Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (72)

35

Квинтилиус: Един лъжец трябва да има добра памет.

Произволни записки на Джулия Гордън

Джули освободи главата си и се огледа. Нощта вече е паднала, но някой е включил осветлението. Погледна монитора. Мъртъв. Видеото също — няма захранване. За миг си помисли, че е заловена в капан там, в собственото си съзнание. Но то беше в добро състояние, само…

Тя понечи да се повдигне от стола, но някаква ръка я сграбчи за рамото.

Тя ахна и вдигна очи.

— Итън!

Не — не Итън. Вече го знаеше.

Натан.

Цунами от ярост я обля, даде й мощ и тя се хвърли към него, посегна към лицето и очите му.

Той грубо я блъсна обратно на стола.

— Стой където си, Джулия.

Продължи да я притиска на мястото й, докато тя осъзна, че е по-тежък и силен и има безспорно достатъчно преимущества, за да я задържи на място.

Тя прекрати съпротивата си и остана да лежи задъхана и вторачила очи в него. Той я заобиколи и приседна на ръба на кушетката с лице към нея. Очите му бяха студени, а изражението му — непроницаемо зад брадата. Но той знаеше къде е била и какво е видяла. Беше сигурна в това.

Въпреки че не успя да открие и сянка от угризение по лицето му.

Тя притвори очи, в гърлото й заседна горчилка. Какво е направил той, какво е направил! Уби майка им и истинския им баща. И през всичките тези години се преструваше, че е брат си, когото бе убил. А тя през цялото това време изпитваше обич, уважение и възхищение от него.

Призля й. Не. Няма да позволи. Не и пред този човек. Тя преглътна и изчака пристъпът да отмине, после отвори очи и се вторачи в него.

Боже, самият му вид я отвращаваше! А мисълта, че е сама с него я ужасяваше.

— Помощ! — извика тя. — Сестро! Помощ! Ела тук!

— Не си прави труда — каза Натан. — Готвачката и прислужницата имат почивен ден, а сестрата я уволних.

— Лъжеш.

— Не. Намерих я да седи пред вратата, направих ужасна сцена как може да изостави пациентката си и я уволних начаса. — Усмихна се само с устни. — Аз съм най-загриженият чичо.

— Ти си чудовище.

— Мисля, че водихме вече този разговор. Много ме отегчи първия път.

— По-добре да свикнеш със скуката — процеди през зъби тя. — Ще прекараш остатъка от дните си зад решетките. Само ми се ще в Ню Йорк да има смъртно наказание! Искам да те видя как се пържиш!

Натан се засмя.

— Не, не мисля, че така ще стане.

— Имам доказателства. Сега вече си спомням. Зная кой си. Зная и какво си направил. Боже, дори го имам на запис!

Натан бавно поклати глава и нещо в този спокоен жест накара Джули да изтръпне в смразяващ страх. Той беше твърде спокоен, твърде уверен за човек, току-що уличен в двойно убийство.

— Съжалявам — каза Натан. — Този запис няма да просъществува до утрото и…

— Има още един в Ню Йорк — отвърна Джули, като избълва лъжата, надявайки се, че той ще повярва. — Доктор Сийгъл всичко видя.

— Джули, Джули — въздъхна Натан. — Ти си блестяща млада жена — и не бива да забравяш колко много от своя бляскав ум дължиш на мен — но през цялото време аз бях с една крачка пред теб. Ако те оставя да поровиш из бъркотията от жици и кабели зад шкафа с монитора и видеото, ще откриеш малък видеопредавател. Приемникът е в мазето, свързан със собствения ми видеокасетофон.

Джули отново изтръпна.

— Значи ти си ме наблюдавал през цялото време.

