Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (12)

1

Чичо Итън настоя сам да я откара. Каза, че Латинският квартал не е най-безопасното място в града. Още повече че се е срещал вече няколко пъти с хазяйката на Сам — Джули щеше да има по-малко пречки, ако и той е с нея.

Джули не се възпротиви. Всъщност дори се зарадва с нея да има някой, който е запознат с околността.

И сега се провираха през натоварения обеден трафик по булеварда, следващ серпентините на Сена. И Джули не можа да устои на възхитата си от красотата на Париж. Развлекателните корабчета вече плаваха по реката с туристи на борда, а дузината мостове, които я обгръщаха, бяха претъпкани с парижани. Те бързаха от левия бряг към десния и обратно.

— Много промени има откакто не си била тук.

— Да, кога са лепнали тази стъклена пирамида пред Лувъра?

— Не ти ли харесва? Много парижани я считат за дразнещ окото цирей. Сестра ти я обожаваше.

— Мога да си представя.

Завиха и Джули зърна Нотр Дам и острова. При първото си посещение преди много години тя се качи на върха на катедралата досами декоративните фронтони, намигащи към града. Двойка младежи я помоли да им направи снимка с рогато чудовище между тях. После на свой ред я попитаха дали иска да бъде фотографирана.

Тази идея се стори забавна на Джули. Сама? С чудовище?

Тя поклати отрицателно глава.

— Никога не си харесвала Париж, нали? — попита Итън.

— О, много е красив. Но намирам настроението и атмосферата му за твърде фриволни. А може би това е защото Париж винаги е бил градът на Сам.

Тя се обърна към Итън да види дали не го обижда, но той не реагира.

Завиха надясно и Джули забеляза, че вече са на булевард „Сен Жермен“. След няколко минути минаха край входа на исполинския „Жарден дю Люксембург“.

— Била ли си някога там?

— Не. Бях много ангажирана на конференцията.

— Трябва да намериш време…

— И да подуша розите?

Итън се засмя:

— Студиото на сестра ти е точно на булевард „Сен Мишел“, на „Бул Миш“. Мисля, че много прилича на нюйоркския Сохо.

Завиха надолу по тясна алея, минаха покрай един уличен чистач в зелена униформа, който миеше тротоара с голяма четка. През отворения прозорец Джули вдъхна острия мирис на влажен калдъръм.

Уханието и гледките на Париж…

Точно така го усещаше и през онази година в Institut de Science. Това беше хубавото на европейските градове — можеш да се върнеш след години и освен някакво новосъздадено чудовищно творение, хрумнало на някой министър на „културата“, всъщност усещаш, че всичко е така, както си го оставил.

С приближаването на студиото на Сам, Итън ставаше все по-мълчалив. И тогава…

— Кога мислиш, че нещата започнаха да се объркват при Саманта? — попита Итън.

— Започнаха? Не мога да си спомня някога да са били наред.

— Много си сурова към нея. Винаги си била.

Ето пак започваме, помисли си тя. Старото „защо вие двете не можете да сте приятелки?“. Защо той никога не обвиняваше Сам?

Ти пък винаги си бил прекалено отстъпчив към нея, искаше й се да отвърне, но се възпря. Бе забелязала вече пресните тревожни бръчки по лицето на Итън. Може би той обвиняваше себе си.

— Сигурно си прав — каза тя, без да го вярва. — Но Сам винаги е била толкова емоционална, винаги толкова уплашена от нещо. Като порасна сякаш започна да прегръща всяка опасност, но когато бяхме деца, винаги имаше нещо под леглото й. Дори анимацията с Бъгс Бъни я плашеше. А спомняш ли си онзи инцидент в „Харъдс“ по Коледа? Колко годишни бяхме? Десет?

— Така мисля. А ти помниш ли какво я разстрои тогава?

— Не.

— Стана до коледното селце, което „Харъдс“ бяха построили на детския етаж. Ти стоеше точно до нея. Сигурна ли си, че не помниш?

