Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (71)

34

Удивителни резултати в университета в Ъруин. Група доброволци гледали филм със серия от травматични събития. Преди филма половината от тях били третирани с пропранолол за блокиране притока на адреналин към мозъка. Другата половина — не. Седмица по-късно групата, която получила бетаблокера си спомнила значително по-малко детайли за травматичните събития във филма, но показала отлично възпроизвеждане на нетравматичните събития. Това може да доведе до превантивно средство срещу синдрома на посттравматичен стрес.

Произволни записки на Джулия Гордън

Вече толкова много си свикнала с мрака във виртуалната памет на Сам, че ясното синьо небе на собствената ти памет те поразява като шок. Вдигаш се и кръжиш, обхващайки с поглед собствената ти мирна панорама.

На първо виждане всичко ти напомня на паметта у Лорийн или на всяка от дузината други нормални пациенти, където си навлизала. Пейзажът около теб е изпъстрен със селца и градове, а точно под теб — остров от небостъргачи — твоя собствен Манхатън.

Но не прилича на познатия ти Манхатън. Този град тук е чист и добре подреден, а улиците се разпростират в спретнати редици. Дори долната част на града, където се намират Гринуич Вилидж и Уолстрийт са методично подредени.

Носиш се над идеалните форми на предградията и навън към околностите, където всяка една ферма представлява идеален квадрат, с правилните очертания на редиците дървета.

Боже!, мислиш си. Толкова е смущаващо. Наистина ли съм такава параноична педантка?

Отляво, по-нататък сред дърветата виждаш да се издига дим. Тръгваш нататък и се спираш. Можеш да се досетиш какво се е запалило в онези гори. Последното, от което се нуждаеш, е още едно повторение на онази сцена.

Поглеждаш надолу към краката си и виждаш, че тук имаш тяло и при това много по-веществено от онова в паметта на Сам. Има логика — това е твоето място в края на краищата. В никоя друга виртуална памет няма да имаш по-силно физическо присъствие.

Отправяш се обратно към града.

Дотук добре, нали? Всъщност не е толкова зле. Разбира се, още не си стъпила на земята и да огледаш разни подробности, но сега нямаш време за това. Трябва да откриеш погребания спомен — ако съществува тук.

Иска ти се да можеше да визуализираш паметта на Сам преди катаклизма и да видиш дали на повърхността има някакви водещи следи към местоположението на смъртоносния спомен. Не те е грижа колко дълбоко е погребан — спомен, който е толкова токсичен, трябва да остави следи на повърхността.

Тръгваш към центъра на твоя град и започваш да се движиш в разширяваща се спирала. Дириш по терена долу нещо, което не е обичайно. Доброто нещо в съхранените спомени е, че и най-малкото изкривяване „щръква“ като пословично възпален палец.

Но градският пейзаж си остава съвършен — чисти улици, гладко движение, спирка на метрото на всеки десет пресечки, раззеленен и изчистен Сентръл парк. Дори Южен Бронкс блести от чистота.

Концентричните кръгове те отвеждат над предградията. Одобрително забелязваш, че метрото тук се издига на повърхността. Колко удобно. Онази педантка Джули не пропуска нищичко. И дори тук, в царството на предградията, историята е същата като в града — нищо необичайно.

Един математически прецизен свят.

Което не е съвсем лошо, мислиш си. Ако не откриеш нещо не наред, никога няма да узнаеш от какво се крие Сам, но поне няма да се тревожиш, че в собственото ти съзнание тиктака бомбен механизъм.

Повишаваш скоростта си, когато напускаш населените райони и се отправяш сред природата. Забелязваш, че релсите на издигналото се на повърхността метро отново изчезват под земята накрая на предградията. Това ли е крайната спирка? Или продължават под почвата? Под теб се простират ферми и нивя в различни нюанси на зелено и златно — нива след нива, засята с царевица, пшеница или соя. Доскучава ти. Започваш да се усещаш в безопасност.

И тогава зърваш нещо пред теб, което изглежда не на място. Няма цвят, както и прецизно правите ъгли на останалия пейзаж.

Стомахът ти постепенно се свива от някакво предчувствие, когато рязко го приближаваш, и после при разпознаването, в него застава буца.

Голо петно.

От всички страни те заобикалят спретнати поля и овощни градини, но ето тук в това парче земя с груби очертания на кръг с диаметър около седемдесет метра, не расте нищо.

