Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (35)

16

Джон Котр: „Като творец на митове, нашето Аз оставя своя отпечатък навсякъде в паметта. С времето, добрите хора в живота ни стават малко по-добри, а лошите — малко по-лоши. Скоростта се увеличава, рибата — наедрява, а депресията става още по-тежка“.

Произволни записки на Джулия Гордън

Вече си свикнала с мрака и разрухата.

Стоиш извън „проблясващото“ студио и сканираш руините наоколо. Забелязваш, че светлинките са намалели — свидетелство за изличени байтове памет, пропадащи в изсъхналата паст на времето. Признаците за живот се опитват да устоят, но не достатъчно. Не се виждат наблизо. Небето е мрачно, както винаги, а неизменният димен облак виси във въздуха.

Обзема те чувство на безнадеждност, на пълна безпомощност. Разрухата е твърде напреднала и се влошава. Какво означава това? Дали тези пропадащи байтове памет са загубени завинаги? Или пък има начин да се съживят? Иска ти се да разполагаш с пътеводител в този хаос. Ако тази пустош представлява подобен процес и в съзнанието й, тогава всичко това, което е било Сам, изчезва завинаги.

Ти я губиш. Трябва да намериш друг начин.

И тогава забелязваш до студиото един тъмен силует.

— Ало? — викаш, но силуетът не помръдва, не откликва изобщо. Тук нещо не е наред.

Пристъпваш по-близо и шокирана узнаваш, че това е баща ви, увит в дълъг черен саван. Но той изглежда по-различен. Лицето му е бледо, а по средата на челото има окосмяване.

— Татко?

Той неочаквано се усмихва и ти потръпваш от острите бели змийски зъби, които се разкриват. Тогава той разперва ръце и като в кадър от сантиментален стар филм на ужасите, се превръща в прилеп, който пищи пронизително и прави умопомрачителни лупинги във въздуха, преди да изчезне в студиото.

Ти колебливо го следваш в галерията и спираш на входа. Празно е. Няма прилеп… и няма картини — те са изчезнали.

Оттласкваш се напред и дириш голямото платно, онова с бавно отцеждащата се боя. И то е изчезнало.

Чувстваш първите симптоми на паниката. Колкото и да бе безнадеждно досега, поне имаше картините. А сега…

Зърваш в ъгъла нещо цветно. Смесица от оранжево и жълто. Втурваш се натам.

Не всички платна са изчезнали. Останал е един от оригиналите на Сам, лъвът с пламтящата грива, който плава в гондола. Но той е преместен в задната част на галерията. Защо? Защо са изчезнали всички други картини, освен тази?

Докосваш огнената грива и сепнато отскачаш. Гореща. Но как…?

И тогава осъзнаваш, че сега гривата наистина е в пламъци. И огънят се разразява, пламъците лижат платното около главата на лъва. За секунди се очертава дупка, която се разраства. Преди да направиш каквото и да било, огънят поглъща платното, като оставя само тлеещи въглени покрай вътрешния ръб на рамката.

Отвъд пламъците цари мрак. Не стената на галерията, не изход към външния виртуален свят на паметта, а просто отвор. Пропаст. Черна дупка.

Придвижваш се по-близо и надничаш през този процеп в тъканта на вътрешния свят на Сам. Отвъд него цари пълен мрак.

И той те примамва.

Ти си като в транс и тръгваш натам, но те разсейва премигването на бутона Window. Задействаш го и се появява доктор С. Знаеш какво ще ти каже.

— Влизам навътре, доктор Сийгъл.

— Изчакай за миг, Джули. Изчакай малко и поразмисли. Ти не знаеш какво…

— Мога да натисна Exit и да прекратя експеримента когато си поискам.

— Да, но в този случай може да има нещо повече… Ние обсъдихме…

Ти натискаш бутона Window и доктор С. изчезва.

Груба си, да, но усети, че той ще те предупреди отново за рисковете, закодирани в персоналната и генетичната връзка между теб и Сам. Щеше да го изслушаш вежливо, ако беше сама със Саманта, но сега не можеш да рискуваш и алармираш Итън, който гледа монитора и чува всяка една дума. Ако той разбере, че има и най-незначителен риск за теб, ще оттегли своето позволение и ще затвори виртуалната памет на Сам завинаги.

