Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (26)

1

Свежо синьото октомврийско небе открои утрото — толкова нетипично британско, в представите на Джули. Природата се оживяваше от забързания пулс на хладната есен.

Джули се натовари във Фиестата и се отправи на изток към Северно море през сърцевината на Йоркшир. Усети да я обзема носталгия при вида на просторните, празни нивя с току-що прибрано зърно и полска ряпа, с купите сено — знак от древността, че хората се приготвят за зимата. Преминаваше край хълмове, изпъстрени с пасящи овце и говеда. И след това прелетя през Файлингдейлс Мур — представляващо сега една суха кафеникава пустош, но тя си спомни, че през август тази пустош грейваше в лилаво-розови цветове, докъдето ти стигне окото.

Оукууд се издигаше върху висока крайбрежна скала между Уитби и Скарбъро. Красивото благородническо имение бе свидетелство за финансовото състояние на Итън. Той бе приложил острия си ум, който го направи изключителен диагностик във финансовия пазар, благодарение на което постигна завиден успех. Преподавателската му дейност в Единбургския университет бе по-скоро гъдел за душата, отколкото материална издръжка.

Наближаваше живописният „Залив на Робин Худ“ макар и неговото очарование да не въздействаше на Джули… беше доста преднамерено причудлив за нейния вкус. Тя си спомни деня, когато сестра й хвърли в суматоха обядващите в ресторанта на хотела и се наложи да бъде изнесена навън от смутения чичо Итън.

Замисли се отново за Сам. Хрумнаха й идеи — какво да прави, когато се върне във виртуалната памет на сестра си.

Взе портативния касетофон.

— Продължавай да изследваш за треска… може би ще се наложат още изследвания на кръвта. — Тя изключи касетофона. Имаше добра идея, без да очаква твърде много от нея. Но все пак — съществуваше вероятност Саманта да е прихванала някакъв странен вирус със забавено действие, който атакува ретикуларната активационна система на мозъка. Ако случаят беше такъв, скоро трябваше да се проявят и други симптоми.

При установяване, че проблемите на Сам се дължаха на инфекция, а не на травма или токсини, тя нямаше да открие смисъл в хаоса на виртуалната памет — без погребани спомени, без травматичен стрес.

Тя се съмняваше, че случаят е такъв, но си заслужаваше да опита.

Шофира още няколко мили и пак включи касетофона:

— Да помоля Итън да се свърже с парижката полиция… Да ги накара да разговарят с дъщерята на мадам Дюпон.

Момичето каза, че не е видяла лицето на мъжа, но може да си спомни все пак нещо. Паметта ни играе трикове понякога.

Пътят се стесни до две платна, когато Джули премина през „Залива на Робин Худ“ — или само „Заливът“ за местните хора — с неговите къщи от камък и тухла, пръснати безразборно по ръба на скалите. Оукууд вече не беше далеч.

Идеите и паметните бележки секнаха.

Странно беше да се връща у дома по този начин…

В място, което никога не бе чувствала като свой дом.

Пое по дългата лъкатушеща алея, залесена от двете страни, изкачваща се към мястото, където Оукууд клечеше върху скалите, с изглед към Северно море. Алеята се виеше наляво и надясно и всеки път Джули зърваше къщата през дърветата.

Като малко момиченце дърветата винаги й напомняха за ограда, за стена, която ги откъсваше от останалия свят.

И ето ни тук отново.

Дърветата свършиха и пред нея се издигна къщата — огромно, безупречно имение в джорджиански стил, един правоъгълен блок от шлифован камък, подреден като сплит рибя кост.

Джули инстинктивно погледна наляво към разположените в ниското градини, някога любимо място за игра. Разкошните цветя и билки бяха гордост и щастие за Итън. Сам изпитваше истинско удоволствие да играе там, без да обръща внимание на забележките на Итън да внимава за това цвете, да не гази по онова деликатно растение.

Беше винаги толкова търпелив към нея.

Пред къщата беше оформено малко кръгло пространство за коли, от което се завиваше към мястото за паркиране отзад, близо до навеса за инструменти и до гаража. Но тъй като Джули се чувстваше като гостенка, тя спря колата пред къщата, грабна чантичката си и излезе навън.

