Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mirage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Ф. Пол Уилсън; Матю Костело

Заглавие: Мираж

Преводач: Юлиана Цалева

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Одисей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Катарина Сотьо

ISBN: 954-8127-39-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19028

История

  1. — Добавяне

3

Към десет часа Алма се беше вече закрепостила в хола, със затворена врата и дръпнати завеси. Гледаше касетите.

С изключение на Сам и сестрата, Джули имаше на разположение целия втори етаж. Тя отиде право в кабинета, затвори вратата зад себе си, взе ключа от писалището на Итън и отвори огромния дъбов шкаф.

Отново я обзе усещането, че целият й живот пробягва пред нея. Наградите от училище, грамотите, старите рисунки на Сам и скулптурите… всички те пробудиха странното чувство за вина. Последните думи на Итън още звучаха в ушите й: Погрижи се добре за Сам, докато ме няма.

А какво правеше тя вместо това? Навираше си носа в личните му работи. Много хубаво…

Едно дръпване на дръжката на заключената кантонерка бе достатъчно, за да я убеди, че тревогата й е преждевременна. Ако не откриеше нищо, тогава ще е виновна. Но ако Сам беше права и Итън криеше книжата на баща им, това вече беше друга история.

Тя погледна комбинацията от четири цифри. Числата сега бяха 9574. Искаше й се кодът да беше буквен, а не цифров. Знаеше твърде добре от дните си на компютърно пиратство като тийнейджърка, че хората бяха много по-предвидими, когато избираха парола с думи вместо с цифри.

Опита с рождения ден на Итън: 12-1-41. Лесен за помнене, защото той винаги казваше, че е роден една седмица преди Пърл Харбър. Опита всички четирицифрени замени, които можа да измисли, после пробва с още една нула преди единицата, дори постави, типично по британски, месеца на второ място. Нищо. Ключалката не поддаваше. Опита с разместване на цифрите на собствения си рожден ден. Със същия нулев резултат.

И тогава, без никакво предупреждение, дочу вратата на кабинета да се отваря зад нея.

Джули замръзна, уплаши се от вероятността да се обърне и озове лице в лице с Итън.

О, боже! Какво ще кажа?

Вратата се затвори отново и един познат отскоро глас каза:

— И кой е тук, заврял нос в личните книжа на чичо си?

Тя се извърна:

— Ти?

Лиам се ухили:

— Самият аз.

Беше облечен в дънки, маратонки и дебел бял пуловер. Искрящата усмивка и очите озаряваха лицето му. С платнената шапка, прихлупена върху дългата червена коса, той приличаше по-скоро на някой от градинарите.

— Как, за бога…?

— О, видях чичо ти да заминава и после забелязах, че готвачката се отправя към селото. Минах през задната врата. Зная, че сте в средата на нищото, но наистина имате нужда от по-добра охрана. — Той впери очи в стенния шкаф. — Я, виж това! Израснах в апартамент, по-малък от този шкаф.

Когато шокът отмина, яростта пламна в Джули.

— Махай се оттук! Махай се веднага или ще се обадя на полицията!

— Няма да направиш това и няма да се опитваш да ме удряш, надявам се. — Той присмехулно й отдаде чест. — Защото си любопитна толкова, колкото и аз, нали? Сами ме помоли да погледна тук. Каза: „Ти можеш да го направиш, нали?“. Това беше последната й молба, преди да се заключи в онази проклета стая и да не иска да вижда никого! Сега аз удовлетворявам молбата й. — Той огледа кабинета. — И с какво разполагаме тук?

Яростта на Джули се изпари. Тя не се боеше от този човек. Той можеше лесно да отиде до стаята на Сам, ако иска, със същата лекота можеше да я нарани предната нощ. Тя си пое дъх — и прие факта, че той не представлява заплаха. Поне за момента.

Осъзна също, че Лиам е единственият човек, който може да й разкаже за последните дни на Сам.

— Как се държеше тя през онази последна седмица? Каза ли дали се бои от някого?

— Тогава бедното момиче се боеше от собствената си сянка, но аз не знам защо. Мисля, че и тя не знаеше. Малко превъртя. Може и повечко да е било. Всичко, което искаше, бе да работи върху онова платно. Не спеше, не се хранеше. Не позволи на никого да го зърне или да се приближи.

Той направи пауза.

— Сега като се замисля, мога да кажа, че тя се боеше от платното. Уплашена бе до смърт от него и в същото време не можеше да се откъсне. Има ли това някакъв смисъл?

Джули поклати глава.

— Никакъв.

Той направи отрицателен жест.

— Не съм съгласен.

— Но какво стана с тази картина?

Той се обърна към нея и пристъпи по-близо.