Преди доктор Сийгъл да успее да те прекъсне отново, ти се втурваш през рамката…

И падаш.

Няма полъх в лицето ти, нито усещането за притегляне, но знаеш, че падаш, защото един поглед назад разкрива как светещият правоъгълник на рамката се отдалечава във висините като корпуса на самолет, от който току-що си скочила.

Поглеждаш напред. Поне си мислиш, че е напред. Този всепоглъщащ мрак те дезориентира. Губиш чувство за горе и долу. Усещаш с гърба си облегалката на стола, но замайването те обсебва. Тук вече няма усещане за реалност, а само твоето виртуално падане. Да се надяваме, че програмата ще те държи в течение. Щеше да изпаднеш в паника, ако го нямаше успокоителното присъствие на винаги готовия за натискане бутон Exit в горната част на визуалното поле.

А сега виждаш нещо — неясната дантелена нишка на синьо-бяла светлина далеч — долу, сред непрогледен мрак. Падаш — гмурваш се към нея. С приближаването очертанието ти напомня за сребърен филигран, но ти трябват още минута-две, докато осъзнаеш какво точно виждаш. Среброто е вода, а отворите на филиграна са острови. Ти падаш към един обширен, осветен от лунна светлина архипелаг.

Накрая спускането ти се забавя и ти продължаваш да кръжиш само на метър над скалистата повърхност на един от по-големите острови в центъра на архипелага. Вдигаш очи за източника на светлина и виждаш сърпа на луната, процеждащ тясна ивица млечна светлина. Огромната луна е увиснала в ясното небе без звезди.

Не, луната не виси. Ти вече виждаш как тя пада надолу — като отрязък от нокътя на един небрежен Бог.

Ти снижаваш перспективата и изучаваш околността. Осъзнаваш, че това не е мирен архипелаг, както ти се струваше отгоре. Вместо него, отново си заобиколена от невъобразима пустош. Но този път двигателят на разрухата е вода, вместо огън. Един потоп, продължил четиридесет години вместо четиридесет дни. Тези отрязъци земя около теб не са острови — те са върхове на възвишения. Земята под виртуалните ти стъпала може да е връх от Скалистите планини или от Апалачите. Или пък планината Арарат в очакване на Ноевия ковчег, който ще доплува и ще се установи в покой върху скалите. Това може би е по-дълбоко ниво във виртуалната памет на Сам, но то е също толкова опустошено, колкото по-горните.

Ти се приземяваш върху най-големия остров и се взираш във водата. Отгоре изглеждаше толкова дълбока и кристалночиста. Но сега, отблизо, виждаш мазни дъги, които се провличат през лунната повърхност. Черна вода. И нищо не набраздява тъмната повърхност нито отдолу, нито отгоре. Същинско мъртво море.

Мъртво… дали това не представлява мъртъв участък от нейното съзнание, загубен завинаги, или е само символ? Но няма кой да ти даде отговор. Ти си първия изследовател в тази странна, пъклена земя.

Обръщаш се и замръзваш.

Зад теб има гигантска раковина на морски охлюв, проблясваща като масивен оникс под лунната светлина. Как се озова тук?

Няма значение. Правилата на външния свят тук не значат нищо. Това, което има значение, е процеждащата се светлина отвътре, която те примамва в мокрия студ на тази следпотопна пустиня. Ти се подчиняваш.

Вече вътре, осъзнаваш, че това е друга галерия. Нови картини декорират стените. Само една ти е позната и тя е променена — гондолата все още пори водите на венецианския канал в магически оживялото платно от горната галерия, но на кърмата няма пламтящ лъв. И голямото работно платно също е тук. Ти доближаваш и виждаш нови детайли — повече дървета и една по-пълна луна, твоята стара позната, а не чуждото библейско чудовище на небето тук.