Имаше ли някой тук? Сам би трябвало вече да е настанена вътре, тиха и неподвижна, без да осъзнава, че в ума й, спомените и в главния й мозък цареше хаос като в Южен Бронкс. Къде е Итън? При цветята си, разсаждащ луковици за следващата пролет?

— Джулия!

Гласът зад гърба й я стресна.

Тя се обърна и видя Итън да крачи към нея.

Беше облечен в удобното облекло на селски джентълмен, целият в туид и скъпи кожени ботуши. При всеки техен разговор, откакто тя замина за Щатите, той я молеше да дойде на гости. Прекарвай отпуските си в Оукууд, отдели малко от лятната си ваканция. Тя винаги намираше извинение да отклони поканата.

И ето я сега тук.

Тя махна с чантичката си:

— Бях забравила колко е красиво тук!

Итън се обърна и огледа къщата:

— Оукууд ли? Вътре почти нищо не съм променил, разбира се. Поддържам чистотата. Запазих стаите ви почти в предишния им вид.

Итън никога не беше се женил. Самата представа за „женен“ чичо Итън й се струваше странна. Той беше може би най-самодоволният от мъжете. Нямаше място за жена в тази картина.

Но така стояха нещата преди нейното заминаване. Дали нямаше промяна?

Той посегна и пое чантата й, след което тръгна към къщата.

— А Сам…?

— Да, вчера следобед я докара една линейка. Намира се в старата си спалня. Доктор Евънс счита, че е най-добре, ако бъде настанена в позната обстановка.

— Коя е доктор Евънс?

— Психиатърката на Саманта.

— Психиатърка? Не знаех…

— Ще разбереш всичко по-късно. Трябва да изкарам някои неща от стаята на Саманта, за да направя място за апаратурата. Наех три сестри, които денонощно дежурят на смени, плюс физиотерапевти… всички са много добри професионалисти.

Джули кимна. Бяха вече на стълбите, които водеха към гигантската дъбова врата.

— Искам да започна веднага — каза Джули. — Мисля, че забелязах влошаване, преди да тръгнем. Не ми се иска да допусна, че разрухата прогресира.

— Да. Добре, ще уредя всичко, от което се нуждаеш. О, вече инсталирах сателитната чиния на покрива и ми казаха, че телефонната линия ще поеме… как се наричаше?

— Модема?

Итън се усмихна:

— Точно така. Модем.

Джули знаеше, че той предпочита старомодни средства за комуникация. Възторжените й описания на чудесата с Интернет се сблъскваха с неговата любезна разсеяност.

— Както и да е, всички линии са прокарани. Ще можеш да се свържеш с твоя доктор Сийгъл в Ню Йорк.

Итън отвори входната врата. Джули влезе във фоайето, цялото в полирано дърво — дъб, от който идваше и наименованието на имението — и видя стълбището за втория етаж. Все още й се струваше ужасяващо голямо.

Тя си спомни сцената, която съпреживя във виртуалната памет на Сам — как двете си играят тук. И си спомни също, че споменът бе претърпял промяна. Защо несъществуващата скулптура „Персей“ бе заместила реалния микроскоп? Подразни се, че няма отговор.

— Не искаш ли да се поосвежиш, да хапнеш нещо?

Джули се усмихна към Итън. Видя загрижеността му към нея, винаги разтревожен, че не си почива достатъчно, че не приема достатъчно храна.

Тя отрицателно поклати глава:

— Не. Искам веднага да започна.

— Добре. Ще оставя чантата ти в твоята стара стая. Знаеш къде е спалнята на Саманта. Там е сестрата…

Джули докосна ръката му:

— Благодаря. Ще се оправя.

Джули се изкачи по голямото, застлано с килим стълбище, като прокарваше ръка по гладките вдлъбнатини на ореховите перила. Познаваше тези извивки, помнеше как безброй пъти преследваше Сам нагоре-надолу по тези стълби.

Изминаха десет години откакто живя тук, и с всяка стъпка сега, като че от стените се надигаха спомени от детството, които я преследваха по целия път до стаята.