Джули се замисли. Бяха се надвесили над перилата и гледаха как миниатюрният влак пухтеше през заснеженото селце в английски стил, което бе конструирано с удивителна точност за подробностите — дори мъничките коминчета пускаха дим. Внезапно Сам се вкочани и започна да крещи с пълна сила, сякаш я грозеше смъртна опасност.

— Не мисля, че разбрах какво я разстрои. Изпадна в хистерия без видима причина. Дотогава вече бях свикнала с това.

— Аз открих — каза Итън. — По-късно. Тя сподели на своя терапевт тогава, че забелязала пожар в една от къщичките и това я уплашило.

— Нямаше пожар — обади се Джули. — И аз бях там. Щях да го забележа.

— Аз се върнах в магазина и проверих — права си. Нямаше пожар. Но забелязах, че коминът на една от къщичките бе запушен и димът вместо през комина излизаше през прозорците, сякаш наистина къщичката беше пламнала.

— Точно така. Сега си спомням. Помня как сметнах това за странно.

Още един завой в по-тясна алея. Минаха покрай магазин с гигантска глинена конска глава отпред. За любителите на „конско месо“. Джули не си падаше много по месото и мисълта за това…

— Това не те ли разстрои? Не ти ли припомни другия пожар?

— Не. Беше просто един задръстен комин и нищо повече.

Надолу по алеята имаше кафене и няколко чорлави, жилави на вид работници — вероятно алжирци — седяха отвън и пушеха сякаш в очакване на някакъв парад.

— Значи ти не се връщаш към онзи пожар? — Той я гледаше напрегнато. — Никога?

— Да, ако някой спомене думата „пожар“. Да станем свидетели на онзи пожар беше ужасно, но все пак това се случи преди двадесет и три години. Бих искала да не е ставало, но то се случи. И с това е приключено. Онова е минало, а сега сме в настоящето. Времето не спира.

Итън спря на ъгъла. Една жена водеше малко дете през улицата. В свободната си ръка носеше почти еднометрова франзела, увита в средата с бяла хартия. Хлябът, Джули бе забравила хляба, който се печеше В Париж по три-четири пъти на ден. Устата й се напълни със слюнка.

— Ти си щастлива щом можеш да погледнеш това от такава перспектива. Сам не успя да го преодолее. В това е проблемът й. Всички терапевти, специалните училища, нищо не успя да изцели ужасяващите рани от онази нощ. Опитвах се да ви накарам да разговаряте за това помежду си. Раните трябва да се лекуват. Ако ги запушиш, почват да гноят.

Джули си спомни как Итън през определен интервал ги караше да разговарят за нощта на пожара.

— Проветрете мозъците си — казваше той. — Изхвърлете спомена навън. Нека си отиде. — Именно това вероятно помогна на нея, но не и на Сам.

— Само ако Сам си имаше приятелка, на която да се довери — каза Итън — съвсем целенасочено, както реши Джули.

Джули нямаше да му позволи да започне отново.

— Нейната „приятелка“ трябваше да бъде безразсъдна като нея. Не забравяй алкохола и дрогата. Колко училища я изхвърлиха за непристойно поведение? Три ли бяха? Не виждам как можеш да обвиняваш пожара или „липсата на приятелка“. Аз не бях засегната. А сме близначки. И двете присъствахме на ужасната трагедия. Защо това ни се отрази по толкова различен начин?

Итън кимна. Продължаваха по същата алея.

— Вие сте две различни личности. Баща ви беше учен химик, а майка ви бе артистичен тип. Ти и Сам имате еднакъв генотип, но явно двете давате израз на едни и същи гени по различен начин. Ти винаги си била рационална, твърда като скала, а Саманта вземаше всичко присърце и се стремеше към саморазруха. Бих искал ти да можеше…

— Какво?

— Нищо.

— Да се грижа за нея? Да внимавам заради нея? Забравяш, че аз също растях. И никак не ми беше толкова лесно.

Джули не обичаше да си спомня юношеските си години, за това как гледаха на нея като на странна птица заради високите й оценки, за това как никога не бе имала повече от една приятелка, как винаги се чувстваше различна от останалите, винаги „извън“ играта. Обичаше да мисли, че е изоставила цялата тази болка в миналото.