Връщаш се навън. Някакво раздвижване отдясно приковава погледа ти. Тъмен силует, носещ се по водата, приближаващ се по-близо…

Гондола. Толкова причудлива в това безжизнено море. На нея няма лъв с пламтяща грива. Просто една празна гондола. Тя тихо доближава брега пред теб и меко стърже по хлъзгавата скала. И чака.

— Окей — чуваш се да казваш. — Предполагам, че чака мен.

Чакаш друго предупреждение от доктор Сийгъл, но прозорчето му е празно.

И като си напомняш, че можеш да излезеш когато си поискаш, ти се качваш на борда. Гондолата не се залюлява от тежестта ти като истинска. Това е добре, защото ти никога не си се чувствала комфортно на каквито и да е кораби и лодки.

Настаняваш се и гондолата се отделя от брега. Не ти трябва Шарон, за да те направлява в тази Стикс на душата, тъй като твоята лодка сама се носи по замърсените лъкатушещи канали, сред пусти скалисти острови, които преди са приютявали спомени.

Тук е мъртвило, по-безжизнено от овъгленото горно ниво. Единствената светлинка идва от галерията зад теб и от властната луна отгоре. Лунният сърп е паднал по-ниско на хоризонта. Скоро мракът ще е съвършено непрогледен. Май трябва да се връщаш.

Признаваш нещо пред себе си — вече си уплашена.

И тогава отпред… нещо приплясва на повърхността като шамандура. Приближаваш и различаваш подробности… и виждаш, че това е един гигантски пластмасов, брониран Исус. Минаваш на няколко стъпки от него и когато „шамандурата“ подскача, той става от плът. Внезапно Исус просто стои върху водата и се взира в теб. Издига за поздрав прободената си китка.

— Кръвта е животът — казва той, после се обръща и се отдалечава… по водата.

— Кръв — шепнеш. — Татко е вампир, а сега и Исус. Все още ли ме преследваш за онова кръвопреливане, Сам?

Оглеждаш хоризонта и виждаш по-голям проблясък. Да! Възел на паметта, несъмнено, един оцелял в този потоп! Досещаш се, че той е причината за гондолата. Да те закара до него. И чакаш.

Гондолата се движи със скорост около три възела, а приближаваш отблясъка като че ли с петдесет. И скоро го разпознаваш.

Венеция. Не онази Венеция, която помниш от пътуването си там преди три години. Това е стилизираната Венеция от платното на Сам. Няма ги светлините и живописните хора. Мракът, големият аквалайзер, ги е откраднал. Носиш се до тъмните канали на града, провираш се под празните мостове, плъзгаш се край декоративните гипсови фасади на тесните къщи, с празни дупки вместо прозорци.

Или може би не толкова празни. Кой знае какво чака и гледа зад тези первази? Но гондолата не спира.

Напред забелязваш нещо да виси от един мост, нещо космато, което се люлее с главата надолу. Маймуна? Не… като наближаваш виждаш, че е опосум, който те наблюдава с огромната озъбена усмивка на Чеширска котка. Дали е същият опосум от горното ниво — онзи с ръката? Изчакваш го да направи нещо, но той само ти се хили, докато отминаваш. Скоро той изчезва надалеч и сенките го поглъщат, но озъбената паст остава.

А над него и отвъд виждаш гигантския лунен сърп, който пронизва косо хоризонта. Благодарна си, че има някаква светлина в този помръкнал град. Зърваш лъчи светлина, процеждащи се между сградите, отразени в черните огледала на мъртвите канали. Усещаш, че приближаваш източника. Усещаш как страхът те напуска.

Но тогава чуваш шум, стържещ, тъп и внезапен. Вдигаш очи и виждаш тъмнокосо момче в дрипи да седи върху перилата на един от многото мостове, голите му крака се люлеят кръгообразно над ръба. В ръцете си стиска въдица и върти яростно макарата, изтегляйки изопнатото влакно от мастилената вода. Клатиш глава. Как може някой да хване риба в тези замърсени води!

