Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (57)

27

В първопричинната амнезия се крие коренът на повечето фалшиви спомени. Източникът на даден спомен — неговото съдържание за време и място — е най-крехката му страна и най-често първа се разлага. Паметта тогава действа напосоки, така да се каже, и мозъкът не може вече да различи дали закодираното събитие е реално, или въображаемо.

Произволни записки на Джулия Гордън

Бавно се завърташ в почти празното студио и очите ти се приковават в до болка познатата ти рисунка с дъсчената пътека. Спомняш си за бялото петънце, което видя накрая след потапянето ти в морето с онова нещо.

То все още те чака там.

Но вече не се страхуваш от морското чудовище, поне не толкова много. То те сграбчи, и след това те пусна.

Зад тази картина виждаш една объркана рисунка, която не съответства на видяното преди. Прилича на златисто огледало, което е било счупено и после непохватно сглобено отново. Златистите парчета са наредени в нещо, което ти напомня „Голата, слизаща по стълбите“. Не виждаш себе си сред тези парчета, но усещаш някакъв образ, някаква форма сред хаотичната маса.

Поглеждаш отблизо. Дали точно тази картина те привлече тук, или е просто още една странност сред другите? Златистият цвят — не е ли това пожарът, който търсиш? Има ли тук някаква логика, или е чисто безумие?

Трябва да разбереш сама. Носиш се извън галерията, към лунната нощ над тъмните острови във виртуалната памет на Сам.

Сърцето ти се свива, като оглеждаш водната пустош. Останали са само два острова. Единият ти е познат с извивката на дъсчената пътека, от сцената на срещата ти с чудовището. Но сега е по-малък.

Обзема те някаква настойчивост. До това време утре всичко ще е изчезнало.

Втурваш се напред и приближаваш другия остров — виждаш златните късове от онова платно, които са пръснати безразборно по него и отразяват лунната светлина.

Кой да избереш?

Златните късове са по-близо и просветват като огън. Накланяш се и се понасяш към най-големия къс.

Доближаваш и виждаш лица върху парчето, неясни образи като през ледена обвивка. Майка ти… познаваш я. А близо до нея се крие малката Саманта. Внезапно ти ставаш Саманта…

 

 

Сами обича да си играе на „бу-у“ с мама. Обича да се притаи зад креслото и да чака тиха като мишница, после да изскочи и извика „бу-у!“.

Мама слиза по стълбите и Саманта се подготвя. Обаче мама отваря входната врата и влиза чичо Итън. Тя казва това, което винаги казва, когато го посреща:

— Какво става, докторе?

Чичо Итън е лекар на големите, не е като доктор Уайт, който идва при Сами и Джули.

Странно е, че чичо Итън идва, когато мама обикновено почиства или пазарува.

Той влиза във всекидневната и затваря вратата зад себе си.

Саманта харесва чичо Итън. Той винаги се усмихва и не й задава въпроси, нито й показва рисунки и не я кара да ги прерисува, както татко иска това от нея. И брадата му я гъделичка, когато я целува.

— Това искам и аз да знам. Какво става? Звучеше разстроена по телефона. Какво е направил този път?

Сами наблюдава как майка й се оглежда, търси я с поглед. Но тя остава скрита. Не може да изскочи от скривалището си точно сега.

— Няма нищо особено, просто още една от глупавите ни кавги за пари или за момичетата…

— Момичетата?

Сами усеща как в носа й влиза прах и й се ще да кихне…

„Ако кихна, те ще разберат, че съм тук и че съм ги чула.“

Прахът продължава да дразни носа й.

— Същата лудост — преследва Джули с математически задачи, а Саманта — с боите и цветните моливи. Бих искала да му кажеш да престане.

— Откога Натан се вслушва в някого, когато става дума за дъщерите му? Но аз не мисля, че им вреди.

Мама се сковава и се обръща към чичо Итън. В стаята е много тихо.

— Ако за една-единствена секунда дори само да заподозра това, веднага се махам. Заедно с момичетата.

В стаята е още по-тихо.

— Е — казва чичо Итън, — знаеш къде можеш да отидеш. — Той поставя длан върху ръката й. — Ще бъде като в доброто старо време.

Мама отдръпва ръката си.

— Обещахме си да забравим „старото време“, не помниш ли? Нека да спазим това обещание.

И точно тогава гъделичкането в носа на Сами се усилва. И макар че се опитва да стисне силно ноздрите си, въздухът експлодира в звучна кихавица.

Чичо Итън и мама… я гледат ококорени.

Сами скача и казва както винаги: „бу-у!“.

 

 

Внезапно се озоваваш навън, високо над острова. Разочарована си — там нямаше нищо за пожара. Под теб късовете започват да греят с богата кехлибарена светлина. Наблюдаваш поразена как се сливат и пренареждат. Тогава разбираш какъв е бил стъкления колаж в галерията…

… Фамилен портрет — мама, татко, Сам и ти — разбити на парчета.

Разбити от какво? От любовна афера?