— Зная — каза Итън. — Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Зная, че и ти имаше проблеми. Но някак си винаги съм бил уверен, че ще ги преодолееш. Сам… съмнявам се, че и дотук щеше да стигне, ако не беше изкуството й. Мисля, че през пубертета единствено изкуството я спаси от саморазруха.

Изкуството на Сам. Джули трябваше да признае, че сестра й наистина имаше талант по рождение. Започна сериозно да се занимава с рисуване в гимназията и винаги, когато класът правеше изложба, творбите на Сам неизменно привличаха най-много внимание. Никой, обаче, не смееше да ги приеме твърде близо — нещо като тълпа при катастрофа. Яростно тревожните образи в нейните картини с равна сила омайваха и ужасяваха.

Тя потъваше във всичко свързано с „изкуството“, но рисуването бе сякаш истинската й любов. Дотолкова, че тя се записа в художествено училище в Лондон, вместо в университет. Но тъкмо когато започна да получава признание — бяха споменали името й в една артистична рубрика на „Таймс“ — тя се отказа и избяга на Континента.

Автосаботажът бе още един от специалитетите на Сам.

— Ако си спомняш — каза Джули, — изкуството й едва не я уби. Ако съпругата на онзи театрален режисьор не беше толкова пияна, можеше целта й да е по-точна и ние щяхме да загубим Сам още тогава.

Итън унило се усмихна:

— Тя не ме повика да се разправям точно с онази разгневена съпруга, но имаше и много други.

Джули се усмихна насила. Непоправимата, ненаситната Сам. Прегазваше мъжете както пияница пресушава бутилките.

— Представям си колко разгневени жени е оставила през всичките тези години.

Той кимна:

— А веднъж имаше и разгневен съпруг.

Челюстта й направо увисна като схвана значението на думите:

— Нима искаш да кажеш…?

Той присви рамене:

— И без това вече казах твърде много. Нека да кажем просто, че вкусовете на сестра ти са, хм, „либерални“ и да се задоволим с това определение.

Кога ще се науча да не се шокирам от постъпките на Сам?

— Звучиш сякаш доста време си прекарал да препускаш из Континента и да гасиш пожарите на Сам. Защо? Не мислиш ли, че това може да е допринесло за комплициране на проблема?

— Искаш да кажеш, че аз съм, как беше модния термин, „подстрекател“? Не искам да мисля така. Поне навремето считах, че съм прав. Интересуваше ме най-вече да я държа далеч от неприятностите и да съм сигурен, че има достатъчно пари за храна и наем, за да си върши работата.

— Пари? Ами попечителският фонд?

— Е, както знаеш, вашите плащания се извършват периодично, определен процент всяка година до…

— Докато навършим тридесет и пет. Зная.

Това осигуряваше на Джули малко повече от сто хиляди долара на година, изплащани на втори януари. На тридесет и пет години щеше да получи накуп останалата част от попечителския фонд — около три милиона долара. Тогава сама би могла да субсидира проекта за визуализация на паметта. Но дотогава оставаха цели седем години. А тази година бе решаващата за проекта.

— Сам прахоса последното плащане до средата на лятото — както повечето пъти.

— Какво е направила с него?

— Мога само да гадая. Но не исках липсата на пари да спре изкуството й. И двамата знаем какъв изключителен талант притежава тя. Искам да бъде призната. Искам да постигне слава.

Слава. Колко пъти са чували тази дума, докато растяха? Славата винаги е била най-голямата слабост на чичо Итън. Той ги подкрепяше във всяко начинание, но никога не беше достатъчно просто да успеят в живота. Той искаше те да се прочуят със своята работа, с други думи — да постигнат слава. А това някак не пасваше на неговия спокоен, почти отшелнически начин на живот. Той не жадуваше светлината на прожекторите за себе си, но със сигурност я искаше за своите племенници.

Може би това беше неговото изкупление — щеше да се почувства известен чрез тях. Любопитно.

— Май винаги си бил на повикване.