Нищо. Нито плевели дори. Никакъв зачатък на зелено не изпъстря това сухо, напукано парче безплодна земя.

Отровено, мислиш си. Отровено отдолу. Лоша почва. Лоша земя. Нездрава основа.

Нещо долу не е наред.

Бориш се с чувството на отмала и прилошаване, което заплашва да те овладее. Ето това е, което търсиш. Това е, което се надяваше, че няма да откриеш. Тук лежи тайната, която може да те доведе до състоянието на Сам. И сега, като я откри, не можеш да я отминеш.

Ще трябва да се заемеш с нея.

Но как? Как да я достигнеш? Да я разровиш? С какво? Нямаш виртуални инструменти. И трябва да си предпазлива — извънредно предпазлива. Едно погрешно движение и ще станеш като растение. Но все пак трябва да има начин.

Обръщаш се и виждаш върховете на твоя град. Може би там…

Носиш се над предградията и отново виждаш релсите. Едната от тях води в посока към оголеното петно. Възможно ли е?

Решаваш, че си заслужава да опиташ, снижаваш се над северната платформа извън тунела и преглеждаш маршрутната карта. Да, релсите продължават на мили разстояние под земята и има редовни спирки по пътя. Но не до безкрайност. Спират на едно място наречено с подходящото име „Край на пътя“.

Не ти харесва.

Обръщаш се и видът на чакащия влак те стряска. Вратите са отворени. Влизаш в първия вагон и те се затварят зад теб. Влакът се задвижва. Към тунела.

Добре осветеният, чист и подреден — разбира се — влак фучи през подземния мрак почти без шум и клатушкане. От време на време покрай него прелетява празен перон, но влакът не спира. Защо ли? Ти си единственият пасажер.

Накрая той намалява и спира на една гара и вратите се отварят със съскане. Някакъв глас съобщава „Край на пътя. Всички пасажери да слизат, моля“.

Това може да е краят на линията, но не е твоето местоназначение. Поглеждаш през предния прозорец и виждаш, че тунелът продължава напред. Низ от поставени нарядко електрически глобуси се вие в мрака. Чукаш на вратата на машиниста.

— Ало? Има ли някой там?

Вратата се отваря и ти си поемаш рязко дъх при вида на Итън на контролното табло.

— Край на линията, госпожице — официално заявява той. — Всички влакове водят дотук.

Ти се отърсваш от шока и си напомняш, че във виртуалната памет всичко може да стане, дори и в твоята.

— Не можеш ли да ме закараш по-нататък? Трябва да отида…

— Край на линията, госпожице — повтаря той. Тогава чертите му омекват и той те поглежда. — Доведох те колкото мога по-далеч, Джули. Трябва да довършиш пътуването сама.

Ти кимаш. Сама… трябваше да се досетиш, че така ще свърши това.

Излизаш от влака, двоумиш се за малко на перона, виждайки мрачната утроба на тунела, след това се понасяш към нея и започваш последния етап от пътуването си.

Следваш низа от електрически крушки като прибягваш от едно светло петно към другото, студената влага прониква през кожата ти и те смразява. Мисълта за незнайния ужас, който те очаква, усилва студа.

Минаваш край пуста спирка — изходът е зазидан с тухли, а перонът е осеян с боклуци и стените — зацапани с графити.

Несъмнено. Околността е западнала.

По-надолу в тунела релсите изчезват. Светлинките се разреждат и стават все по-мътни, докато съвсем изчезват. Движиш се сред съвършен мрак. И докато с усилие напредваш, усещаш мирис на гнило — смесица от плесен, мухъл и загнила плът.

Тук витае смърт.

И страх.

Къде изчезна онази методичност? Това тук прилича на виртуалната памет на Сам. Овладяваш инстинктивния подтик да избягаш, като си припомняш, че онзи чудесен бутон Exit е винаги на разположение. Можеш да се измъкнеш по всяко време, ако нещо те заплаши. И продължаваш с усилие.

И неочаквано изниква остър завой, иззад ъгъла се процежда слаба светлина. Това може да е. Поемаш си дъх и завиваш…

И откриваш, че тунелът е блокиран. На двадесет стъпки се издига масивна гранитна стена. И пред нея, под конуса на светлината има писалище и до него един мъж, който яростно записва нещо в тетрадка. Ти пристъпваш и той прекъсва и вдига очи. Замръзваш.