Итън и мама — имало ли е нещо между тях? Или пък преди? Какво означаваше „доброто старо време“?

Ако е така, това променя всичко.

Оглеждаш се наоколо.

Островът с дъсчената пътека още те примамва. Може би чудовището си е отишло. То си свърши работата.

Почти се боиш да тръгнеш. Ако не намериш там отговора, решението, тогава? Няма ли къде другаде да отидеш? Това, което е останало от Сам ще потъне под водите, както Атлантида… е потънал завинаги.

Бързаш към дъсчената пътека. Тя е празна. Полираните й дъски се простират далеч в безкрая върху потъващия остров. И в края им, на невъзможно разстояние, много по-далеч от мястото, където беше вече изчезнала гадателката, мъждукаше едно бяло петънце.

— Предполагам, че там трябва да отида — казваш на глас. — Моля се, нека да намеря отговора!

Няма кой да ти каже, че си говориш сама. Ще полудееш, ако не го правиш.

Започваш да се носиш над дъските, липсва ти скърцането на дървото и писъците на лятото — далечните звуци на хора, които играят върху смаляващия се плаж и се радват на нахлуването на прилива. Но тази пътека тук е тиха и единствените звуци, които вероятно ще чуеш, са твоите собствени.

Вдигаш очи. Също като последния път небето е една вихрушка от ярки ленти, сякаш пътеката се намира върху Юпитер.

Поглеждаш напред и виждаш, че бялото петно е много по-близо и вече не е петно. Пасващ си със средата, тук стои щанд с хотдог и разни неща. Накрая прочиташ надписа.

Натан.

Точно така, ти си на плажа, може би в Кони Айлънд. И съвсем естествено тук ще има щанд.

Само че не вярваш, че Сам е била някога в Кони Айлънд. Итън ви водеше на юг през летните ваканции, но никога не сте виждали такива щандове в Брайтън.

И пак въпросът — чий е този спомен?

Приближаваш. Някой чака да му сервират. Върху надписа виждаш цветни снимки на вкусни храни — хрускави чипс, кочан царевица, плувнал в масло, миди, сервирани върху едната черупка.

Огладняваш.

Какво ли е да ядеш виртуална храна? Чудиш се.

Човекът пред теб е нисък и е облечен в дълго черно палто. Докато чакаш, разполагаш с минута, за да изучиш наметалото му. То е черно като водата, но е изпъстрено с цветни точки, които се въртят, също като дървото, небето и дъсчената пътека.

Не виждаш човека зад щанда, но го чуваш.

— Ето ви, сър. Заповядайте…

И тогава човекът пред теб се обръща като в забавен кадър. Виждаш, че държи главата си с ръце, притиска я и…

Пищи!

Звукът изригва като животински вой от овалната му уста. Главата му е като електрически глобус с издълбани колкото палец дупки вместо очи.

Той се понася надалеч, а пронизващият, свистящ писък отеква след него.

Когато изчезва, осъзнаваш, че познаваш този тип. Всеки познава „Типът, който пищи“. Сега имаше шанс да го попиташ за какво пищи… но го пропусна.

Дали това не е прищявка на Сам? Да си играе с теб?

Твоето съзнание умира, Сам. Времето изтича. Няма време за игри.

— Как си днес?

Поглеждаш продавача и виждаш, че това е Натан. Баща ти. Дъвче дъвка и плющи с нея като истински продавач.

— Всичко окей ли е?

С тази дъвка, както я плющи, с тази глупава бяла шапка… играе си на продавач.

Чудиш се дали образът ти може да говори във виртуалната памет.

Казваш:

— Тат-татко. Аз…

И внезапно си отново малко момиченце.

 

 

— Татко…

Продавачът се ухилва.

— Какво да бъде? Специалитета ли?

Какво става? Джули се замисля. Той не ме ли чува? Държи се така, сякаш думите ми ги отнася вятърът.

— Татко, аз съм, Джули. Аз съм… Аз съм твоята…

Но продавачът се извръща.

— Добре тогава, ясно е — искаш специалитета с екстрите. Ще го харесаш. — Бързо хвърля поглед през рамо. — Не, ще го „обикнеш“.

Този разговор е толкова объркващ, начинът по който говори е странен, сякаш е от Бруклин. Това не е твоят баща.

— Татко, аз съм. Не ме ли виждаш? Моля те, аз съм…

Но той приготвя „специалитета“, взема нещо от скарата и бавно се обръща към Джули.

— Ето ти го!

Подава й нещо. Джули посяга и го взема.

— Татко…

Нещо в хлебче. Нещо, по-тежко от хотдог. Тя поглежда надолу.

В хлебчето има ръка — изпечена до овъгляване, пръстите й са сгърчени.

И сега „тя“ изпищява…

 

 

Писъкът изпълва къщата, но не ти пука.

Още една отрязана ръка — какво, по дяволите, означава това?

Виждаш как баща ти те гледа ухилен.

— Искаш ли малко горчица? Страхотно е с горчица!