— Това е, което и аз искам да узная. Аз бях този, който я откри на пода точно пред статива. А той беше празен. Някой е бил там и е взел картината.

Джули го погледна право в очите.

— Итън мисли, че си ти. И честно казано, така мисля и аз.

Наистина ли? Не беше сигурна…

— Не съм аз. Кълна се в Бога.

— Кой тогава?

— Питай чичо си.

— Итън? Как можеш да кажеш това?

Лиам махна с ръка към изложените в шкафа предмети:

— Той се оказва най-страстният колекционер, от световен мащаб, на творбите на Сами.

Джули замълча за миг, зашеметена от намека. После отхвърли подозрението.

— Да, но ще забележиш, че е страстен колекционер и на сестрата на Сами.

— Е, тук печелиш точка. Макар и да е малко странно, не мислиш ли?

— Обсебване. Едва ли. Но Сам е права, че нашият чичо крие нещо. Но то се оказа толкова невинно. Просто един мемориал за нашата младост.

— Сигурна ли си, че това е всичко?

Той започна да дърпа чекмеджетата. Джули се почувства оскърбена, че го вижда как рови грубо из папките.

— Махни се оттам. Това не е твоя работа.

— Ако е засегната Сами, е моя работа. Както вече ти казах, тя ме изпрати тук казвайки… — Той прекъсна изречението си, докато се опитваше да отвори едно от чекмеджетата на заключената кантонерка: — И какво имаме тук? Заключено, нали?

— Опитвах се да пресметна комбинацията, когато ти нахлу тук.

Той се извърна ухилен.

Промъкнах се, любов моя. Безшумно като котка. — Той се върна към заключения шкаф. — И какво мислиш, че той може да крие тук? Може би книжата на твоя баща?

— Казах ти — всички са унищожени в пожара.

— Така ли? Е, защо не отворим и се уверим в това? Каква комбинация пробва досега?

Тя му обясни замените в рождените дати на Итън и тяхната със Сам.

— Мисля си, че ако този шкаф съдържа книжата на твоя баща, защо да не опитаме с неговия рожден ден?

Тази идея порази Джули, беше отлична, с изключение на една „подробност“. Една много смущаваща подробност.

— Аз… аз не знам рождения ден на баща ми.

Лиам рязко се извърна към нея.

— Ти не знаеш какво? Очакваш от мен да повярвам?

— Това е истината. Не зная също и на майка ми. Като се замисля сега — нито пък годишнината от сватбата им. Нямахме причина да ги знаем. Никога не сме имали празненства по случай рожден ден или честване на годишнина, никога не се е налагало да им купуваме подаръци. — Джули се ненавиждаше, че трябва да се обяснява на този човек, но в същото време се чувстваше заставена да го направи. — По дяволите, та ние бяхме само на пет години, когато умряха!

Разочарованието на Лиам ясно пролича.

— Добре тогава. Ами датата на тяхната смърт?

— Седми март, хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Знаеш датата на смъртта — измърмори Лиам, вперил очи в нея, — но не знаеш…

— Това беше денят, който промени нашия живот. — Тя го заобиколи и отиде до шкафа: — Да опитаме.

Тя нагласи числата 3-7-7-2 и дръпна дръжката.

Горното чекмедже изскочи.

Странно чувство присви вътрешностите й — нещо като болка и погнуса. Итън беше използвал датата на смъртта на нейните родители като комбинация на ключалка. Не беше честно. Освен ако съдържанието не беше…

Тя разстла първите папки и прокара пръсти през хартиите вътре. Видя писмо, адресирано до Натан Гордън, доктор по физика и редове, които уточняваха: Последно завещание.

— Книжата на татко ви, прав ли съм? — попита Лиам.

Джули кимна, неспособна да говори.

Книжата на татко. Тук са били през цялото време. Итън ги е лъгал през всичките тези години. За бога, защо?

Чувстваше се така, сякаш рухва целият й свят.

— Какво ти казах? — възбудено каза Лиам, който не забеляза вътрешния й смут. — А сега не се ли радваш, че се отбих? Ако не бях аз, можеше цяла година да си въртиш разни числа.

Той посегна към отвореното чекмедже, но Джули го затръшна като едва не притисна пръстите му.

— Дръж си ръцете надалеч! Аз ще прегледам този шкаф и ако има нещо, което засяга Сам, мога — мога да ти позволя да го видиш.

— А сега почакай малко, миличка. Аз съм този, който…

Не! — Яростта й я изненада. Тя възнамеряваше да предпази тези книжа от Лиам О’Донъл и от всеки друг, който си пъха носа в живота на нейния баща. — Това е моя работа, чу ли? Или приемаш, или се махаш! Ясно ли е?