Той присви рамене:

— Привикнах с това през годините си като интернист. Но стана по-проблемно, когато започнах работа в университета. Шефът на отдела е щедър с отпуските, но аз направо прекалявам. Плащам й сметките, редовно я посещавам и й помагам при нужда, подкрепям я, когато изпадне в паника. А когато се съгласи на терапия, й помогнах да намери подходящия специалист. Ти, от друга страна… — Той се пресегна и потупа ръката й: — Никога не се е налагало да се тревожа за теб. От двете — ти си самостоятелната. Но се надявам, че не си се чувствала пренебрегната.

— Ни най-малко — отвърна Джули и наистина го мислеше. Не искаше никой, дори и скъпият й чичо Итън, постоянно да наднича през рамото й. — Сам винаги е била „хлабавото колело“.

Итън забави скоростта.

— Тук ли е?

— Почти… Не съм сигурен, че можем да паркираме в тази пресечка.

Джули погледна надясно и срещна погледа на мъж с очи като въглени и злокобни мустаци. Инстинктивно натисна бутона за заключване на вратата.

В средата на пресечката имаше няколко жилища от гранит, прилепнали едно до друго и надвиснали над тесния тротоар.

— Там ли е живяла тя?

— Искаше да е близо до галериите на „Монпарнас“. Никога не съм харесвал този квартал.

После Итън спря зад няколко коли, паркирани отляво.

— Тук май е добре…

Той загаси двигателя и излезе. Джули се позабави, не й се искаше да излиза от колата. Защо? Уплаши се от квартала? Или се тревожеше какво ще види вътре? Или пък просто от преумора?

Защо поиска да дойде тук? Какво очакваше да открие? Предполагаше, че желанието й бе да види най-новото превъплъщение на Сам. Сестра й постоянно навличаше „нова кожа“. Може би апартаментът щеше да й подскаже какво бе последното й превъплъщение… и ще я наведе към причината за комата. Може би картините имаха какво да кажат относно проблемите на Сам.

Тя последва Итън по трите стъпала до входната врата. Той натисна звънеца с табелка „Дюпон“ и изчака. Минута по-късно се появи една жена на средна възраст, с превързана около талията износена престилка и кърпа на главата. Зад нея запърха малко момиченце с тъмни коса и очи, което усърдно дъвчеше дъвка.

Жената поздрави Итън като го назова „Доктор Гордън“. После погледна Джули и извика. Обгърна с ръце врата й и зарида като повтаряше „Саманта! Саманта!“.

На Итън му бяха нужни няколко минути за да я откъсне от Джули и да я убеди, че това е сестрата на Саманта. Мадам Дюпон изглеждаше съкрушена. Джули положи всички усилия да разбере скорострелните й въпроси на френски. Мадам Дюпон разпитваше как е другата му дъщеря. Много по-лесно беше да разбере френския на Итън, когато той я поправи относно роднинската си връзка с близначките и й обясни, че за съжаление в състоянието на Саманта няма промяна.

Попита хазайката дали сестрата на Сам може да види апартамента.

— Но разбира се — беше отговорът и тя извади един ключ от престилката си и ги поведе към третия етаж.

Набитата мадам Дюпон се запъхтя, докато стигне последната стълбищна площадка. Поспря да си поеме дъх и се отправи към вратата вляво. Джули отбеляза, че рамката на вратата не беше боядисана, а бравата изглеждаше лъскава и нова.

— Господи! — извика жената при отварянето на вратата.

С ръце на хълбоците тя влетя в апартамента и започна да изстрелва думи на картечен френски, твърде бърз за несвикналото ухо на Джули. Джули пристъпи вътре и замръзна при вида на това, за което крещеше мадам Дюпон.

Студиото на Сам беше опустошено, макар гледката да не беше много по-различна от това, което Джули си спомняше за стаята на Сам като дете. Това бе обичайното състояние на мястото, където живееше Сам. Тя процъфтяваше в безпорядъка.

Обаче хазяйката препускаше наоколо, притиснала ръце до лицето си и сочеше отворените чекмеджета, хартиите по пода…

Итън се спусна да успокоява мадам Дюпон, докато Джули обхождаше жилищното пространство на Сам.