— Не през цялото. Само след предишното ми ходене до Лондон тази седмица. Подозренията ми се събудиха, когато ти каза, че си „забравила“ да запишеш един сеанс. Това не ти прилягаше. И така реших да инсталирам мой собствен предпазител срещу по-нататъшни пропуски в паметта ти. Днес това ми послужи много добре. Между другото, изобщо не съм ходил в Лондон. Преди малко телефонирах на готвачката и й казах, че ще се върна късно и да не приготвя вечеря, защото ще те заведа в хотела в Залива. Но се върнах веднага щом тя си тръгна и прегледах касетата. Не мога да ти опиша какво облекчение почувствах, когато видях, че блокираният спомен на Саманта е унищожен и че ти не успя да я върнеш в съзнание. Помислих си, че няма проблеми. Но държа да ти го кажа, Джулия — ти си едно упорито малко дяволче.

— Не аз съм дяволът тук.

— Както и да е. А що се отнася до липсващия запис, накрая научих за него подробностите от Алма. Бих искал да го бях узнал по-рано. Щях да избегна онази отвратителна сцена.

— Алма ти е казала?

— Да. Тя беше изключителна жена. Прозря образността на виртуалната памет на Саманта и вникна в неща, които бях видял, но не бях осъзнал. Считаше, че Саманта страда от заблуда, че Натан е още жив. Това ме разтревожи безкрайно, защото се страхувах, че Алма ще започне да говори за това и на теб и като разполагате с допълнителната информация от визуализацията на паметта — особено що се отнася до образността на смъртта — ще решите, че не е заблуда. Че Натан по някакъв начин се е въздигнал от пепелта.

— Ти си я убил!

Той присви рамене.

— С голямо съжаление. Предложих й да се разходим навън през нощта и да дискутираме нещата. А ти знаеш колко предателски могат да бъдат онези скали.

Нов пристъп. Три убийства. А Джули бе обвинила Лиам за смъртта на Алма.

— Защо? — прошепна Джули.

— Мисля, че току-що ти казах…

— Не. Защо направи всичко това? Защо предприе сложна…

— Шарада? Не е чак толкова сложна. Този бе единственият начин. Започна, когато не получих разрешение за опити върху хора на моите неврохормони. Не можах да получа дотации за необходимите клинични опити с животни. Пословичният Параграф 22. Бях в ужасно състояние, люшкащ се между черното отчаяние и маниакалната възбуда. Нямаше и пари. Не знаех какво да правя. И тогава твоята майка, моята съпруга, „вярната“ Луси, ми съобщи, че е бременна. Това ме озадачи. След години на безплодни усилия, не можахме да имаме деца. Тъкмо изоставихме всяка надежда, а и честно казано моят сексуален нагон бе отслабнал поради стреса на последната година — и то толкова много, че трудно си спомнях кога за последен път сме правили секс. А моят скъп брат напоследък се мотаеше наоколо ужасно често. Озадачаването прерасна в подозрение, но отказвах да повярвам, че моята жена и собственият ми брат близнак ще ме предадат по този начин. Мина почти целият термин на бременността — малко по-кратък, тъй като бяхте близначки — докато намеря смелост и отида на спермограма. Е — той подсмръкна, — ти знаеш резултатите.

Джули кимна.

— Стерилен.

— Да. Бушувах от вътрешна ярост и реших да ги убия и двамата. Но преди да си съставя план, майка ти роди близначки. Идентични близначки.

Джули стисна дръжките на стола.

— И ти неочаквано се сдоби със суров материал за своите експерименти.

— И със съвършеното отмъщение. Не вярвам в Бог, но нима не виждаш във всичко това Божието провидение?

— Не — отвърна Джули — изобщо не.

— Е, може да си права. Няма значение. Възползвах се от възможността и започнах да ви тъпча със Саманта според моя програма.

— Но не си можел никога да публикуваш резултатите.

— Това нямаше толкова голямо значение, колкото да докажа сам на себе си, че съм прав. Ако вие двете се развиехте според плана, щях да продължа в преследването на дотации. Ако планът обаче пропаднеше, щях да разбера, че съм поел в погрешна насока и да се върна към рутинни изследвания.

