Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (29)

13

Спомените умират. Ако мозъкът загуби синаптичната връзка с даден спомен, той е изличен завинаги — събитието не може да се възстанови от мозъчната конвергенционна система, поне не и без чужда помощ.

Произволни записки на Джулия Гордън

Виждаш го веднага.

Различно е.

Виртуалната памет на Сам показва още по-голямо бедствие, същински постапокалиптичен кошмар. Имаше промяна, влошаване.

Разпознаваш паметните възли, които си посетила преди това, те едва проблясват във все по-гъстия мрак. Къщата с куклите сякаш потъва в плаващи пясъци в овъглената повърхност на паметта и отнася със себе си спомените от детството.

Някои от светещите могилки, които видя на хоризонта при първото си посещение, са изчезнали напълно, а останалите са като пръснати в пустинята цветя.

Лошо. Ако имаше съмнения относно прогресиращото влошаване на паметта на Сам, сега вече те бяха потвърдени. Нейното съзнание, нейният живот, нейното аз — изчезват пред очите ти.

Но почакай… студиото още проблясва. Дали платната вътре са различни? Студиото е ключът, убедена си в това.

Но продължаваш да завиваш надясно. И там на хоризонта нещо все още пулсира. Възбудата ти нараства и ти насочваш ръкавицата и политаш нататък.

По пътя виждаш бяла топка — ослепително бяла — която се търкаля по пътека, диагонална на твоята. Пътищата ви ще се пресекат някъде напред. Гледаш зад нея и търсиш мястото, откъдето е изникнала, но не виждаш нищо и никого. Тя сякаш се движи сама по себе си. Изчакваш да дойде в обсега ти и когато това става, я докосваш. Топката спира. Бляскавата бяла повърхност премигва, докато по екваториалната й линия се оформя ръб. Топката се разцепва и северната й полусфера отскача назад и разкрива вътрешността.

Куб — черен като овъглената повърхност на виртуалната памет. Докосваш го и той се разцепва на свой ред и открива друга бляскаво бяла сфера. Докосваш сферата и нищо не се случва. Нищо не се е загнездило в нея.

Още една побъркана матрьошка. Първата беше Сам в Джули, която бе в Сам, а сега и тази. Има ли причина за наличието само на три кукли? Боже, важно ли е това? И защо две от куклите са винаги еднакви? Какво означава това?

Нарастващото ти раздразнение те изкушава да отхвърлиш цялата тази бъркотия. Но преди да направиш каквото и да е, черният куб прещраква и се затваря върху по-малката сфера, а външното полукълбо се затваря върху куба. Топката започва да се търкаля отново, отдалечава се в неизвестна посока.

Гледаш я за миг и после продължаваш към пулсиращата светлина. Доближаваш и виждаш обширна равнина. Тук-там са пръснати странни фигури, мъж на колене, момиче, което държи птичи скелет в ръце. Многоцветният куб се вихри и разпръсква жива светлина.

Фигурите хвърлят дълги сенки… и сега си спомняш, че си виждала тази картина. Смееш се. Ти познаваш това странно място. Салвадор Дали, един от неговите чудати сюрреалистични пейзажи: „Първите дни на пролетта“. Ти предпочиташ по-ранните и по-реалистичните му творби. Намираш тази картина за тъпа. Но за Сам тя е тревожна, тъжна и обсебваща. Не схващаш защо.

Никога не си разбирала толкова добре изкуството. Всички онези допълнителни курсове, които изкара в училището „Света Мария“, решена да докажеш на Сам, че и ти можеш да бъдеш нафукана фръцла като нея. Само трябват малко повече усилия.

Но не. Дори и с много усилия ти никога не го постигна. Но имаш отлична памет. Виждаш картина и казваш името на художника, на творбата и дори годината, когато е нарисувана. Но какъв смисъл има и с какво ти помага това?

Обикновено с нищо.

Но сега ти навлизаш в картината, виждаш как фигурите се движат, как сенките се протягат до хоризонта, а цветовете пулсират… чудесно е. Невероятно красиво.