Гледаш мъртвата повърхност и си любопитна да видиш какво е хванал, но той продължава да навива и навива. Сигурно влакното е дълго цяла миля. Едно безкрайно навиване, докато минаваш под моста и момчето изостава от погледа ти след следващия завой. Но още чуваш макарата… върти ли… върти…

И тогава завиваш и забравяш за него, тъй като нощта внезапно лумва в светлина. Познаваш това място. То не принадлежи на мрака. Не изглежда съвсем реално, но ти познаваш сградата.

Венецианската опера. Театро ла Фенис.

Ти не си падаш по операта, но разгледа фасадата й, когато беше във Венеция. Преди време Сам прави декори тук за едно авангардно представление на… забравила си операта.

И тогава зърваш позната фигура.

Лъвът с пламтящата грива е седнал царствено на кея и чака. Отвътре блика музика, оркестърът настройва инструменти.

Гондолата забива нос в преградата и спира. Знаеш какво се очаква от теб. Лъвът се обръща и те гледа как слизаш и изкачваш стъпалата. Ще ти каже ли нещо? Но тогава той изчезва…

Гледаш светлинния надпис. Пише „Отело“, но входните врати са затворени и дори заключени, тъй като не се отварят от виртуалното дръпване.

Заобикаляш и отиваш към отворената врата към сцената. Влизаш оттам. И виждаш Сам:

 

 

Тя си пробива път през претъпканото задкулисно пространство. Отвън, където е разположена публиката, всичко е пищно и разточително.

Ла Фенис. „Феникс“ — това е театърът, възкръснал отново от пепелищата на голям пожар през 1774. Перлата на Венеция. Кралски величия са се наслаждавали, столетия наред, на синьо-кремавия интериор. Мери Шели е писала в Англия за неповторимата му красота.

Но тук, зад кулисите, е същинска лудница, клиника за умопобъркани.

Сам го обожава.

И каква възможност. Най-младата сценографка на всички времена на такава импозантна продукция в „Ла Фенис“. И въпреки че вкусовете й клонят повече към „Нирвана“ и „Пърл Джем“, Сам открива, че е привлечена от гръмотевичната музика на Верди, от разточителството, пищните цветове и крещящата помпозност.

Наблизо минава млад благородник, мучейки басов вокал. Смахнатата мецосопран, която играе Емилия, се оплаква за нещо на помощник-режисьора. Мецосопраните са вечно недоволни.

Както и примадоната Катя Моро, която е звездата — Дездемона в тази продукция на „Отело“.

Сам предпазливо пристъпва над въжетата и декори, пръснати навсякъде за последното действие на генералната репетиция. Катя Моро ще бъде убита, както това ще става и всяка вечер през следващите две седмици, когато заможни господа ще идват на гондоли да гледат прочита на Верди на шекспировата трагедия.

Опера. Глупава и смешна дума, но някак си чудесна. По-голяма от живота, тя го изтрива напълно.

Сам доближава вратата с изкусно калиграфирано име „Катя Моро“ и отдолу с по-малки букви „Дездемона“.

Сам чука веднъж.

Няма отговор, чука отново.

И отвътре глас пропява поканата:

— Си, ентраре!

Сам влиза и намира Моро пред тоалетката да изучава своя образ сред цял легион от електрически крушки. Дори не поглежда Сам.

— О, Саманта, моля затвори вратата! Повява хлад. Проклета влага!

Сам се обръща и покорно затваря вратата. Моро със сигурност е преживявала и още по-голям хлад в голямото ранчо в Уайоминг.

— Видя ли декорите? — пита Сам.

— За четвърто действие? Да, скъпа, но леглото е много малко. — Още не гледа към Сам. — Но аз вече ти го казах, нали? Е, ще видим дали ще свърши работа.

Сам кима. Става дума за леглото, в което Дездемона ще умира вечер след вечер. Примадоната Моро иска по-грандиозна сцена за своята лебедова песен.

— Режисьорът ми каза, че структурата е добра, че…

— Той е задник. Глупав тъпанар! Не би могъл да постави и разпродажба на говеда.

И сега вече Моро спира и поглежда Сам.

— Храниш ли се добре, сърчице мое?

Толкова е необичайно за Сам да бъде покорена до такава степен от магията на тази жена. Чувства Моро като гигантска елементална стихия, независимо дали пее, или… не.

Моро се изправя.