Натан.

Мъжът, когото допреди вчера считаше за „татко“, изглежда както преди двадесет и три години, когато се втурна обратно в горящата къща. И внезапно осъзнаваш, че той стои зад всичко. Натан е направил нещо с теб и Сам, нещо по-лошо от неврохормоните, нещо ужасяващо.

И ето го тук, съхранен е спомена за него.

— Не можа да се удържиш настрана, а, Джули? — Тонът му е смесица от ненавист и забавление. — Не можа да стоиш настрана. — Той цъка и клати глава. — Много зле. Имах такива огромни надежди за теб. А сега ще останеш с интелектуалния капацитет на зелка. Какво прахосничество.

Ти понечваш да се отдръпнеш, протягаш ръка към благословения бутон Exit. Ще се върнеш някой друг път, за да се изправиш пред това. С доктор С. Сега не си готова. Ти…

— Не бягай — отсича той. — Това няма да ти помогне. Вече задвижи механизма. — Той посочва към цифровия часовник зад него, който започва да отброява секундите, стартирайки от делението сто. — Това е цялото време, което ти е дадено, така че можеш да останеш и видиш дали не можеш да си купиш още.

Спираш. Лъже ли той? Но това не е истинският Натан. Това е един образ, конструиран от собственото ти съзнание. А ти не би излъгала сама себе си. Няма начин.

— Приближи се — казва той и посочва дървения стол с права облегалка пред писалището. — Седни и ще поиграем на един вариант от нашата малка игра. Помниш нашата игра, нали?

Цялата трепериш и фиксирала поглед в препускащия циферблат, пристъпваш напред. Като го правиш, се смаляваш… или той се уголемява. Не, вината е в теб. Отново си малко момиче. На четири или пет години и татко играе с теб на играта с математически задачи. Покатерваш се на стола и хвърляш един поглед към него, преди отново да се съсредоточиш върху смаляващия се брой секунди върху циферблата.

— Не гледай часовника, скъпа Джули. Той само те разсейва. Слушай внимателно. Ето правилата на малката ни игра: Когато ти задавам въпрос, часовникът спира. Ако аз първи дам верния отговор, той се задейства отново и продължава така до следващия въпрос. Ако ти дадеш първа верния отговор, той остава спрял, докато не отгадая първо аз. Честно ли е?

Насилваш се и питаш:

— Какво ще стане, ако достигне нула?

Натан се усмихва.

— Ти губиш.

— Губя какво?

— Твоя разсъдък.

Ледена ръка сграбчва сърцето ти. Знаеш, че не се шегува. Видя какво стана със Саманта.

Още един поглед към часовника. Вече си загубила четиридесет и две секунди.

— Можем ли да започваме? Сега?

— Разбира се. Първи въпрос: Изчисли колко е 5721 умножено по 21.

Часовникът замръзва, както и умът ти.

Винаги си смятала добре в тази игра като дете, но тогава просто прибавяхте и изваждахте. А кой изчислява сега наум? В наши дни вероятно ще използваш проклетия калкулатор, за да преброиш пръстите на краката си.

Неочаквано Натан блъска по клавишите на своя писалищен калкулатор. Чува се зумерът. Намаляването на секундите се възобновява.

— Отговорът — казва той — е сто и двадесет хиляди, сто четиридесет и едно.

Числото проблясва в червено върху бюрото: 120 141… 120 141… 120 141…

— Да пробваме с друга, а? — пита той. — Какво ще кажеш, хм, не знам: Защо не пресметнеш две хиляди сто деветдесет и осем по четиринадесет?

Боже, не можеш да мислиш! Само ако можеш нагледно да видиш числата, ще имаш някакъв шанс, обаче…

— Готово! — крещи Натан и започва да чука по десктопа отново.

Зумерът жужи и часовникът възобновява безпощадната си спирала надолу, когато върху бюрото просветва 30 772.

— Джули, скъпа — казва той със загрижен глас, който те кара да стиснеш зъби. — Трябва по-добре да се справиш, ако не искаш да свършиш като царевична обелка. Да пробваме с друг вид изчисления. Пресметни колко е един милион, сто и единадесет хиляди, седемстотин петдесет и две делено на четиринадесет.

