Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (58)

1

Джули вдигна очилата и се огледа. Над нея бе надвесено лицето на Итън с мрачно изражение. Изглеждаше сякаш току-що става от сън. Очите му бяха кървясали, а хубавото му лице — изпито и изтощено.

Откога е тук? Беше ли се видял в онзи спомен? Видя ли съпругата на брат си?

— Съжалявам. Но искам да знаеш, че почти са хванали О’Донъл.

— Лиам? — попита тя и се усети: — Лиам О’Донъл ли?

— Той самият. Видели са го във Филингдейлс Муър, но им избягал.

— Значи все още е наблизо. — Беше я излъгал, че заминава.

— Да. Отивам до полицейския участък в Залива да обявя награда за залавянето на това копеле. Само ако мога да се докопам до него за няколко минути!…

Джули постави длан върху ръката му.

— Знам, че я обичаш.

Той кимна.

— Нямал съм много хора в живота си освен теб и Саманта. Но след като вие двете си отидохте… — и той извърна очи. — Алма беше специална.

— Съжалявам.

Той се овладя.

— Искаш ли да дойдеш в Залива с мен?

— Не. Не, не мисля.

— Ще го хванем — каза Итън се отправи към вратата. — Искам да погледна този тип право в очите и да го попитам какво направи с Алма… и Саманта.

Аз вече го направих, помисли си тя. Но само кимна.

Джули се облегна назад и се взря в неподвижното тяло на Сам. Лиам беше още на свобода и то наблизо. Това означаваше още една опасност за Сам.

Но истинската опасност за нея беше самата тя, онова, което я разяждаше отвътре.