Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (7)

3

Топъл слънчев октомврийски ден, и всички тези дървета в Уошингтън Скуеър, които сменяха окраската си! Паркът гъмжеше от хора, които ядяха, пиеха, пушеха или смъркаха обяда си. Някои се опитваха да измъкнат пари от други, за да си купят храна.

Джули се остави доктор Сийгъл да я помъкне през запуснатите алеи докато не откриха пейка, заета наполовина от вплетени един в друг младежи, които „обядваха“ със себе си. Седнаха.

Като същински нюйоркчани игнорираха влюбените. По-трудно бе да игнорират пръснатите хартии, празните бутилки, консервни кутии и торбички от сандвичи, които изпъстряха парка. Необичайно много боклук, помисли си Джули. Дори и парковете страдаха от съкращенията на финансови средства.

— Наистина ли се налага този разговор? — попита Джули. Колкото и да го харесваше, не можеше да не се подразни. Загуба на време.

— Като споменах приоритетите, исках да ти кажа, че нищо не е толкова важно колкото семейството. Работата си е просто работа. Ние не спасяваме човечеството, Джули — отвърна той.

— Убедена съм, че можем и това да направим и зная, че и ти мислиш по този начин. Още повече че нямам семейство. Знаеш това.

— Освен че имаш чичо и черната овца на семейството — сестра ти, за която едва сега ми казваш, че е близначка. Разказвала си ми, че родителите ти са покойници. Когато бяхте малки ли умряха?

За миг тя се възмути от неговата настойчивост, но после си спомни как седеше до него в задушната стаичка на болницата „Сейнт Винсънт“ и го гледаше как се е вкопчил в ръката на умиращата си съпруга, сякаш можеше да я задържи да не му се изплъзне.

Сигурно това бе важно за него.

— Да. Когато бяхме петгодишни.

— Съжалявам. Някакъв инцидент?

— Пожар. Къщата ни изгоря до основи.

— О, боже! И вие бяхте там?

— Да, и двете — кимна Джули.

— Защо не си ми казала? Сигурно е било ужасно.

— Ужасно беше — отвърна с равен глас и с поглед към дърветата, като се опитваше да се наслади на златните им цветове на фона на синьото небе. Прекрасен ден в Ню Йорк — но вече усещаше, че влиза в капан.

Впери очи в ярките ръждиви листа…

И тогава в ума й проблеснаха спомените: задушливият дим, опожаряващите топлина и пламъци, парализиращият страх. Спомни си и силните ръце на баща си, как той грабна Сам и нея и ги извлече от къщата, как ги пусна на тревата и се втурна обратно в пламъците да открие майка им. Усещаше собствените си ръце да обгръщат Сам. Те се гушеха една в друга върху росната трева, вкопчени отчаяно, замръзнали от нощния въздух, но не можещи да избягат от жегата на пожара, останал толкова далеч пред тях. Спомни си как викаха и чакаха баща си да доведе и майка им… чакаха… и чакаха…

Следващият път, когато отново видя родителите си, те бяха в запечатания погребален ковчег.

Трио гълъби се снижиха от близката арка на Уошингтън Скуеър и започнаха да кълват по земята само на няколко стъпки от тях.

— Итън Гордън, чичо Итън, беше брат на баща ми. След пожара той ни взе и ни отгледа като собствени деца.

— Сигурно чичо ти е много специален човек за теб.

Джули се усмихна:

— Така беше. Искам да кажа, така е. Просто не мисля вече за него като част от живота ми. Тогава той работеше като интернист, беше ерген и живееше в същия град. След пожара затвори кабинета си, изостави всичко и се преместихме в Англия. Посвети живота си на нас.

Беше ли съществувало и нещо друго в неговия живот по време на детството им? Можеше да наеме бавачки, но той лично се зае с изтощителната задача да стане и баща, и майка на двете малки момиченца. Нонстоп. Разбира се, че в живота му имаше място и за Глиндбърн и за оперния сезон, имаше място и за обичта към градините му, беше станал същински британец, но без „интимни връзки“? Ако пък е имал такива, добре ги беше прикривал.