Часовникът спира отново и ти се опитваш да си представиш мислено числото: четиринадесет в сто и едно е седем… в тридесет и едно е две… в тридесет и седем е още две… чуваш клавиатурата на Натан — Не!… в деветдесет и пет е…

Отново зумерът — този проклет зумер — внезапно върху писалището просветва 72 268.

И, о, боже, остават ти само двадесет и една секунди. Облива те студена пот. Тази имитация на състезание е нагласена. Той знае отговорите още преди да ти зададе въпросите. Винаги е било подправено. Никога не е имала шанс.

Как можеш да се надяваш, че ще се състезаваш с него? Та ти не можеш да спечелиш!

И това е целта.

— Има време само за още една — казва Натам. — Да видим…

Нагласено… дори като дете ти не познаваше истинската игра, това, което се прави в действителност, като малко момиченце седеше там и си играеше на глупави…

Но почакай. Ти не си вече малко момиче…

Деветнадесет секунди. Осемнадесет.

А той дори не ти е истински баща…

— Почакай! — казваш ти. — Спри! Това не е твоята къща — това е моята къща, моята територия. Аз не съм твоето малко момиче и не се налага да играя тази проклета игра.

— Времето лети, Джули. Ти знаеш правилата.

— Да вървят по дяволите твоите правила! Тук те не важат. На моя територия ти ще играеш по моите правила и аз не искам да играя тази игра.

Ставаш от стола и с това движение растеш на ръст, достигаш реалната си височина. Коленете ти са омекнали, едва те държат. Поглеждаш към него. И осъзнаваш, че за първи път той изглежда уплашен.

Движи устни сякаш да зададе последния въпрос, но не излиза нито звук. Ти триумфиращо разбираш, че си права. Тук той не диктува правилата на играта — ти го правиш.

В този миг бюрото избухва в пламъци и топлината те кара да се отдръпнеш. Когато погледът ти се избистря, виждаш, че сакото на Натан е пламнало. Огънят бързо се разпростира, докато той е погълнат от пламъците. Искаш да се извърнеш, но не можеш. Наблюдаваш с ужасяващо удивление как плътта му става на мехурчета, как пуши и съска, как крайниците му се гърчат и кривят.

Сред пламъците се извисява глас:

— Бъди проклета, Джули! Ти го направи! Искаше да видиш? Изпълни ти се желанието! Надявам се да се наслаждаваш! Бъди проклета, Джули! Бъди проклета… в ада!

Секунди по-късно огънят сам се потушава и оставя в нозете ти един овъглен, сгърчен труп, точно триизмерно копие на снимката от доклада на съдебния лекар.

Призлява ти, но за това сега няма време. Огънят е обхванал каменната стена зад него — и камъкът гори.

Не. Не е камък. А платно. Картина с маслени бои, която ярко пламти няколко секунди, после съска и гасне като оставя облак дим… и открит коридор.

Стоиш на прага на коридора, до болка искаш да побегнеш, но знаеш, че е твърде късно. Освободила си звяра и сега трябва да се изправиш лице в лице с него — тук или в реалния свят — но трябва да се изправиш. Сега. Споменът е освободен от клетката и ти нямаш избор.

Откъм гърба ти лъхва слаб повей и разпръсва дима пред теб. Постепенно слабият ветрец се усилва, забучава буреносно и те тласка напред, към дима, в…

… във входното фоайе на къщата в Милбърн.

Майка ти стои в средата и държи за ръка теб и Сам. Чичо ти Итън бяга по стълбите. Веднага разпознаваш сцената. Да, тази сутрин беше тук. Итън и Натан току-що са имали сблъсък, а мама каза, че напуска Натан и взема със себе си момичетата. Предупреди Натан да не ви доближава никога.

И внезапно ти вече не си наблюдател — ти си част от сцената. Отново си малката Джули, точно както преди.

 

 

Докато чичо Итън бяга нагоре по стълбите, малката Джули вдига очи към мама.

— М-мамо, на пътешествие ли отиваме?

— Да. На дълго пътешествие.

— И татко няма да идва — казва Сами, не е твърде разстроена от факта. — Той и чичо Итън вече не се обичат. Видях ги… видях ги да се карат.

— Защо? — пита Джули.

Преди Сами да успее да отговори, чичо Итън се появява отново, като мъкне с усилие огромен куфар по стълбите.