И тогава виждаш нещо друго. Нова структура, която не е в картината.

Къща.

Спираш. Нещо ти е познато до болка.

Не се приближаваш. Търсиш първо отговора. Чия е тази къща?

Поглеждаш надолу към лентата с физиологичните данни и отбелязваш, че пулсът и респирациите на Сам се покачват. Защото си тук? Или защото…?

Къщата. Сега вече знаеш коя е. Това е къщата в Пътнам Каунти, в Милбърн. Вашата къща — преди пожара, преди да изгори и да отнеме мама и татко.

Чувството за загуба те удря като с нож, изненадва те. Забавно, мислеше, че си го преодоляла.

Колебаеш се.

И преди си си представяла къщата, дори си мислела за нея, но винаги в пламъци. Винаги огънят от сутерена се втурва към първия етаж и бързо танцува към покрива. Баща ти винаги се втурва навътре, за да спаси майка ти.

Никога не си си представяла къщата такава — спокойна и невредима, с предна веранда и старомодни перила. Фасадата е боядисана в яйчено бяло с корниз от рози.

Те са там вътре, мислиш си.

Мама, татко, са уловени от спомена на Сам, изглеждат както преди.

И все пак не помръдваш. Много ти идва.

Но как можеш да се обърнеш? Как можеш да не влезеш?

Насочваш ръкавицата към старата викторианска къща и се понасяш към нея, отваряш входната врата…

 

 

… Миризмите се носят край теб — богатият остър аромат на пукащото огнище, примесен с уханието на вечерята във фурната — някакво печено. Напръсканият с балсам, натруфен лампион в ъгъла добавя към тази смесица боров аромат.

От кухнята излиза мъж. Тъмна коса, гъсти тъмни мустаци и пронизителни очи.

Татко.

Дума и понятие толкова древни и първични. Сърцето ти спира. Времето спира. Искаш да притичаш до него и да обвиеш с ръце врата му, но не можеш. Ти не си тук. Ти си Скрудж, а това е Коледа в миналото. Можеш само да гледаш.

Виждаш как татко спира до камината и я гледа. Навежда се и взема ръжен. Мушка с него дървата, пронизва ги, кара ги да горят по-ярко и по-силно.

Малките Джули и Сам също приклякат сгушени на стълбите. Толкова мънички, едва ли не току-що проходили, две момиченца с едни и същи престилчици „доктор Дентън“. Няма как да ги различиш, няма как да ги откъснеш една от друга. Те чуват виковете и слизат да видят какво става.

От кухнята излиза още някой и бърше ръце в престилка на цветя. Мама. Русата й коса е на конска опашка, а усмивката — толкова крехка, като че ли ще се „натроши“ всеки миг. Освен когато не гледа към вас.

Мама… като че ли беше вчера.

— Натан — казва тя. — Натан, трябва да поговорим.

Татко продължава атаката си върху дървата, неспособен да остави камината и да извърне лице към жена си.

Накрая той се изправя и бавно подпира ръжена до червените тухли на огнището.

— И за какво по-точно искаш да говорим?

Мама се приближава. Пак бърше ръце в престилката. Иска да ги изтрие, да премахне петното.

— Натан, не мисля наистина това, което казах.

— О, не мислиш ли? Не е ли това, което мислиш? Защо тогава, по дяволите, ще казваш нещо такова?

Мама не помръдва. Отстоява позиция. Поклаща глава.

— Защото ние нямаме живот. Ти и твоята работа, толкова си обсебен от теориите си. Никога не си тук. А когато си… — Тя поглежда към стълбите и вижда двете приклекнали фигурки. — Няма значение.

— Не, Луси, не приемам това „няма значение“. Грижа се за семейството си повече, отколкото можеш да си представиш. — Той пристъпва към жена си. — Но за кого те е грижа теб? Кого обичаш?

Защо й задава този въпрос? И по този начин?

Мама разтърсва глава. Сякаш ще заплаче. Двете момиченца са замръзнали на стълбите, една публика, която вижда всичко, но нищо не разбира.