— Е — мрачно каза Джули, — ти успя.

— О, да. Резултатът надхвърли и най-безумните ми надежди.

— Но Итън е разкрил всичко и ти трябваше да го убиеш.

— О, аз вече бях решил да убия него и Луси. Години наред подготвях нещата. Изкарах застрахователни полици и на двама ни — така беше много по-малко подозрително, отколкото само на моята съпруга. Написах завещанието и фондовете. Единственият въпрос беше — кога. Сега или по-късно? Моето несигурно финансово положение ме принуждаваше да действам по-бързо. То се влошаваше с всеки изминат ден като брака ми. Банката заплашваше, че ще предприеме процедура по отнемане правото на собственост… нещо ужасно. Мразех майка ви за това, което направи. Останах женен за нея само за да бъда с вас двете. Но знаех, че когато загубя къщата, ще загубя и Луси и нейните близначки.

— Твоите два малки експеримента.

— Точно така. Вече имах план — пожара и подмяната ми с Итън — всичко бе в готовност. Времето назря, но нямах смелост да действам. Представях си как толкова неща могат да се объркат и да ме издадат… Отлагах с месеци. Можеше и никога да не действам, ако Итън не бе намерил и прочел моите журнали. Когато каза на Луси, това задейства механизма. Не само щях да загубя близначките, но имаше риск от излагане, арест и дори затвор. Трябваше да действам незабавно.

Виеше й се свят. Нейният баща бе чичо й, който й стана баща, но всъщност бе неин чичо. Една матрьошка от плът и кръв.

— Ами доклада на съдебния лекар? — попита тя. — Зъбната експертиза доказа без съмнение, че…

— Трупът е на Натан? — Сега усмивката му беше истинска. Явно се наслаждаваше на разказа си. — Много се гордея с това. Виждаш ли, направих всичко възможно да ходим с Итън при един и същ зъболекар. Когато реших, че е дошло време да задействам плана, аз се промъкнах в офиса на зъболекаря — не бе трудно — през 1972 Милбърн беше едно малко градче, в което всички се познаваха и самата представа за охранителна система беше напълно абсурдна — тогава успях да сменя първите букви на малките ни имена. Директната проверка можеше и да покаже намеса и промяна на имената, но съдебният лекар и застрахователните инспектори работиха с фотокопия. Никога не стигнаха до следа. С едно-единствено действие аз разреших всичките си семейни и финансови проблеми. Единствената ми тревога бяхте вие двете. Тъпчех ви с пропранолол…

— Бетаблокер. Разбира се… да затъпиш възбудителните ефекти на адреналина върху паметта.

— Така. Бях напреднал за времето си. Подложих ви на хипноза и внуших фалшивия спомен за пожара. Но никой план не е съвършен. Ако едната от вас някога си спомнеше какво се бе случило в действителност в онази нощ, щях да загубя всичко.

— И ти ни отведе извън страната.

— Да. Този ход разреши няколко проблема. Итън беше терапевт — интернист. Аз не бях. Не можех да поема неговата практика, нито пък да рискувам някой от неговите приятели да се досети за моята шарада. За щастие и той беше малко самотник като мен. Кратка поява на обезумелия „чичо“ на погребението, после странях от малкото негови приятели — нали го приемах толкова тежко. Скоро и собствената ми брада израсна, но знаех, че не мога до безкрайност да играя тази роля. Трябваше да напусна Милбърн. Но този ход означаваше и вашето отстраняване от зоната на травмата. Ако останехте в областта на Милбърн, щеше да съществува винаги рискът някоя от вас да се сблъска с нещо, което да провокира истинския спомен. Англия ми се видя идеалното място. Няма езикова бариера, а и доларът струваше далеч повече отколкото сега — направо песен! И вие двете бяхте изцяло на мое разположение. Тук, на крайбрежието в Северен Йоркшир — щях постоянно да укрепвам фалшивия спомен, да ви карам да го преживявате…

— Всички онези разговори за „проветряване“!