Стомахът ти се свива от погнуса и ти изпускаш отвратителното нещо върху щанда и се отдръпваш. Ръката се изсулва от хлебчето и пада върху плота. Няма да се изненадаш, ако сама се отдалечи.

Баща ти я пъха обратно в хлебчето и отбелязва:

— Не си гладна?

Той я повдига към устните си и отхапва голям залък, после притваря очи в гастрономически екстаз.

— Мммммм! Вкусно!

Ти продължаваш да отстъпваш, докато перилата на пътеката не те удрят в кръста. Чуваш плисък във водата.

Нещо докосва гърба ти, то е мокро.

Скачаш и се обръщаш, но твоето тяло е приковано, а ръцете ти са притиснати отстрани. Каквото и да те държи, то е студено, хлъзгаво и много силно. Не трябва да погледнеш, за да разбереш какво е, но все пак обръщаш глава.

Чудовището отново е изскочило от черната вода, а многобройните му пипала се пресягат върху пясъка. Виждаш едно гигантско светещо око, което те изучава със студено любопитство.

То те пусна да си отидеш миналия път, но все пак…

Бутонът Exit — опитваш се да го достигнеш, но реалните ти ръце са приковани като виртуалните им двойници.

Мяташ се, сърцето ти бясно препуска, а пулсът ти отеква в мозъка. Обзема те ужас. Няма нищо виртуално или симулирано в твоя страх. Той е реален като всичко, което си преживяла досега.

Чувстваш тинестите смукала как се гърчат по кожата ти и отварят подобните на устни придатъци, за да освободят кукичките си. Стотици игли пробождат кожата ти — бавно и пронизващо. Ти виеш от болка, но няма кой да те чуе. Сама си с това нещо.

— Сам… За бога, Сам!

И тогава то те дърпа и влачи по пясъка. Опитваш се да забиеш пети, но пясъкът е измамен. Чуваш шумен плисък зад теб и знаеш, че черната вода е наблизо. Завърташ глава и виждаш как чудовището се приплъзва като желе в дълбините.

— Сам! — вече пищиш. — Зная, че сигурно си ме мразила понякога, но аз съм тук да ти помогна! Не го прави, Сам! Моля те!

Усещаш ледената мазна вода да поглъща долната част на тялото ти, после гърдите и — вече твърде бързо — и главата ти.

Затваряш очи да ги предпазиш от хлъзгавата и мазна вода. Свиваш устни, но гнусната мазнота пак пробива.

И не можеш да дишаш!

Надолу, надолу, налягането нараства.

Ще се удавиш! Частица от мозъка ти знае, че има въздух в стаята на Сам, но той не достига до тебе! Обзема те паника. Сърцето ти глухо бие в гърдите, докато водата бие в ушите ти. Искаш да пищиш за помощ, но ако отвориш уста, мръсната вода ще я напълни.

Отваряш очи и виждаш фосфоресциращи светлинни вериги покрай чудовището, те завихрят сложни плетеници. Почти е красиво.

Поглеждаш към повърхността — тъмно е — и после надолу. Там виждаш ярка светлина, която нараства и гори като квазар. Чудовището те влачи към нея, блъска те нататък, хвърля те в горещата и непоносима яркост.

И внезапно водата изчезва. Ти се задъхваш, кашляш и всмукваш въздух. Отново можеш да дишаш.

Черната вода се отдръпва от очите ти и всичко около теб застава на фокус. Няма чудовище. Няма черно море.

Ти си родена във въздуха.

Тласната си върху ново, по-дълбоко ниво, но то е още по-разложено от предходните две.

Долу се простира една безкрайна гора, която в миналото сигурно е била раззеленена и красива. Но сега дърветата — всички дървета са отскубнати. Оголени са от зеленината си и лежат в концентрични кръгове. Оголените им корони сочат навън от центъра на кръговете.

Мислеше, че вече си свикнала с разрухата, но това тук е наистина ужасяващо. Напомня ти за фотосите от мистериозната експлозия на Тунгуския метеорит в началото на века или пък за хълмовете около връх Св. Елена, след вулкана.

И в центъра на тези безбройни кръгове от милиони мъртви, изтръгнати с корените дървета, има планина. Или по-скоро — половин планина. Няма го върхът й, унищожен от експлозия с невъобразима сила. От плоския кратерен връх се процежда тънка струя дим и злокобен поток от лава със златист цвят, не много по-различен от цвета на дъсчената пътека, по която мина само преди няколко минути. И над всичко това бди мътната пълна луна.

Това е, осъзнаваш. Последното ниво. Източникът на всички злини лежи пред теб. Виждаш скалиста пътека, която води към кратерния връх.

Там ще намериш всички отговори.

Сам те доведе тук, тя те спусна до това последно ниво, до пушещите останки от планината, която трябва да изкачиш. Знаеш това. И си готова.

Започващ да се носиш нагоре по планината, но някой те дърпа за рамото. Поемаш си дъх и се завърташ. Няма никой. Пак дърпане и глас, заглушен от слушалките.

Някой в реалния свят има нужда от теб.

Разстроена и раздразнена, натискаш Exit.