— Аз… аз…

Още една стъпка и той вече крещи в лицето й:

— Отговори ми! Кого обичаш, по дяволите? За кого те е грижа?

И мама се извръща — бавно, като балерина на пружина. Погледът й попада върху двете момиченца.

Тук има отговор. В тези викове, в бъркотията от миризми и емоции… има отговор.

И тогава някой чука на вратата. Татко се обръща отново към камината и започва отново да пронизва цепениците. Мама се колебае, но отива и отваря вратата.

Това е чичо Итън, изглежда невероятно млад, с по-дълга коса и с много по-гъста брада от сега. Момиченцата толкова се радват да го видят. Дори мама насилва една усмивка.

— Какво става, докторе? — пита тя.

 

 

Отдръпваш се твърде рязко и вече си вън от къщата. Зад теб не се тръшва врата.

Дали споменът свърши, или има още нещо?

Обзета си от силни чувства. И си мислиш: „Аз обикновено не се поддавам на разни чувства“. Господи, това не съм аз. И ти хрумва още по-важния въпрос: Какво прави този спомен тук?

Най-малкото, една част от виртуалната памет е жива и трябва да се радваш на това.

Но започваш да се чувстваш като в минирано поле. И имаш толкова въпроси без отговор.

Натискаш бутона Window и след няколко секунди се появява доктор Сийгъл.

— Да, Джули? Готова ли си за излизане?

— Още не.

Може ли да съществува нещо толкова неустоимо в реалния свят? Като наркотик е. Не мога да се отдръпна.

— Сцената беше доста напрегната. Винаги ли баща ти е бил толкова мрачен?

Незабавно се възмущаваш от това подхвърляне.

— Честно казано, не знам дали сцената беше реална.

— Но ти присъстваше в спомена като дете.

— Но не си спомням тази сцена. Не си спомням моите родители да са се карали или пък баща ми да се е държал по този начин.

— Била си много малка. Може би този спомен е изличен.

— Но не и за Сам. А тя е била на същата възраст.

— Различните хора задържат различни спомени.

— Но защо се сблъсквам точно с тези спомени? Дали процесът е произволен? Или пък конкретните спомени са изплували на повърхността по някаква причина? И ако е така, какво крият те?

— Не какво — намесва се доктор Сийгъл, — а кого. Кого могат да крият, освен твоята сестра?

Мислиш, че той май налучква нещо.

— Би ли могло спомените да провокират някаква остатъчна реакция на съзнанието на Сам или пък на нейното подсъзнание?

Тази мисъл те сепва и възбужда.

— За бога, дали Сам не се опитва да ми каже нещо?

— Това ми звучи малко отвлечено, Джули — отговаря винаги консервативният теоретик. — Но това може би означава, че във виртуалната памет на Сам има повече от едно ниво.

Възбудата ти нараства. Множество нива на виртуалната памет — това не е ново понятие, но никога не си срещала доказателства за него във виртуалната памет на други хора. Не е невъзможно. Тези спомени, които се борят да останат живи, може да са просто трасета, белези на реални тайни, погребани в дълбочина, може би с цели нива по-надолу в съзнанието на Сам.

Боже, как ли изглеждат онези нива?

— Благодаря — казваш. — Ще продължа да разглеждам.

Летиш по-високо, търсиш. Овъглената пустош на паметта се оживява единствено от мътния проблясък на половин дузина възли.

— Изглежда, че виртуалната памет на твоята сестра колабира. Трябва да откриеш път до по-дълбоките нива.

— Точно така. Но как? Да изровя дупка ли?

— Не. Огледай се за достъп, за обща причинна връзка към всички нива.

Носиш се над потъващия към крайбрежните скали Оукууд.

Нещо бяло блясва във водата.

— Видя ли това?

Още един проблясък край тъмния бряг отдолу. Може да е друг отрязък от посланието на Сам.

— Ще отида да видя.

Натискаш с показалец върху прозорчето и се спускаш на около тридесетина метра към нещото, приличащо на лодка, която се носи в мрачното море. Бялата пяна на вълните бие в брега. Вълнението на разбунен океан.

