Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (70)

2

Джули прекара късния следобед в стаята на Сам, чукайки по клавишите на компютъра.

Душът бе извършил обичайната си магия. Докато насапунисваше тялото си и слагаше шампоан на косата си, решението изплува до повърхността на съзнанието й. Ако зацикли потока от собствената си каска през празния шлем на Сам, можеше да излъже програмата да реши, че разчита виртуалната памет на някого друг и да върне информацията към нея.

Промените щяха да й позволят да навлезе в собствената си виртуална памет.

Звучеше логично. Поне не бе намерила причина, заради което няма да стане.

Въпросът беше, дали механизмът щеше да проработи без да дестабилизира останалата част от програмата?

Имаше само един начин да установи това.

Джули знаеше, че и при най-строг контрол, този експеримент беше дяволски рискован. Да го пробва сама, бе немислимо и безразсъдно. Някой може да го счете и за глупаво. Но единственият човек, с когото можеше да го направи, бе доктор С., а той никога нямаше да го позволи. Можеше да го заплаши, че ще напусне, че ще скочи от Световния търговски център, че ще се принесе в жертва на Уошингтън Скуеър, и той пак щеше да й откаже позволение.

И имаше основателна причина…

Трябваше да го осъществи сама… Ако може успешно да видоизмени програмата. И ако може да осъществи навлизането преди пристигането на Итън. Миналия път не се върна от Лондон докъм седем часа. Надяваше се и този път да бъде по същото разписание.

Защото дотогава тя може би щеше да има отговор на финалния си въпрос: Каква ужасна тайна бе погребана в съзнанието и на двете им?

Пръстите й кръжаха по клавиатурата и тя удари Enter с апломба на пианист в края на концерта си!

Ето. Последният участък с изменен код блокираше видеозахранването към Вашингтон. Никак нямаше да е лесно, ако доктор С. случайно мине покрай монитора и зърне навлизането на Джули в собствената й виртуалната памет.

Като се справи и с това, вече беше готова да опита.

Би трябвало да съм уплашена до смърт, помисли си, а бе странно приповдигната.

Сестрата й отправи любопитен поглед, когато я помоли да изчака отвън. Новата смяна бе започнала в четири следобед, но явно дневната сестра й бе разказала подробно за странните заключвания на вратата и как е превързала мистериозното разкъсване върху ръката на Джули — сестрата на тяхната пациентка.

— Просто кратък тест на оборудването — каза колкото се може по-убедително Джули. — Саманта дори няма да участва, така че няма никаква причина за тревога. Най-много двадесет минути. После отново я оставям на вашите грижи за остатъка от нощта.

Сестрата явно се колебаеше. Сигурно ще се оплаче на Итън като се върне.

Но всяка дума, която й каза Джули, беше истина. За този експеримент не й трябваше Сам. Единствената причина да го направи в стаята на Сам бе, че тук е инсталиран хардуерът.

Тя заключи вратата след сестрата и натисна бутона за запис на видеото. Определено искаше запис на този експеримент.

Минути по-късно беше вече с ръкавица, очила и слушалки, готова за тръгване.

Но се поколеба.

Окей… уплашена съм, помисли си.

Да, по-уплашена откогато и да било. Повече, отколкото когато едва не се прекатури от скалата навън. Различен страх. Не вътреутробен… почти интелектуален.

Едно е да се впускаш в непознатата територия на някой друг, а съвсем различно — да се луташ в собствената си виртуална памет… Все едно да изследваш собствената си душа, или пък собствената си карма.

Може да се окаже същински ужас.

Тъй като какво е по-рисковано от ровенето в собствената памет, от вглеждането в погребани тайни. Тайни — заровени по основателни причини — защото са опасни?

Само глупак може да се рови в заровени токсични отпадъци.

И все пак, ако не изчисти сега отровите, те накрая ще замърсят цялата памет.

Виж какво стана, когато Сам се сблъска с изравянето на част от тях!

Разбира се, ровенето рискуваше предизвикване на пропукване. То можеше да предизвика катастрофа.

И все пак, трябваше да знае. Не можеше да прекара останалата част от живота си в чудене каква ли бомба тиктака в мозъка й. Ако имаше такава, искаше да я открие и обезвреди.

Ако може.

Джули прехапа устни и нагласи очилата. Стига двоумение! Направи го!