Очевидно възпрян от нейното избухване, той вдигна ръце с отворени длани в знак, че се предава.

— Добре, добре. Няма да се пъхам между лъвицата и нейните малки!

Джули дръпна отново чекмеджето и се върна към първата папка. Взе най-дебелия свитък, привързан със стар ластик, който се скъса като го дръпна. Отгоре лежеше „Последното завещание на Натан Гордън“. Под него — „Последното завещание на Лусинда Гордън“. И накрая — застрахователни полици на Натан Гордън и Лусинда Гордън. Тя ги прелисти, огледа заглавията и някои от клаузите.

— Нещо важно? — попита Лиам.

Джули поклати глава.

— Просто завещания — каза тя, като ги пъхна обратно в папката.

При нужда можеше да ги прегледа подробно, макар че имаше твърде добра представа какво пишеше вътре — ако татко умре пръв, всичко наследява мама, и обратно. А когато умре и другият родител, всичко отива в попечителски фондове за децата. Но ако и двамата умрат едновременно, татко ще се счита за пръв, след него мама и всичко отново отива във фондовете.

Тя издърпа друг лист. Беше писмо до Натан Гордън с дата 28 ноември, 1970 — „Банк Америкард“ отхвърляше молбата му за увеличаване на кредитния лимит.

Странно. Защо ще му отказват?

Следващото писмо бе от държавната банка в Милбърн с дата 12 декември, 1971. Служителят в отдел „Заеми“ заявяваше, че ако татко не плати скоро вноските по ипотеката, банката ще бъде принудена да започне процедура по отнемане правото за възвръщане на ипотекирания имот.

Джули бе зашеметена. Отнемане правото на връщане? Нямаше представа, че татко е имал финансови затруднения. Как тогава им бе оставил толкова щедри попечителски фондове?

Издърпа друг лист. Този беше от Федералната асоциация на фармаколозите с дата 25 януари, 1966. Подписаният Джек Уинслоу, доктор по фармакология, информираше татко, че молбата му за одобряване на клиничните опити за тестване на определени неврохормони — подробно описани в клиническото приложение NF97674-02N, се отхвърля. Причината за това е липсата на достатъчно опити върху примати, преди да се прехвърлят за тестване върху хора.

— Какво става там, скъпа? — полюбопитства Лиам, надвесен над рамото й. — Нещо съществено?

— Най-вече лоши новини — отвърна Джули. — Цяла папка с лоши новини. Неща, които никога не съм знаела.

Излизаше, че татко им бе поел голяма порция проблеми.

Тя пъхна писмата обратно и затвори папката. Може би следващия…

Внезапно дочу гласа на Алма в коридора:

— Виждала ли си Джулия?

Сърцето й заблъска неудържимо и тя леко и бързо щракна чекмеджето. Направи го колкото се може по-безшумно. През това време Алма получи някакво приглушено, неразбираемо обяснение, най-вероятно от медицинската сестра на Сам.

Джули се приближи към Лиам и прошепна в ухото му:

— Отвори онази врата! Може да идва насам!

Чу отвън Алма да казва:

— Е, ако я видиш, моля те да й кажеш, че я търся.

Джули хвана дясната вратичка, а Лиам — лявата.

Скриха се навътре в шкафа и затвориха вратичките в момента, когато бравата на вратата към кабинета проскърца.

Тя наистина влиза!

Останаха неподвижни в мрака, а дръжките на чекмеджетата се врязваха в гърба на Джули. Усещаше Лиам близо до себе си, чуваше дишането му. Изненада се, че той не обърна всичко на шега. Явно нищо не го плашеше.

Единствената светлинка се процеждаше през процепа между вратичките. Джули прилепи око.

Алма пресичаше стаята. Отиде до прозорците, които гледаха към градините и надникна навън.

Мен ли търси?

— Какво прави тя? — шепнешком попита Лиам. Устните му бяха притиснати до ухото й.

Джули не отвърна — беше безразсъдно да промълви и една думичка. Той беше близо. Усещаше излъчваната от тялото му топлина, дъха му върху врата си. Толкова близо. Почти като във виртуалната памет…

И тогава си спомни, че остави ключа в ключалката на шкафа. Ами ако Алма го забележи?

След като постоя до прозорците, Алма се насочи към лавиците с книги. Откри книгата, която търсеше, издърпа я и си тръгна като затвори вратата зад гърба си.

Тя определено знае кое къде стои, помисли си Джули. Колко често отсяда тук? Никога не бе мислила за жените в живота на Итън.

Джули отвори вратичките и се обърна към кантонерката с документите на баща й. Превъртя числата на комбинацията върху ключалката.