— Англия… ти наистина си споменавала, че си израснала там. Но защо мислиш, че ви е завел в Англия?

— Питах го много по-късно. Отвърна, че и двете сме били толкова травматизирани от пожара, убил родителите ни, че той усетил как никога няма да го преодолеем, ако останем на място, където всичко ще ни напомня за него. Честно казано, аз мисля, че и той самият е искал да се премести. Бяха много близки с баща ми. — Джули добави с усмивка: — И така, той ни отведе колкото се може по-надалеч.

Зад гърба им запищяха клаксони и Джули надзърна през рамо — цяла колона обезумели таксита бяха блокирани от камион за доставки.

Паркът напомняше на мирен остров, изпълнен с хора, които се наслаждаваха на деня и нехаеха за боклука. Майки тласкаха количките на децата си, а стопаните на кучета си бъбреха, докато питомците им бягаха на свобода в оградена с тел алея.

— Къде стана този пожар?

— В „Пътнам Каунти“. Един заспал градец на име Милбърн.

— За да смени напълно декора, е можело да ви заведе и в Калифорния. Все пак не разбирам…

— Итън не понасяше много американската култура. Така е и до днес. Винаги когато е принуден да свърже думите „американец“ и „култура“, той неизбежно ги разделя с „така да се каже“.

— С други думи, сноб — присви устни доктор Сийгъл.

— Да, но много добър, благоприличен сноб. Англофил. А и едва ли можеше да ни окаже по-голяма подкрепа, докато растяхме. Твърде голяма понякога, бих казала.

— А-ха. — Докторът се приведе напред. — Имам чувството, че стигнахме и до сестра ти. Нима правилно подразбирам, че тя му е била любимка?

— Ни най-малко. Бих казала, че той беше забележително безпристрастен. Но не знаеше как да бъде родител. Не бе устроен за това и мисля, че го осъзнаваше. Затова и си остана ерген. Но му бяхме натрапени от съдбата и той направи най-доброто, на което беше способен. От него стана чудесен наставник, но слаб родител. Трябваше да пречупи Сам докато беше малка. Но не знаеше как. Викаше съветници и психиатри, пробваше със специализирани училища, но без резултат. Тя си беше безнадеждна ексцентричка — първа класа. Накрая стигна до саморазруха.

— А спрямо другите?

Джули горчиво се изсмя:

— О, сигурна съм, че е наранила доста хора!

Доктор Сийгъл я гледаше изпитателно и Джули осъзна, че е разкрила повече отколкото възнамеряваше. Зърна един щанд за хотдог на ъгъла на Университета и Уейвърли.

— Гладен ли си? Ей там има човек на „Сабрет“.

Докторът поклати глава, като регистрира опита й да смени темата.

— Не. Кажи ми, моля те, как някой толкова умен и целеустремен като теб може да има идентична близначка, която е ексцентрична? Как може Саманта да е толкова различна?

— Аз самата бих искала да знам. Нали знаеш как стоят нещата с дясното и лявото полукълбо на мозъка? Сам определено е със силно развито дясно полукълбо. Дори си служи с лявата ръка. Притежава изключителен талант, но не може да се концентрира достатъчно дълго в една цел, за да го прояви. Първо искаше да стане танцьорка, после певица, след това — писателка, после — актриса, художничка и пак — певица. Боже, същинска въртележка! Отрано започна с момчетата, из селото се пусна бързо мълвата, че — и Джули усети как лесно включва на недодялания йоркширски акцент — „онова американско пиленце, Сами Гордън, със сигурност ще ти пусне малко гювеч!“.

— Едва ли е първото момиче в пубертета, което е било щедро в услугите си.

— Дяволски късмет, че не роди дете, макар и със сигурност да е имала най-малко дузина известни ми аборта. След време чичо Итън започна да пази за себе си тайните й и винаги съумяваше да спаси задника й. Ту страдаше от анорексия, ту от булимия. И всичко това обилно полято от къркане и дрога. Стигала е до свръхдози, до опустошителни афери…

Джули се облегна и си пое дъх. Изтощително бе дори само да говори за това. Мисълта за Сам я изправяше на нокти. Защо? Всичко бе отдавна забравено, свършено, погребано. Защо тогава чувстваше адреналин в кръвта си?