Не, не е лодка. Сега вече виждаш, че е легло. С двама души в него. Сам и Лиам, които се търкалят голи върху чаршафите и се смеят.

Извръщаш се. Не би трябвало да си тук. Нахлуването в интимния живот на Сам е твърде смело. А и не си сама тук. Доктор Сийгъл също гледа. А видеокасетофонът записва. И други хора ще видят това.

Но това ще има значение за Сам, само ако преодолее състоянието си. А тя няма да може да го направи, ако не…

Вдигаш ръка и се приближаваш, носиш се към леглото, точно над него и…

 

 

Сам се смее и прокарва пръсти през червеникавата коса на Лиам.

— А сега защо не ми кажеш кой си всъщност?

Той също се смее, но после поглежда тавана.

— А не съм ли ти казвал? — отвръща. — Аз съм тук като представител на една проклета ирландска компании за внос и износ. — Той се обръща към Сам с топла, обезоръжаваща усмивка.

Но Сам не му вярва. Не, тя вярва на това, което нейният екстравагантен приятел Едмънд, собственик на галерия „Новьо“ й беше казал: „Имам много лоши новини за него, Саманта, макар че разбирам защо го харесваш. Но съм сигурен, че дори при сегашното примирие, той е престъпник от ИРА. Дори не помисляй да се обвързваш с него“.

Но това именно го прави толкова привлекателен. И още нещо, тя обожава грубия му език.

Саманта бавно прокарва ръка по гърдите на Лиам, играе си с къдравите косъмчета. Лиам е достатъчно възрастен, за да има някъде жена и деца. И сигурно има. Но това изобщо не безпокои Сам.

— Трябва да тръгвам — меко казва той.

Сам разтърсва глава:

— Не. Не искам да тръгваш.

Сега неговата ръка, голяма и груба, силна и вероятно много опасна, се протяга и я гали. Пролазва безцелно по гърдите й. Такива огромни ръце, които я галят толкова нежно и си играят с нея.

— Имам работа тази сутрин — казва той.

— Нямаш работа! — засмива се тя. — Не и истинска работа. — И после казва сериозно: — Можеш ли да разбиваш ключалки?

Оскърблението му е преувеличено.

— Няма да ме наричаш сега и крадец, нали?

— Не. Искам просто да узная дали можеш да разбиваш ключалки.

— И защо искаш да знаеш такова нещо?

— Може да имам ключалка, която се нуждае от разбиване.

Той се оглежда из студиото.

— Тук?

— Не… в Англия. В къщата на чичо ми.

— Този чичо, който постоянно се грижи за теб? Той и без това ти дава всичко. Защо ще искаш да крадеш от него?

— Моят чичо крие нещо.

Лиам отново гледа към тавана.

— Чакам деня, когато ще срещна някого, който не крие нищо.

— Мисля, че той крие много неща. И знам точно къде ги крие. В кабинета му има един огромен заключен стенен шкаф. Ако можеш да го отвориш заради мен…

Усмивката му е непроницаема.

— Със сигурност ще мога да го отворя, но не като разбия ключалката.

— Супер! Следващият път, когато замине, ще отлетим за там и…

— О, не, няма. Няма скоро да отида в добрата стара Англия.

Саманта се търкулва отгоре му и стяга с колене гърдите му. Спуска ръце и сграбчва китките му, играе си на арест.

— Да, ще отидеш. Аз ще те накарам.

— Мислиш ли, че ще можеш?

Тя се навежда и го целува силно и болезнено.

— Почакай и ще видиш — шепне Сам.

И тогава го целува отново, вече по-нежно, опитва се да събуди страстта у него. Усеща как той се втвърдява, цялата се отдава на тези целувки, докато той й отвръща и тя отпуска китките му.

Ръцете му я обгръщат и той силно я притиска. Придърпва я по-близо, докато гърдите й опират в неговите.

И Сам бавно се протяга, приплъзва крака под Лиам и го чувства готов…

— Но сега имаш една по-добра работа — палаво шепне тя. — Тогава… ще тръгнеш…

Лиам откликва като я преобръща. Само с едно плавно движение, той я притиска по гръб. Сега нейните китки са приковани. Очите му я пронизват.