— Да. Не можех да убия истинския спомен изцяло, защото фалшивият заимстваше част от него. Всеки път когато засилвах фалшивия спомен, съхранявах също и истинския. Така че се налагаше да поддържам фалшивия толкова пресен и жив, че да няма начин да се доберете до истината.

— Никакъв начин? — и Джули посочи оборудването за визуализация на паметта.

Усмивката му се разшири.

— Не е ли това пикантна ирония? Направих от Саманта човек с развито само дясно полукълбо, съвършеният творец. Но тя използва своето изкуство за да деблокира спомена за онази нощ. Горката Сами долови някои неща чрез своето изкуство. Стигна толкова близо до истината… толкова близо… че когато тя излезе наяве, Сами не умря както й бях внушил чрез хипноза — Саманта никога не правеше това, което й се казва. Но истината разстрои нейното съзнание и тя изпадна в нещо като кома.

— Копеле такова!

— Но иронията не свършва. Направих от теб човек с изцяло развито ляво полукълбо — гениален учен — и какво успя да направиш ти? Деблокираш спомена с помощта на компютър. — Той се разсмя и плесна с ръце. — Сам попаднах в клопката си!

— Но защо изобщо пое риска да навляза в нейната памет?

— Имах ли избор? Ти беше толкова упорита. А като любящ и загрижен чичо на Саманта, как можех да ти откажа поне едно навлизане? Отначало ужасно се боях, но след като видях как изглежда нейната памет, се отпуснах. Знаех, че истинският спомен е разрушен и ти нищо няма да откриеш. — Пак се изсмя. — Но никога не се сетих, че ще навлезеш в собственото си съзнание. Браво, Джулия!

— Но защо продължаваше с тази шарада през всичките тези години? Защо посвети толкова много усилия да си играеш на любящ чичо за своите осиротели племеннички?

— Експериментът, помниш ли? Исках да осигуря стабилна обстановка, която да ви подкрепя във всяко ваше начинание. Подхранвах различията между вас. Исках да разбера колко далеч ще стигнете в противоположните си интереси. Колкото сте по-раздалечени, толкова по-добре — толкова по-голямо потвърждение на моята програма. Защото експериментът трябваше да бъде продължителен. — Той си пое дъх и потисна една въздишка. — Поне досега.

Нещо в тона му я накара да потръпне. Искаше да го кара да говори.

— Значи затова разполагаш с всички наши постижения — „заверени и прошнуровани“ в онзи шкаф. Един продължаващ експеримент. И с каква цел?

— За евентуална публикация.

Джули изпитателно го погледна да види следа от шега. Не се шегуваше.

— Не може да говориш сериозно.

— Посмъртна публикация, разбира се.

— Но дори и да беше възможно, това чудовищно вмешателство в съзнанието на деца ще… целият свят ще…

— Ще ме обвини? Сигурно ще е така. Но очаквам също, че най-накрая добре ще се вгледат в моята програма. Тя е успешна. Ти и Саманта сте доказателство. И така, с всеобщото охулване ще се зароди и неохотен респект към моя гений. Е, ще се отвращават от мен, но поне няма да бъда забравен. — Очите му добиха отнесен поглед. — Чудя се какво точно ще кажат.

— Никога няма да узнаеш.

— Е, не бъди толкова сигурна. Мислех да опиша подробностите и да ги оставя тук с всичките твърди доказателства за успеха на експеримента и после просто… да изчезна. Колко ще е прекрасно да се оттегля в сигурността на нова самоличност и да наблюдавам вулкана от дебати за моя експеримент. Да… Може да намеря начин да умра за втори път. — Той бръкна в джоба си и извади една спринцовка. — Но за нещастие ти и Саманта ще трябва да умрете само веднъж.

Джули се отдръпна и се опита да се увие в завивките на кушетката.

— Какво е това?

— Суцинилхлорин. Използвах го върху чичо ви — прощавай — върху баща ви. Не е нужно да ти казвам как действа.