— Никога ли не сте били близки? — попита Сийгъл.

— Никога.

— Мразиш ли я?

Джули се поколеба. Често си беше задавала този въпрос. Отговори честно:

— Не. Разбира се, че не.

— Обичаш ли я?

Джули отвори уста за отговор, но я затвори отново. Сам беше нейна сестра. От всеки се очаква да обича сестра си. Дори да не я харесва, някак си е общоприето да я обича.

А тя обичаше ли Сам? Как можеше да обича някого, когото никога не бе разбирала, с когото нищо не я свързваше освен общото ДНК и пожара?

— Усещам нерешителността ти — обади се Сийгъл. — Кажи ми, Джули — обичаш ли изобщо някого?

— Да. Разбира се. Аз, аз обичам чичо Итън.

— Няма да оспорвам това, а и той изглежда е чудесен човек, но често признателността се бърка с любовта.

— Аз обичам работата си.

— Да! Толкова се радвам да го чуя! Тук нямам съмнения. Ти наистина обичаш работата си! И в това, страхувам се, е търкането. Виждаш ли, работата не може да те обича от своя страна. А моите стари очи виждат, че ти обичаш работата си и нищо друго на света, без изключение.

Не беше честно.

— Не е истина. Всеки ден плувам или бягам, през лятото карам лодка…

— Все самотни занимания. Добри прагматични упражнения. Имаш ли приятели?

— Разбира се.

— Близки приятели?

— Ами…

— А интимен приятел? Някой млад мъж? Излизаш ли сериозно с някого?

Джули се чувстваше все по-неудобно. Не й харесваха тези въпроси. Накъде водеха? Какво целеше той? Джули беше бродила из най-потайните кътчета от съзнанието на други хора, но да говори за собствените си спомени, за чувствата си просто ей така, това събуждаше у нея желанието да скочи и да избяга.

Като връх на всичко, за привнасяне на комичен оттенък в цялата ситуация, двойка стари хора, трудно бе да се каже кой точно е мъжът, се затъркаляха към тях като бутаха пред себе си пазарска количка, отрупана със сода и кутийки бира. Крещяха с пълно гърло изкривена версия на „Колко съм секси!“.

Обичаше този град!

— Не — каза Джули. — В момента нямам никакъв интимен приятел. Изцяло се отърсих от ухажори. Но имаше един…

Доктор Сийгъл размаха ръка:

— Не питам за имена, а за това какво се случва между теб и младите мъже, с които си се разделила? Ти ли слагаш край, или те? Какво проваля връзката ви?

Сега вече наистина бе притеснена. Хвърли поглед към младежите, които направо „се изпиваха“ в другата половина на пейката и се сети за Тод, как го остави да се пренесе в апартамента й на „Ийст Севънтис“, който имаше само една спалня. Как живяха цели три месеца… и как един ден се бе върнала вкъщи от лабораторията, късно както обикновено, и бе открила, че той се е изнесъл. Оставил бе бележка, в която я обвиняваше, освен всичко друго и че е студена като риба.

В действителност тя се бе зарадвала, че си е отишъл.

Поне освободи апартамента ми, си помисли тогава.

А преди Тод имаше и други, но никой от тях не остана задълго.

— Обикновено причината е комплексна. Не мисля, че трябва да се задълбочавам повече — ухили се Джули. — Все пак сега сме в деветдесетте. Отношенията между хората са брутални.

— Добре, добре. Не искам подробности. Просто се опитвам да изградя модел.

— Модел? На какво?

— На… — Той сграбчи дясната й ръка и я притисна между своите. — Джули, скъпа, наблюдавам те откакто дойде да работиш за мен — ти си най-блестящата теоретичка, която съм срещал някога. Имаш ум като бръснач. Упътила си се към световна слава, може да станеш и Нобелов лауреат. Работата, която вършиш, ще промени живота на хората. Ще дойде ден, когато те ще си лягат вечер и ще благославят името ти.