— Тревожа се за теб, знаеш това.

Сам кима. Моро е висока, с тъмнокафяви очи и лъскава черна коса, която пада като каскада върху раменете й. Носи нощницата от четвърто действие — бледосиньо одеяние, преливащо с цветовете на дъгата. Пристъпя към Сам.

— Днес е важен ден, нали, Саманта?

Първата репетиция винаги е била критичната точка. След като свърши, те ще знаят дали цялата тази оперна смесица — декори, певци, оркестър, сценична апаратура — са станали едно цяло.

Моро идва по-близо.

— Крехка си като птичка, Саманта. Всичко ли отдаде на тази продукция без да оставиш… нищичко — и Моро докосва бузата на Сам. Ръката й е топла и успокоителна. Шлифована. Тя прокарва пръст по устните на Сам — … нищичко за мен?

Сам знае, че е лудост. Как падна в примката на тази… връзка… е дори извън представите й. Дали не е поради пронизващата мощ на личността на Моро, на нейното обаяние и сила — или пък е просто тъпа слабост от нейна страна?

Другата ръка на певицата посяга към лявата буза на Сам и тя повдига главата й както майка оглежда първото гримиране на дъщеря си.

 

 

Отскачаш назад.

За миг обмисляш дали да не задействаш бутона Exit. Защото това, което мислиш, че ще видиш, заплашва дори твоите най-смели представи за сестра ти. Имаше ли нещо, което да не е опитала, нещо, с което да не е експериментирала?

И все пак Сам изглежда толкова тиха тук, толкова покорна като… малко момиченце.

Съвземаш се.

 

 

Моро се навежда и целува Сам силно и страстно.

За миг Сам остава така, оставя се да бъде погълната от тази жена. После ръцете й се повдигат и обгръщат Моро, докосват бледата коприна. Сам се омайва от аромата на парфюм, от вкуса на тези пълни устни, от отблясъка в огледалото, изпълващ малката гримьорна с топла жълта светлина.

Моро прекъсва целувката. Твърде рязко, като че ли всичко, което е искала, е било едно бързо потвърждение на привързаността на Сам.

— Това беше много сладко. Но имам една лоша новина.

Саманта кима. Ученичката, която слуша…

— Тази вечер. След репетицията няма да мога — колебание — да те видя. Тук са едни стари приятели от Метрополитън.

— А след това? — Сам не крие разочарованието в гласа си.

— Миличка, след това направо си лягам. Няма да имам време — и тя се усмихва — за нищо друго.

Още едно докосване на бузата на Сам и всичко свършва. Тя е отпратена. Дарена и ограбена от любов. Обещание за друг път, за други прегръдки.

Стаята като че ли се завихря.

Някой чука на вратата:

— Престо, сеньора.

— Престо, добре — сякаш нещо се случва в тази проклета страна. Престо. Но нека да видим дали съм права за леглото, а?

Сам отваря уста. Иска да каже нещо. Но това, което единствено е на върха на езика й, е мелодраматично, глупаво и объркващо. Нещо като „обичам те“.

И тя не казва нищо.

Моро се извръща и изстрелва няколко тренирани трели, които са оглушителни в малката стая.

После като обръща на „нюйоркски“ акцент, тя казва:

— Хайде, да отиваме мавърът да ме убие, а, хлапенце?

И напуска гримьорната.

 

 

Усещаш емоциите, които обливат Сам — объркване и болка и най-накрая — празнота.

Има ли продължение? Трябва да има. Трябва да е важно, но защо?

Ти следваш Сам зад кулисите, към четвърто действие на „Отело“.

 

 

Тя стои зад кулисите. Нейните скици и рисунки оживяват.

И това не е традиционният „Отело“. Средновековният венециански дворец и кралската спалня изглеждат, сякаш действието се развива на космически кораб — сребърно легло, което блести като огнен скъпоценен камък.

Голямата стенна фреска отзад е цялата в металносиво и червено. Върху фреската лъвът на Венеция е изправен в десетметров ръст и стиска в грабливите си лапи хора. Това е един „политически“ Отело.