Джули знаеше. Абсолютният релаксант за мускулите. Една голяма доза и щеше да я направи безчувствена като кухненски парцал. Свръхдозировката ще парализира респираторните й мускули и тя ще се задуши. Боже, какво да прави? Мисли! Мисли!

— И после? Още един пожар? Не може да вярваш наистина, че ще се измъкнеш два пъти с този номер!

— Защо не? Първият пожар е вече в историята в друга страна. Но нямаше дори да ми хрумне тази идея, ако ти не бе предала известен подпалвач на Скотланд Ярд. Това ме накара да реша. О, аз героично ще се боря с пламъците, когато дойдат пожарникарите от Залива. Сигурен съм, че ще огранича пожара само в това крило… и няма да пострада кабинета ми.

Устата на Джули пресъхна и тя с усилие каза:

— Те ще разберат, че си ти.

— Любящият чичо? Не мисля. Не и след като издаде Лиам О’Донъл. Колко ужасяващо, че този известен терорист е решил да даде пример на теб и сестра ти, едно огнено предупреждение към всички други, които ще посмеят да се обадят на полицията! — Той погледна покрай Джули към неподвижните очертания на Сам под чаршафите. — Ще ми се да има и друг начин, но тъй като половината от експеримента е все едно вече мъртва…

Спринцовката улови бледата светлина на стаята. Натан я вдигна.

Джули заметна десния си крак и го ритна в гърдите.

— Копеле!

Използва възможността и се бе прицелила в гърлото му, но не успя да го достигне с крак.

Натан изръмжа и падна върху кушетката. Джули се приплъзна напред и насочи още един удар към лицето му, но той вдигна бързо ръка — толкова бързо — и го блокира.

Тя се претърколи към другата страна на кушетката, удари се в леглото на Сам и се втурна към вратата.

Но Натан бе вече изправен и се пресягаше към нея. Джули изкрещя, когато я сграбчи за ръката и я блъсна по гръб върху леглото на Сам.

Джули опита да се отскубне, но Натан я притисна надолу и я прикова към леглото. Лявата й ръка бе блокирана, но тя замахна с дясната. Той държеше спринцовката като кама в десния си юмрук, с палец върху буталото. Очите му бяха подивели.

Джули продължи да го удря, но той нищо не усещаше. Тя затвори очи и издаде агонизиращ вик от страх, гняв, ярост и ужас, когато той вдигна иглата над рамото й.

Така щеше да свърши всичко, тайните щяха да доведат до собствената й смърт.

И тогава Натан се сепна:

— Ъ?

Джули отвори очи и видя как Натан се взира с опулени очи в ръката си. Тя си помисли, че случайно се е пробол и сърцето й подскочи от радост. Но после забеляза какво е приковало слисаното му внимание…

Около китката му бе стегната една ръка.

Помисли си, че сърцето й ще се пръсне от радост. Беше невъзможно. Беше прекрасно.

Джули извика:

— Сам!

И иззад Натан дочу гласа на Сам — дрезгав, сух, напукан след дългото мълчание — един задгробен шепот.

— Джу-ли.

Нови сили преляха в крайниците на Джули. Тя блъсна Натан назад и успя да се откопчи. Той тромаво замахна с лявата си ръка към нея, но все още беше разсеян и слисан от пръстите, увити около китката му.

Джули се изправи на крака и се обърна.

Вгледа се в лицето на Сам и видя как нейните сини очи се отварят и се вторачват в Натан. Той вдигна очи и бе прикован от нейния обвинителен поглед. Натан замръзна за миг — и точно в тази секунда Джули действа.

Тя грабна стола с права облегалка и го вдигна над главата си. Направи го!

Натан се отърси от погледа на Сам и освободи китката си от нейната хватка. Отблъсна се от леглото, вече залиташе дезориентиран и тогава Джули замахна със стола. Беше го вдигнала почти до тавана и сега го стовари с всички сили по гърба му.