Тя никога не се изчервяваше, иначе точно сега щеше да го направи.

— Басирам се, че казваш това на всички момичета.

— Говоря сериозно — отвърна той. — Но при цялата тази слава и признание, се страхувам, че няма да си щастлива. Боя се, че никога няма да си щастлива. Защото ти не създаваш връзки с хората, Джули. Няма да има никой, с когото да споделяш почестите, да му разкажеш за последната си победа, да поделиш прекрасния блясък на заслужения си успех. Не, след церемонията на награждаването ти ще се озовеш сама в хотелската си стая и ще се чудиш „Нима това е всичко? А къде е останалото?“.

Самотата не я безпокоеше. Нима самотата беше нещо, за което трябваше да се тревожи?

— Ти си прекрасен учен, Джули, но живееш само половинчат живот. Стигаш до високи резултати не само защото си блестяща, а защото си и работохоличка. Липсва ти другата половина, скъпа. Трябва да балансираш служебния си живот с интимния. Този урок съм научил през годините и той ме поддържа в добра форма. А голяма част от личния живот е семейството.

— Казах ти…

Той стисна ръката й:

— Да, знам. Каза ми, че нямаш семейство. Но ти имаш. Имаш сестра, която се нуждае от теб точно сега, и скъп чичо, който сигурно има нужда да се облегне на някого. Той е бил там, когато си имала нужда от него. Сега и ти можеш да бъдеш при него, когато той има нужда от теб. Такъв е животът, Джули — отивай при тях.

— Не мога. Трябва да довърша проекта. Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че сме в решаващ етап.

— Ще се справим — поне за известно време. Ти няма да отсъстваш много дълго. Ще започнем писмената документация без теб, а ти ще се върнеш да я довършиш. Освен това не ти давам възможност за избор — аз настоявам да отидеш. Отиди при сестра си. Дори и да не можеш да направиш нищо конкретно да й помогнеш, бъди там заради нея. Нека тя да чуе гласа ти. Намери начин да подновиш старата връзка или установи нова. Свържи се с някого, Джули.

Да се присегна и докосна някого, мерна й се мисълта, после веднага съжали… защото сарказмът само потвърждаваше думите на доктор Сийгъл. Тя наистина живееше в емоционален вакуум. Отношенията отстъпваха място на… всичко останало.

Но, по дяволите, аз не работя само за заплата. Това не е обикновена работа. Това е кариера. Повече от кариера, провидение, предизвикателство.

По-късно ще има много време за разни отношения, по-късно, когато нещата се уталожеха, много време…

Но тя самата не си вярваше.

— Ти тръгваш за Париж, скъпа — каза Сийгъл. — Тъкмо ще си вземеш от насъбралата се отпуска, която никога не ползваш. Ще се отпуснеш и ще опиташ да бъдеш някой, който не работи върху изследователски проект, ще опиташ да откриеш другата си половина. Поне за известно време.

Париж. Не бе ходила там от годината, която прекара в Научния институт — в отдел „Физика“. Париж беше красив през есента. Май трябваше да отиде. Не бе виждала чичо Итън от доста време. Звучеше по телефона като изгубено дете, уплашен — толкова нетипично за него. А и Сам… е, те никога не бяха имали какво да си кажат дори когато и двете бяха в съзнание.

Какво все пак й имаше на Сам? Щом не беше дрога, какво можеше да бъде?

Колкото повече се замисляше, толкова по-заинтригувана беше.

Но предложението на доктор Сийгъл докосна болезнена струна дълбоко в душата й… Отпусни се и опитай да бъдеш някой, който не работи върху изследователски проект, опитай да откриеш другата си половина.

Ами ако нямам друга половина? Какво ще стане, ако след като престана да бъда доктор Джулия Гордън, мис Висшестоящ изследовател, не остане нищо?

Ако просто се стопя във въздуха?