И точно това беше то — пространство. Единствена стая с прозорец в другия край и огромното опушено небе над скосения покрив. В центъра на помещението — празен статив, платна без рамки по всички стени и купчини от тях на пода, неоправено легло в ъгъла и единичен скрин. Празен скрин. Всички чекмеджета бяха издърпани и преобърнати на пода. Сутиени и бикини, няколко блузи, намачкани страници, самите книги.

Поне не се виждаха спринцовки, мярна й се мисълта.

Тя разрови една от купчините с върха на обувката си и нещо металическо проблесна. Наведе се и бутна встрани усуканите един в друг сутиени. Върху дъските лежеше златна верижка. Тя я вдигна и я разгледа. Семпла златна верижка със сплитка рибена кост, без висулка, вероятно двадесет и четири карата. Тя разрови наоколо и намери златен пръстен с рубин. Пъхна и двете украшения в джоба си и се изправи. Скъпоценностите я отегчаваха.

Очевидно този, който е обискирал мястото, не е имал за цел грабеж.

Имаше ли връзка между това и сегашното състояние на Сам?

Тя се извърна да каже нещо на Итън и се озова на десетина сантиметра от една от картините на Сам, ослепителна смесица от оранжево и червено. Джули отстъпи назад да я разгледа по-добре.

Още по-абстрактна от спомените й за творбите на Сам. Не се различаваха конкретни образи. Бе поразена от свирепите цветове и замахвания с четката — сякаш Сам бе искала да прониже платното. Рисунката излъчваше опасност и жега. Осени я прозрението, че ако четката на Сам беше нож, сега пред нея щеше да има само разрязани ивици от платното.

Имаше усещането, че се взира в ядрото на слънцето — преди изригването на свръхнова.

Не е картина, която бих взела в апартамента си.

Джули приближи съседното платно — цялото в сини и черни линии — сърцето на мрака, провокиран по-скоро от страх и безнадеждност, отколкото от гняв.

И следващото, и следващото — емоционалната наситеност на цялата серия беше обсебваща. Тези платна не само й говореха — те сякаш се пресягаха и сграбчваха Джули за гърлото, теглеха я с все сила. Докато обикаляше стаята, те изсмукаха цялата й енергия.

— А-ха — този неин приятел — дочу да казва мадам Дюпон. Беше се поуспокоила и говореше достатъчно бавно, за да я разбира Джули.

— Приятел? — попита Джули. — Какъв приятел?

— О, той през цялото време беше тук, практически живееше в студиото допреди седмицата, когато тя се разболя. После тя не го пускаше. Чух го как й крещи.

— Имаше ли сбиване? — попита Джули.

Тя присви рамене типично по галски:

— Възможно е. Не зная. Не пускаше никого в стаята си през последната седмица. Държеше вратата заключена и я отваряше само когато й носех храна и настоявах да яде. Тревожех се за нея. Но поне се хранеше.

Джули срещна погледа на Итън:

— Звучи ми като нервен срив — каза на английски.

После продължи на накъсан френски към мадам Дюпон:

— Знаехте ли какво правеше тя тук през цялото време?

— Разбира се! Рисуваше. Да, ръцете й постоянно стискаха боя, която се отцеждаше надолу върху палитрата. Забелязах върху статива огромно платно. Но госпожица Саманта изглеждаше зле. Беше много бледа. Очите й гледаха странно. Косата й беше несресана. И трябва да кажа — тя не се къпеше. Мислех, че полудява.

Може би Сам наистина е полудяла, каза си Джули. Защо тази жена не бе извикала някого? Може и да не е знаела кого да повика.

— Ами този неин приятел — той беше ли тук?

— Идваше всеки ден — по много пъти на ден. Толкова силно чукаше по вратата. Но тя я бе залостила отвътре и не го пускаше. Той беше бесен. Много пъти вдигах телефона да повикам полицията, но тогава той си тръгваше.

— Как се казва?

— Джими… тя го наричаше Джими Уолш.

— Къде живее?

Още едно свиване на рамената по галски:

— Не зная. — Тя махна с ръка към празното бюро и разпиляното му съдържание: — Но макар че смених бравата, сигурна съм, че той е направил това.