Продукцията със сигурност ще отбележи постижение, ще бъде чествана. Ето защо се бяха обърнали към Сам.

И по дяволите, тя се гордее със себе си.

Но сега за първи път тя гледа костюмираните певци да се движат сред декорите на четвърто действие. Подът е от червени метални подпори, по-подходящи за електростанция. През тях се филтрира изотдолу златиста светлина. Светлината ще прелее в оранжево, преди…

Сам поглежда към Моро, която довършва великата си ария. „Аве Мария“ на Дездемона свършва. Сега тя чака ужасена своя съпруг, безумно ревнивия мавър, Отело.

Отело — тенор с почернено лице, се втурва в спалнята.

Той отправя още обвинения.

— Къде е кърпичката, която ти дадох? — пита настойчиво той.

Моро изглежда истински уплашена. Тя се гърчи върху сребърното легло.

То е твърде малко, наистина.

Може би ще можем…

Но Сам замръзва. Отело изпява на италиански яростта си. Той сочи Дездемона и крещи:

— Ти обичаш друг… Ти обичаш Касио!

Италианският на Сам далеч не е перфектен. Но тя знае какво става. Отело казва на Дездемона, че Касио е мъртъв. И ти, ти — моята съпруга, лежиш върху смъртния си одър.

Сам стиска едно от въжетата на завесите и мачка твърдия брокат. Усеща замайване.

Моро-Дездемона — изглежда уплашена. Драмата е твърде мощна, твърде напрегната. Музиката набира скорост и ръмжи с яростта на Отело.

Дездемона умолява за живота си, само за тази нощ, за един час, за една секунда, но Отело скача на леглото, хваща я за гърлото и започва да я души.

И тогава, тогава, Моро поглежда към Сам, очите й са облещени от ужас.

Сам освобождава завесата. Пристъпва една стъпка пред кулисите, после още една.

Сцената продължава, Дездемона се гърчи и умолява.

— Не — мърмори Сам. Още една стъпка.

Светлината се променя изотдолу. Златна, оранжева и…

Саманта е вече на сцената, но никой не я спира. Може би проверява нещо.

Бумтящата музика на оркестъра е обсебваща. Грохотът на цимбалите, барабанните удари.

И Дездемона е мъртва.

— Не! — крещи Сам.

Тя притичва до леглото, дърпа Отело, къса костюма на актьора. Сините му очи проблясват сред черния грим.

Сам пищи пронизително, писъците й преливат в оркестровата музика, която сега започва да се изчерпва, като че ли диригентът е загубил нотите.

— Ти не… трябва… да я убиваш!

Тя блъска Отело и гушва главата на Моро, като не вижда отворените очи върху шокираното лице на жената.

Не вижда нищо, защото се клати и плаче, стенейки пак и пак:

— Не… не… не!

Една сълза пада върху металните решетки долу и остава да блести там, преди да се плъзне още повече, към огъня отдолу.

 

 

И тогава си до вратата зад сцената. Заключена. Опитваш дръжката, но знаеш, че театърът няма повече какво да ти покаже.

Чувстваш такава безнадеждна празнота. Чудиш се — това ли е чувствала тогава Сам? Какво стои зад опита й за самоубийство?

Неохотно се плъзваш обратно към фасадата на „Ла Фенис“, към изхода. И там те чака гондолата.

Ти бързаш надолу по стъпалата. Операта свърши. Трябва да си отиваш…

Престо, престо.

И за първи път те облива съчувствие към сестра ти. Тя бе създала фантомен образ толкова могъщ, че той я бе свлякъл на колене.

Но защо бе всичко това? Заради любовта й към другата жена? И после да види как я убиват? Дали това имаше нещо общо със самоналожения огнен проблясък?

Трябват ти още толкова неща, но единственото сега е да се махаме оттук.

Гондолата лъкатуши и те отвежда далеч оттук, така поне се надяваш.

Над сградите виждаш заостреното острие на изгряващата луна, която катери небето, далеч във виртуалната памет. Едва забелязваш минаващите сгради и мостове. Искаш само да си далеч от това място, да седнеш сама и определиш чувствата си, да разплетеш кълбото емоции на Сам от своите собствени, да се освободиш от странната любов на Сам към онази жена и от това обсебващо те чувство на загуба и самота.