Беше толкова хубаво, о, боже, толкова адски хубаво кучият му син да си го получи!

Той извика от болка и залитна, после падна на колене на пода. Изръмжа и започна да се надига, но Джули не се подвоуми. Замахна със стола отново…

— Ти, болно — стовари го — копеле такова!

И този път, като се целеше в главата, тя вложи всичко в удара, целият си гняв за това, което им бе причинил, за всичко, което им бе ограбил, за годините, през които тя и Сам можеха да са близки, да се обичат.

Единият крак на стола го тресна по тила.

И този път беше още по-хубаво!

Сега той не издаде звук, когато се просна на пода и остана неподвижен.

И почти зашеметена от ударите, Джули тръшна стола по главата му за трети път, просто да се увери, че не се преструва.

Беше толкова адски добър в преструвките.

Тя го загледа за миг, готова да го удари за четвърти път, надявайки се той да помръдне, за да го цапне отново, но той остана неподвижен. Едва тогава пусна стола. Погледна към леглото.

И видя как Сам я гледа.

Джули плахо прекрачи Натан и отиде до леглото.

Сам я гледаше с хлътналите си бляскави очи. Повдигна ръка — мускулите й бяха толкова отслабнали — и Джули я сграбчи и притисна. Пръстите й бяха хладни и влажни.

— Сами! Ти си будна. Върна се при мен!

— Джул — продума Сам с глас, изсъхнал като тревите навън и леко стисна ръцете на сестра си: — Джул… сънувах много странен сън. И ти беше в него.

Джули усети как напрежението в гърдите й расте, усети очите си просълзени. О, да, помисли си. Нека!

— Така ли?

— Да. Сънят беше ужасен, но ти ми каза, че ме обичаш. Не е ли странно?

— Не. Не е странно, Сам. И не беше сън. Истина е. Аз наистина те обичам.

И тогава вече не можеше да сдържа сълзите си. Тя обви с ръце своята близначка и я притисна силно. Зарови лице в рамото на Сам и зарида.

— Ти си моя сестра и аз те обичам…

— Ти плачеш, Джул — каза Сам. — Ти никога не плачеш…

Джули понечи, но не можа да отговори. Усети как свободната ръка на Сам започна да гали косата й. Като онези мънички ръчички…

— Това значи ли, че сега сме приятелки?

Джули успя само да кимне.

— О, да!

— Добре. Винаги съм искала да сме приятелки, но… — сега гласът на Сам се задави — ти не искаше. Близначките трябва да са приятелки.

Тази простичка истина накара Джули да заплаче още по-силно.

— Не плачи, Джули. Ще се оправим.

Накрая Джули успя да отговори:

— Да, ще се оправим, Сами. — Тя се повдигна и избърса очи. — Ще бъдем много добре. Ще бъдем най-добрите. И двете. Аз ще се погрижа за това. Ние ще се погрижим. Но първо…

Тя се обърна и седна на крайчеца на леглото. Погледна към застиналата фигура на Натан, проснат върху килимчето. Трябваше да се стегне. Нещо трябваше да се направи с Натан. Трябваше да извика полиция, но в тази стая нямаше телефон. Ами ако Натан дойде в съзнание докато е навън да телефонира?

Имаше само едно разрешение — да го вземе със себе си. Да завлече това чудовище към коридора като го хване за глезените.

Тя коленичи до него, хвана го и го обърна по гръб.

— О, боже!

— Какво има? — попита от леглото Сам.

Джули се вторачи в бялото лице на Натан и в неговите отворени, невиждащи очи. Видя как от гърдите му стърчи празната спринцовка. Вече никъде нямаше да отиде.

Обзе я облекчение.

— Какво не е наред, Джул? — попита отново Сам.

— Нищо, Сами — отвърна Джули. — Съвсем нищо. Всичко вече е наред.

И те седяха заедно, искаха толкова много неща да си кажат и не казваха нищо.

Защото сега имаха цялото време на света.