— Тогава значи той е влизал и излизал, без да го забележите?

— Разбира се. Аз имам шестима наематели. Не мога да следя всеки кога влиза или излиза. Но разбрах, когато той дойде в онази фатална нощ. — Тя посочи към новата брава и рамката на вратата: — Той разби вратата.

Джули потръпна при мисълта за насилието върху вратата.

— Той не я нарани, нали?

— Не зная. Не мисля. Чух удара и тръгнах нагоре, когато той връхлетя отгоре ми и кресна, че Саманта е зле и е в безсъзнание. Аз вече се притеснявах за нея, защото тя не отговори при последното ми чукане на вратата. Качих се и я заварих да лежи на пода пред статива си… тогава повиках линейка. Щом тя пристигна, младият мъж се изпари.

— Виждали ли сте го оттогава?

— Не — поклати глава жената. — Но се басирам, че той е направил това. Зная го. И възнамерявам да се обадя на полицията.

— Мислите ли, че това е наистина необходимо? — попита Итън като докосна жената по рамото: — Бих искал да не го правите.

Джули бе поразена от молбата. Защо не искаше да се намесва полицията? Тогава Итън я стрелна с поглед, който казваше „ще ти обясня по-късно“.

— Не, съжалявам — отвърна жената като се отправи към вратата. — Не мога да търпя разни непознати да влизат в къщата ми.

Тя тръгна надолу по стълбите, а Джули се обърна към Итън:

— Защо да не вика полицията?

Итън огледа стълбището и тихо притвори вратата:

— Защото… аз зная кой е Джими Уолш — отбеляза той с приглушен глас. — И това не е истинското му име. Той се казва Лиам О’Донъл и е издирван от Скотланд Ярд.

— Чудесно! Как ги избираше Сам! За какво го търсят? Наркотици?

— Бих искал да е така.

Джули се смрази:

— Какво е тогава?

— Тероризъм. Издирват го във връзка с бомбардировки на ИРА в Лондон и Белфаст. Дори и преди примирието казват, че е бил подпалвач.

— О, боже! Знаеше ли Сам?

Итън бавно кимна:

— Да.

Джули замръзна в безмълвен шок. В какво, по дяволите, се бе замесила Сам?

— Затова не искам да се намесват полицаите. Ако разкрият кой е този тип, ще дойдат да разпитват и за Саманта. А това ще е опасно за нея. Тук тя не е под защита. Мисля, че засега й стигат толкова тревоги.

— А ти как разбра за него?

— Сблъсках се с него при едно от посещенията ми. Само след неколкоминутен разговор разбрах, че крие нещо. Наех детектив да го провери. Опитах да предупредя Сам…

— Винаги си бил ангелът пазител.

Той въздъхна:

— При Саманта това се налагаше.

— Мислиш ли, че този О’Донъл има нещо общо с комата?

— Не зная. По думите на мадам Дюпон става ясно, че той едва ли е имал време да направи нещо, по тялото й няма белези. Но кой знае?

Джули се огледа наоколо. Изведнъж студиото на Сам й се стори невероятно злокобно… изпълнено с нечие присъствие. Джули се опита да отърси това усещане. Огледа се…

Какво се е случило тук? Какво е станало в живота на Сам, в нейното съзнание по време на тази седмица на отшелничество, преди комата? Какво е рисувала, когато се е отдръпнала в себе си?

— Ами всичко това? — посочи тя картините. — Какво ще правим с тях?

— Ще си останат тук. Платил съм наема в аванс до края на годината и нищо няма да се пипа. Когато Сам се върне, всичко ще е така както го е оставила. Искам тя да може да възобнови живота, изкуството си.

Тя се извърна към Итън.

— Какво сме направили, че да те заслужим?

— Не ставай глупава — с неудобство отрони той. — Правя това, което би направил и баща ви.

На излизане Джули спря пред апартамента на мадам Дюпон.

— Мадам? — подхвана тя, когато жената отвори вратата. — Коя бе последната картина на сестра ми? Казахте, че сте я видели да рисува върху огромно платно.

— А, да, но не зная къде е — отвърна жената. — Стативът беше празен, когато я намерих.