Саманта навлажнява устни, гледайки как Лиам свежда глава. Тя извива гръб като дъга, когато той започва да я лиже…

 

 

Навлажняваш устни.

Усещаш ги подпухнали и еластични като че ли…

И още нещо. Боже, усещаш как зърната ти се втвърдяват — сякаш стоиш на течение след като си взела душ. Обвява те хлад и после топлина.

Поемаш дъх. И пак.

Ти откликваш на това, което става тук.

Ти си там, вътре в съзнанието на Саманта, вътре в тялото й и споделяш чувствата, които я обливат. В други възли си поделяла физическата й болка, а сега — емоционалната. Но нещата напредват. Тялото ти реагира — физиологията ти откликва на случващото се в паметта.

Трябва да си тръгваш. Да, знаеш, че трябва да тръгнеш… но, боже, колко е хубаво! Размърдваш се в стола си, топлината се разлива… Толкова хубаво…

 

 

Саманта протяга ръце и ги сключва около главата на Лиам между бедрата й.

— Да-а-а-а! — стене тя. После още по-силно.

Стенание. Звуците може да са от болка, виковете на малко момиченце, което е обелило коляно и вика баща си на помощ.

Но това тук е благословено! Кара всичко останало да бледнее! Няма стая, няма студио с картини около леглото. Няма тъмни платна, които не пускат Сам на свобода.

Лиам се придърпва нагоре и сега е машина за целувки, целува устата и очите й, докато навлиза в нея и започва силния си буен танц.

Продължава да я целува, докато този танц замъглява всичко останало. Чудесно е! Пълна забрава! Жега! Пламтенето на две тела, потни и отчаяни.

И тогава в леглото избухва огън.

Пожар. Леглото е в пламъци. Белите чаршафи стават оранжево-червени.

Саманта отваря очи.

Поглежда Лиам.

Той се усмихва жестоко, като че ли това е бил планът му, да улови тялото й и го изпепели в жега и пламъци.

Той проговаря и това някак я успокоява.

— Сега — казва й той като ускорява препускането, а пламъците магически се отдръпват. Още една целувка и той шепне в ухото й: — Сега!

 

 

Сега!

Думата е като спусък. Сякаш си в мрачна и заключена стая с тежка дървена врата. Стаята е в пламъци и ти стоиш в средата им. Думата отеква в стаята и някак вратата се отваря.

И нахлува вода, приливна вълна, която те събаря, но не угасява огъня.

Тя те блъска из стаята, завихря те във водовъртеж, който те завърта и свлича.

Сега.

Думата зашеметява със своята пряма простота. Не по-късно, не вчера или утре, когато можеш, когато е по-удобно. А незабавно, точно сега.

Дишаш тежко и дъхът ти секва, когато вълните на удоволствието карат тялото ти да тръпне. Нямаш контрол над момента. Няма нищо друго, освен удоволствието, обсебващо и проникващо, поглъщащо всичко останало.

Гърбът ти се извива, очите ти се прихлупват, а ушите ти бучат. Стискаш зъби да не извикаш. Но един кратък стон се отскубва.

Някакъв звън те достига, докато бученето утихва и мускулите ти се отпускат.

Отваряш очи и виждаш премигването на бутон Window. Протягаш трепереща ръка и го стартираш. Оттам те гледа доктор Сийгъл.

— Джули, добре ли си?

— Да. — С усилие изчистваш дрезгавината в гласа си. — Добре съм.

— Тогава какво…?

— Сега ще напусна виртуалната памет.

Затваряш прозорчето и натискаш бутон Exit. Преди екранът да избледнее до синьо, виждаш празното легло.

Прилича на застинало, мислиш си.

Чувстваш загуба и празнота. Знаеш какво се случи току-що и не си уверена как да реагираш, какво да мислиш.

Няма я Сам.

Няма го Лиам. Леглото остава.

Една празна лодка в мрачното опустяло море.