— Какво има вътре? Всичките ти принадлежности?

— Почти.

Чичо Итън влачи куфара към вратата и всички замръзват при звука на татковия глас.

— Спри! — крещи той и тичешком се приближава от задната част на антрето. Очите му имат безумен блясък. — Не прави друга стъпка!

Чичо Итън поглежда през рамо, но нито спира, нито си прави труда да отвърне. Той протяга ръка да блъсне стъклената врата, а татко се мята край Джули, сестра й и тяхната майка.

— Не, по дяволите!

Джули зърва нещо в ръката му. Нещо с игла в единия край, като онези инжекции, които й даде докторът при последния преглед.

Татко скача към чичо Итън и вкарва иглата в рамото му отзад. Чичо Итън извиква и изтървава чантата. Двамата се сбиват, крещят несвързано, ръмжат като зверове.

— Спрете! — вика мама. — За бога, Натан! Моля те! Това нищо не променя!

Джули е ужасена… Татко се държи като луд. Силите на чичо Итън постепенно сякаш отслабват, не му достига въздух. Джули пищи, а мама ги отлепва двете със Сами от краката си и се втурва напред.

— Остави го на мира! — крещи тя и се опитва да откъсне татко от чичо Итън.

Но татко се извръща, сграбчва я и я разтърсва като играчка. С оголените си зъби и святкащи очи той прилича повече на звяр, когато захвърля мама с ужасна сила в антрето. Тя се удря в стената, отскача и глухо тупва върху стълбите.

Тилът й се удря в едно от дървените стъпала и тя губи съзнание.

Джули и Сами крещят „мамо“ в един глас и хукват към нея. Джули инстинктивно крещи към другия най-важен човек в живота им:

— Татко! Моля те, татко, помогни й!

Но още като казва тези думи, тя знае, че татко няма да помогне на мама. Татко — закрилата на дома — стои и диша тежко, надвесен над брат си, който е безчувствен като мама.

И внезапно Джули я обзема паника. Основите на нейния дом, на нейното семейство и живот се рушат. Тя поглежда към сестра си за помощ, но Сами ридае неудържимо, свряла лице между гърдите на мама. Никога не е изпитвала такъв страх, толкова е безпомощна и сама…

А татко приближава и в очите му се чете решимост да убива.

Тя пищи в ужас, когато той я сграбчва за ръката и я откъсва от мама. Прави същото и със Сами и ги блъска и двете към тъмната всекидневна.

— Оставате тук! — процежда през зъби той. — Не излизайте докато не ви позволя! — и затваря френските врати зад себе си.

Джули и Сами стенат, ридаят и треперят, като се притискат една в друга в мрака. През стъклото на вратата те виждат как татко се движи във фоайето.

Малко по-късно той се връща. Хваща Джули за челюстта и бута в устата й едно хапче.

— Дъвчи и гълтай! — когато тя не се подчинява, той я плесва и отново заповядва: — Дъвчи и гълтай!

Джули гълта таблетката. Горчивият вкус изпълва устата й и той отива към Сами.

— Ужасна е на вкус! — плаче Сами, а татко я плесва отзад.

— Гълтай!

Когато Джули и Сами са глътнали хапчетата, той отново ги оставя. Те се сгушват в мрака като че завинаги.

И внезапно Джули усеща мирис на изгоряло. Пушекът започва да се процежда във всекидневната. Като мирис от камина, но по-силен.

Сами пищи:

— Пожар! — и сочи през френската врата.

Всекидневната се изпълва с дим. Джули с усилие се изправя и дърпа Сами със себе си. Трябва да се махат оттук. Тя повлича Сами към вратата. Цялото антре е изпълнено с пушек. Тя сграбчва дръжката на вратата. Гореща е, но тя не я пуска и я върти.

Горещината изригва и блъска вратите, пърли косата й. Пламъците ръмжат към тях. Тя се обръща и вика…

Не могат да избягат.

И внезапно я обгръща силна ръка. Някой ги повдига със Сами от земята. Татко! Татко — закрилникът се е отърсил от злата магия и идва да спаси своите две малки момиченца. Сега вече ще спаси всички!

Тя вижда мама все още просната на стълбите, а чичо Итън — на пода. Татко прекрачва неподвижния им чичо и ги отвежда в ясната хладина навън.