Но не можеш да напуснеш още виртуалната памет. Още не. Трябва отново да преминеш край островите и видиш какво друго те чака сред удавените спомени.

И тогава дочуваш познат звук. Тъпото стържене на рибарска макара. Вдигаш очи и пак виждаш малкото момче. Осъзнаваш, че този мост е друг, но той пак навива влакното. Кое е това дете, това улично хлапе с рибарска въдица? И какво означава той за Сам? Внезапно се чува плисък и неговият улов цепи водата.

Накрая! Навеждаш се над ръба, за да видиш какво е хванал, и с погнуса отскачаш, когато различаваш, че е отрязана ръка, хваната с кукичката през палеца. Тя капе и се гърчи, докато хлапето я навива по-високо и хваща влакното, за да я откачи.

Какво крие този образ? Виждаш го за трети път — веднъж в реалния свят и два пъти във виртуалната памет. Какво се опитва да ти каже Сам — ако изобщо се опитва да ти каже нещо?

Наблюдаваш в безмълвно очакване той да разпознае улова си и да го хвърли долу. Но очите му светват, когато грабва ръката и я поставя върху перилата. С едно плавно движение той я откъсва от кукичката, вдига я към устата си и забива зъби в месестата част на китката.

— Не! — крещиш, но той не ти обръща внимание и продължава да разкъсва с блестящите си остри зъби ръката.

Призлява ти и се извръщаш. Сега повече от всякога искаш да напуснеш това място, но отпред е последният мост. Няма и помен от Чеширския опосум. Минаваш последния завой и си в открити води. Проследяваш хоризонта, но не виждаш признаци на живот. Няма проблясък от възли на паметта, хванати за повърхността на това черно и мазно море.

Този свят е всичко друго, но не и мъртъв.

Това ли е всичко — споменът от Венеция? Трябва да има още нещо в тази огромна мокра пустиня от един-единствен възел на паметта. Но дори да има още, този толкова те е изтощил, че нямаш желание да продължаваш.

И защо точно този конкретен спомен? Има ли нещо общо с факта, че го дискутира с психиатърката на Саманта, малко преди да навлезеш въз виртуалната памет? Ти оформяш ли по някакъв начин виртуалната памет? Не я ли програмираш? Дали остатъчното подсъзнание на Сам откликва някак си на твоето съзнание при навлизане в паметта?

Или е просто съвпадение?

Проклети въпроси!

Боже, иска ти се да не си прощъпалникът на тази наука. Ако само можеше…

Внезапно лодката се залюлява, когато нещо остъргва кила й. Скала? Риф? Плитчина ли е това?

Още едно простъргване. Не е скала. Твърде меко е за това. Почти… като кожа. Гондолата бе устойчива, но сега се клати върху водата.

Със или без бутон Exit, не ти се иска да попаднеш вътре.

И тогава плисък се чува откъм пристанището. Завихряш се. Нещо черно и лъскаво е пробило повърхността. За миг проблясва на лунната светлина и после изчезва, оставяйки само разбунени вълнички.

Потръпваш. Предполагаш, че това е за да ти подскаже, че водите не са мъртви. Има някаква форма на живот, но не можеш да преодолееш тръпките на страха, като не знаеш какъв вид живот се движи под теб.

Но ти се отправяш към острова, откъдето започна твоето пътуване без други стържения и плисъци.

Влизаш отново в галерията и тя много прилича на предишната, с изключение на факта, че лъвът с огнената грива се е върнал в гондолата си. И платното върху статива има още детайли върху дърветата. Три стъпки напред, две назад.

Чувстваш как по вените ти се процежда депресия. Твое усещане ли е, или на Сам? Може да е и на двете. Наистина е безнадеждно. Разрухата на това ниво е по-силна от тази горе. Как ще научиш нещо тук, когато всичко е удавено?

— По дяволите! — казваш само, за да чуеш гласа си.

Преди чувството да те е обсебило, натискаш бутона Exit и се измъкваш навън.