Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (6)

2

— Къде мислиш да обядваш? — попита я доктор Сийгъл, когато се върнаха в офиса.

Джули погледна празното бюро на Синди и после часовника си. 12:05. Това обясняваше къде се намира Синди.

— Обяд? Кой има време да обядва? С дни не съм го правила!

— И вече знам какво ще направиш най-напред.

— Не. Никакъв обяд. Не…

— Не говоря за храна. Говоря за чичо ти. Нямаше ли намерение да му се обадиш?

Чичо Итън! По дяволите! Беше го забравила напълно!

— Номерът… къде ли е? — Тя потупа джобовете на престилката си. — Тук беше, а, ето го!

— Добре — каза доктор Сийгъл и посочи към вътрешния кабинет, отделен със сива преграда. — Ти се обади, а аз ще изчакам там. После ще отидем да обядваме.

Тя го погледна:

— Доктор Сийгъл… — Наистина нямаше време за обяд, но и той не мислеше да се отказва. — Добре. Ще ми отнеме само минута.

Набра номера, изчака няколко позвънявания и чу поздрав „Бонжур“.

Джули разпозна гласа:

— Итън. Джули е.

— Джули! Благодаря на Бога! Направо полудях, докато те открия! Не ти ли предадоха съобщенията ми?

Тя разбра от отпадналия му глас, че е станало нещо сериозно. Отсреща не беше истинският Итън — свръхзагриженият й чичо! Гласът му звучеше уплашено. Беше паникьосан. Обзе я лошо предчувствие. По дяволите! Трябваше да му се обади по-рано! Надяваше се да е добре.

— Съжалявам. Беше ми невъзможно да се измъкна по-рано. Какво се е случило с теб?

— Не с мен, а със Саманта.

— О! — Джули почувства как по вените й плъзва внезапна студенина. Едва се въздържа да не добави „това ли е всичко?“ и тежко въздъхна — сега осъзна, че бе притаила дъха си. Нищо ново!

— Какво е този път?

— Не зная. Никой не знае. Още не. Затова ти се обаждам.

— Е, тя е изчезвала и преди. Всички лудват да я търсят, а тя изниква внезапно…

— Не е изчезнала. Намериха я в безсъзнание в нейното студио.

— Великолепно — отсече Джули. — Пак свръхдоза. Какъв е последния хит сред наркоманите в Париж тези дни?

— Моля те, Джули. Сериозно е. От две седмици е в кома.

— Две седмици?

— Едва вчера узнах. Незабавно хукнах към Париж. И не е дрога — всички токсикологични тестове са отрицателни.

— Тогава какво…?

— Говорих с шефа на болницата. Никой не знае какво не е наред. Всички тестове са отрицателни.

— Провериха ли я за енцефалит? Менингит? Огледаха ли за признаци от удар в главата? Да не е паднала?

— Да. Да. Изследваха я за всички останали метаболични причини. Болницата е общинска, но лекарите са много внимателни. Казват, че друго не могат да направят.

— Все трябва да има нещо. При всяка кома има причина — комата не е състояние, в което човек изпада без причина!

— Уредих да дойде доктор Елиът като консултант!

— Неврологът? От Оксфорд?

— Да. За него твърдят, че е най-добрият специалист при кома.

— Така е. — Джули познаваше репутацията му. — Никой не може да се сравнява с него. Той ще открие какво е станало!

Както обикновено чичо Итън изваждаше всичките си козове за Сам. Разбира се Джули знаеше, че ще направи същото и за нея, но сякаш винаги само Сам имаше нужда да бъде спасявана.

— Ако и доктор Елиът се присъедини към мнението на останалите, всичко, което ни остава, е да чакаме. Тогава ще преместя Саманта в някой санаториум, където ще… просто ще… чакаме.

— Надявам се той да й помогне.

— Господи, и аз се надявам! Саманта преживя толкова много.

Джули не отвърна. По-правилно беше да се каже, че Саманта сама се забъркваше в толкова много неприятности!

Настъпи пауза. Наруши я Итън:

— Ти кога пристигаш?

— В Европа? — О, не! Нима той очакваше тя да… — Аз, аз не мога. По средата съм на нещо изключително важно. Този проект за виртуална визуализация на паметта, за който ти разказвах.

— О! — Гласът му звучеше покрусено. — Мислех си, че можеш да помогнеш.

— Аз? Та лекарят си ти!

— Не съм практикувал повече от четвърт век — знаеш това!

— Но аз не съм доктор по медицина, а по физика!

— И по неврофизиология. Можеш да добавиш нещо към…

— Нищо не мога да добавя към диагнозата на доктор Елиът. Той е от световна величина. Виж, знаеш, че ако имаше с какво да помогна, вече щях да съм на път за летището. Но не мога. А освен това не мога да мръдна оттук. Проектът е в критична фаза. — Изчака неговите евентуални протести. — Ти ще се справиш и сам, а тук имат нужда от мен.

— Джули… Зная, че ти и Сам не се разбирахте…

Да се разбираме ли?, помисли си тя. Ние не сме си говорили от години.

— Не е това причината. Обещавам, че ще дойда веднага щом се освободя. Наистина.

— Моля те, направи го. Секундата, в която си свободна! Много е сериозно.

— Дръж ме в течение за всяка промяна. Ще ти се обадя утре. Ще поддържаме контакт. Обещавам.

— Много добре. — Тя усети разочарованието в гласа му. — Ще бъда на този телефон.

Джули си взе довиждане и затвори.

По дяволите! Ето я, на двадесет и осем години и все още позволяваше на чичо си да я кара да се чувства виновна. Или пък чувстваше вина заради Сам?

— Всичко наред ли е?

Джули вдигна очи и видя доктор Сийгъл на прага.

— Семейни проблеми — отвърна тя. Изпита внезапно притеснение да му се довери.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Проблеми със сестра ми. Никой не може да направи кой знае какво за нея.

— Сестрата, за която никога не говориш?

Тя кимна:

— Моята лоша близначка.

— Близначка? Възхитително. Искаш да кажеш, че има и друга като теб.

— Едва ли. Тя е най-неидентичната идентична близначка, която можеш да си представиш.

— Някакви неприятности ли има?

Джули обобщи накратко чутото от чичо Итън и доктор Сийгъл й зададе повечето от въпросите, които тя сама бе задала на Итън.

— Не се притеснявай за нищо — каза накрая докторът. — Ще се погрижа за нещата тук. Вземи първия полет за Париж. Бъди със семейството си. Остани толкова…

— О, никъде няма да ходя — прекъсна го тя.

Очите на Сийгъл се разшириха от смайване:

— Твоята сестра — твоята близначка — е в кома и ти няма да си до нея?

— Тук имам много работа, най-вече с доклада за „Брухмайер“. Още повече че тя е в добри ръце.

Погледът му доби за миг странно изражение, после Сийгъл пристъпи и хвана ръката й. Подръпна я към вратата.

— Хайде. Никакви възражения. Ако не искаш да обядваш, тогава ще ти предложа друго.

— Какво?

— Разговор. За приоритетите.