окото на мозъчната кора е още затворено, но пипалцата около него са съживени. Те се движат с нова енергия, някои от тях се устремяват към теб. Отсреща, от другия край става същото — стотици пипалца се протягат към теб.

Стана! Ти свърза двата края и сега си проводник на импулсите. Те протичат през теб към мозъчната кора на Сам!

Можеш само да се надяваш, че това е достатъчно!

Чуваш високо, тръпнещо ридание и разбираш, че това си ти. Не отново! Къде е прехваленият ти контрол? Не си плакала от бебе. Какво смяташ да правиш, да си наваксаш за цялото това време само за един ден?

Новите пипалца от двете ти страни те достигат, връхчетата им стават на ръчички на малко момиченце, на тийнейджърка, на зряла жена, всичките ръце на Сам през живота й — и те се плъзгат нагоре по ръцете ти, хващат се за теб, протягат се до раменете ти, към гръдния кош и гърдите ти — тези отляво изливат импулсите си в теб, а онези отдясно ги изпиват, и боже, ти плачеш като бебе и се чувстваш като майка, която кърми своето новородено. Някои от новите ръчички се плъзгат към лицето ти и бършат сълзите, други те галят по косата преди да се разтопят в двойниците от отсрещната страна и внезапно те се множат лудешки и ти си обхваната от пипалца, те вече се свързват в проводящи фибри, които не се нуждаят повече от теб. Ти се мъчиш да се освободиш от лудешката плетеница, свиваш се и се измъкваш от тази оплетена бъркотия. И миг преди да се освободиш, поглеждаш към окото на кортекса и виждаш, че то сега е отворено — ирисът му е син като на другото око, син като очите на Сам и те гледа.

Ти се усмихваш и знаеш, че усмивката ти е развълнувана и през сълзи. Едва проговаряш през нахлулите емоции, които те връхлитат:

— Добре дошла у дома, сестричке.

И тогава се озоваваш на десетина стъпки настрани и наблюдаваш как връзките се удебеляват и множат. Почти виждаш нагледно как импулсите обливат изгладнелия кортекс на Сам. Стойностите на ЕЕГ-вълните подивяват.

Ти го направи! И е прекрасно!

Но тогава… още един грохот, после още един. Той пресича малкото ти празненство. Грохотът е различен — по-дълбок и продължителен отпреди. Другите сякаш идваха от самия вулкан. Този като че ли идваше от някъде другаде. И тогава всичко потреперва.

Поглеждаш стойностите и виждаш, че пулсът на Сам е 162. Той ли е причината за труса? Нима остана твърде…?

Нещо тъмно изниква от лявата ти страна и разплисква лавата долу. Вдигаш очи и виждаш и други отломъци лава да се къртят от вулканичното гърло.

— Не!

Викът ти отеква в слушалките. Не и сега! Това не може да стане сега. Сам току-що срещна шанс да се върне към живота и ето че цялата планина се сгромолясва отгоре й. Трябва да спреш това, да намериш някакъв начин…

Ръката ти се раздира от болка, когато те удря парче лава. Поглеждаш виртуалната си ръка и виждаш, че кожата е разкъсана и кърви. И колко боли!

Прозорчето премигва и бипка. Знаеш какво ще ти каже той. И е прав. Трябва да излизаш. Сега. Или ще пострадате и двете.

По дяволите! По дяволите всичко! Искаш да изпищиш!

Вместо това натискаш Exit.