Той ги откарва далеч от топлината и ги полага върху мократа трева.

— Останете тук! — казва той. — Връщам се за майка ви.

И те чакат и гледат как пламъците танцуват из цялата къща, чакат татко да спаси мама и да я доведе при тях.

И неочаквано го виждат, пази се от пламъците при вратата, увил е мокра кърпа на главата си. Носи нещо в ръце… да, нещо…

Но това не е мама. Носи пътна чанта и книги. Същите книги, които захвърли в антрето преди малко. Важни книги, като важните му книжа. Той притичва до близначките и поставя книгите върху земята наблизо. После се обръща и се взира в пожара.

— Къде е мама? — пита Джули. — Не я ли спаси?

Но татко не отговаря, дори не я поглежда. Изглежда хипнотизиран от огъня. Отдалечава се от тях в посока на пламналата къща. Стои с ръце върху бедрата и гледа пламъците.

Внезапно Джули забелязва раздвижване зад един страничен прозорец близо до татко. Някакво движение… Там има някой, който чука върху стъклото. Жена — роклята й пуши, а косата й е в пламъци.

— Мама! — крещи тя и Сами се присъединява към нея. — Мамо! — Те стоят така и крещят. Мама е там, добре е, ще излезе навън.

Татко също я вижда. Силите й отслабват, но тя успява да счупи стъклото от рамката на прозореца. То пада върху тревата и тя се надвесва над перваза — половината й тяло е навън, а другата половина — вътре, протяга ръце към него, умолява за помощ, за спасение.

Татко бързо се оглежда наоколо, втурва се към градината и се връща с… мотиката. Въпреки топлината, той протяга мотиката нагоре към нея.

Джули стаява дъх. Татко ще го направи! Татко може да спаси мама!

Но когато мама протяга ръка към мотиката…

Татко я забива в тялото й и мама пада назад в пламъците.

Джули и Сами скимтят в ужас в мрака на нощта. Няма ли да дойде някой и да угаси пожара? Няма ли някой пожарникар да спаси тяхната майка?

Но свидетел е само непроницаемото лице на луната.

Татко изчаква до прозореца и когато мама не се появява повторно, тръгва към тях — един черен силует на фона на пламъците, приближава, надвисва и засенчва къщата и пожара. Остават само осветените от пожара дървета, луната и сянката на татко.

Огънят поглъща всичко.

Дори и луната…

 

 

Не. Няма логика. Не се е случило това.

Ти се откъсваш от малката Джули… и гледаш.

Замаяна, изтръпнала от шок и ужас, ти виждаш как Натан повдига близначките, изпаднали в хистерия и ги хвърля като багаж върху задната седалка на колата на Итън. После взема журналите и платнената торба и ги поставя върху предната седалка.

Той тръгва и усилва скоростта, когато до тях достига сирена.

Не можеш да смелиш всичко, което следва. Виждаш как той отвежда момичетата в сутерена на дома на Итън. Как им натиква още хапчета в устата, докато те плачат до изнемога. Как изстрелва потоци светлина в очите им и повтаря отново и отново да си представят, че баща им се връща в къщата и не излиза оттам… връща се и не излиза… връща се и не излиза… Внушава им, че няма да си спомнят нищо от тази нощ, освен това, че техният татко ги носи към сигурността, татко, който им казва, че се връща за майка им и тича обратно сред пламъците.

И по някакъв начин момиченцата спират да плачат.

И тогава Натан се появява отново, но сега носи брада точно като на брат си и им повтаря отново и отново, че трябва да го наричат чичо Итън отсега нататък, само чичо Итън и че всичко, което ще си спомнят за тази нощ е…

Това се повтаря отново и отново и той добавя нови внушения: Ако си спомнят някога нещо друго от това, което той им казва, ще умрат.

Те ще умрат. Споменът ще ги убие, така че ако искат да живеят, трябва никога, абсолютно никога да не си спомнят какво се случи тази нощ.

И после той ги отвежда в гората, сред дърветата и ги оставя там, под стражата на луната.

Те се гушат една в друга, студено им е, нещастни са и се чудят как са стигнали дотук…

И внезапно сцената избледнява. Нещо повече. Потъмнява. Няма син монитор, няма лента с бутони, няма стойности. Грешка в системата. Хващаш каската си и…