— Защо правиш това сега? — приглушено я попита Лиам.

— Защото се махаме оттук.

— Но ние току-що започнахме…

— Много е рисковано. Тя може да дойде за друга книга или всеки момент да върне тази. Не искам да ни хванат.

Лиам нищо не каза, докато тя затваряше големите врати на шкафа — този път и двамата бяха отвън, а не вътре — и ги заключваше. Тя пусна ключа в джоба си вместо да го върне в писалището. Не искаше Лиам да знае къде може да го открие.

Обърна се към него:

— Как ще се измъкнеш от къщата?

— Остави това на мен. Но преди да си тръгна, искам от теб една услуга.

— Каква?

— Искам да видя Сами.

Джули се разгневи на себе си като усети, че за една хилядна от секундата обмисляше възможността да се съгласи. Как можа да се остави да я завладее магията на този мъж? Той бе основният заподозрян за състоянието на Сам и ето ги тук — играят си на конспиратори и съзаклятничат срещу Итън.

— Само за миг — добави той като не получи отговор.

— Не. Категорично не.

Светлата му кожа почервеня от гняв.

— А защо не, по дяволите? Аз я обичам. Тя е всичко за мен.

— Нито ти, нито някой друг ще доближи Сам, докато не разкрия какво се е случило с нея.

Той тръгна към вратата.

— Тогава сам ще я открия.

— При Сам има медицинска сестра, когато аз не съм там. Още щом доближиш стаята й, ще се обадя на Скотланд Ярд и ще им кажа, че Лиам О’Донъл е в Северен Йоркшир.

Той извърна лице към нея.

— Проклета да си, наистина ще го направиш!

— На секундата — отсече с равен глас тя, когато срещна очите му.

Той застана с лице към нея, стиснал челюсти, а ръцете му се разтваряха и свиваха в юмруци. За миг Джули се побоя, че е прекрачила невидимата граница и че ще я нападне.

Но не го направи.

— Бъди проклета — глухо каза той.

И закрачи към вратата. Открехна я малко, надникна навън и в следващия миг вече беше изчезнал.

Джули изтича след него в коридора. Празен. Уплаши се и се втурна към стаята на Сам.

Ако е там, помисли си, ако я нарани, никога няма да си простя.

Но в стаята бяха само сестрата и Сам. Къде изчезна Лиам?

Тя се обърна и видя Алма да идва към нея по коридора. Стискаше под мишница жълтия бележник.

— О, Джули — мило каза тя. — Ето те и теб. Търсих те навсякъде. Къде се беше скрила?

— Просто се шляех в очакване да навлезна в паметта на Сам. — Тя погледна часовника си. — Остават още два часа до разсъмване в Щатите.

— Едва издържам! Но чуй, мисля, че стигнах до обяснение на спомена от Венеция, който видя снощи. Венеция не е важна. Нито пък онази примадона — поне не е от съществено значение. Ключът към спомена е в самата опера.

— Отело? Защо?

— Още не съм сигурна. Може би ще разберем, когато намерим онази картина. Ако подсъзнанието се опитва да предаде послание, то ще го направи чрез символи. Точно като в сън. Лъвът в гондолата представлява Отело. Той е бил известен като „Лъвът на Венеция“. Ето го ключът. — Тя се засмя. — Макар и да не знам към какво е.

Джули сви рамене.

— Може да е точно обратното. Картината да е ключът, отвеждащ към спомена от Венеция, който по една случайност е станал там, където се представя „Отело“.

— Може и така да е — каза Алма. — Но не мисля. Ужасяваща намеса, нали? Наистина вярвам, че Отело е ключът към този спомен. Саманта ни говори чрез изкуството, което осмисля живота й. Просто трябва да видим още неща. Трябват ни още парченца от картината, която тя се опитва да ни нарисува. — Тя вдигна към Джули книгата, която държеше. — Открих я в кабинета на чичо ти — „История на великите опери“. Може да ни помогне.

Ентусиазмът на Алма беше заразителен, но Джули бе принудена да го охлади с известна доза реализъм.

— Възможно е, ако Сами наистина се опитва да комуникира с нас и ако има достатъчно оцеляло подсъзнание, с което да довършим започнатото.

— За първото съм сигурна, а се моля за второто. Кажи ми, когато си готова да навлезеш отново в нея. Трябва да използваме всяка възможност.

Джули отново погледна часовника си. Часове остават, преди доктор С. да отиде в офиса си. Защо да чака толкова дълго? Вече беше навлизала в паметта на Сам без него. Защо да не го направи отново?

— По дяволите Ню Йорк! — каза тя на Алма. — Защо не го направим веднага?