Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (19)

2

Когато заеха масата си в бистрото, започна да ръми. Джули се огледа наоколо из „Пушещото куче“. Карирани покривки, плетени столове, всичко изглеждаше като декор от пътуващ бохемски театър. Предположи, че това едва ли е местенцето, където често обядваше Итън. С местния си колорит подхождаше повече на Саманта.

Джули посочи с ръка около себе си.

— Едно от твоите открития?

Той се усмихна:

— Всъщност чух за него от…

Джули кимна:

— Сам? Да, направо вони на Бохемия.

Изражението на Итън се промени в загриженост.

— Можем да отидем другаде.

Джули присви рамене.

— Не. Тук е добре. — И тя си пое дъх. — Сигурно си мислиш, че съм направена от камък.

— Не. Изобщо не си права.

Итън свали очилата си — и без тях загриженото му изражение подхождаше още повече на чичо им.

Беше роден да бъде изповедник.

Той потупа ръката й:

— Не, не си от камък. Много отдавна съм приел факта, че ти и сестра ти сте толкова различни. — На устните му се появи игрива усмивка. — Не би и могло да бъде другояче.

До Итън се появи келнер.

— Джулия? — повдигна вежди към нея Итън.

Тя потърси думите на френски в паметта си:

— Цитрусов сок, моля.

— Нищо за ядене? — попита я Итън.

Тя поклати отрицателно глава.

Итън си поръча кафе с мляко и лучена супа.

— Сестра ти ми каза, че за супата тук си „заслужава да умреш“. Но да се върнем към различията…

— Да, ние сме различни. Но е много трудно да си загрижен за Сам. Тя вечно се стреми към саморазруха.

По улицата премина син камион галоаз, който бълваше дим. Изхвърлените газове се процедиха през отворените врати на бистрото.

— Никой не те съди, Джули. Не се налага да нападаш Сам.

Джули се усмихна:

— О, да. Има кой да ме съди. Това съм самата аз. — Искаше й се да смени темата: — А ти научи ли нещо за розите?

— Не. Платени са в брой от някакъв мъж, за когото никой нищо не знае. Цветарският магазин е много посещаван. Но охраната на „Сейнт Габриел“ ми съобщи една тревожна новина — видели са някакъв нарушител.

Джули се напрегна:

— Има ли взлом?

— Не. Просто някой обикалял наоколо през нощта и надничал през прозорците.

— Може да е просто зяпач.

Итън извърна очи:

— Постоянно се навъртал около южното крило край стаята на Сам.

Сега вече и тя се разтревожи:

— Мислиш, че може да е онзи — О’Донъл?

— Мога да се обзаложа за това.

Келнерът се върна с поръчката им. Джули вдигна очи и улови как мършавият мъж, типично по френски, я оглежда от глава до пети.

— Кажи ми, Джули, какво мислиш за това, което видя във виртуалната памет на Саманта? Има ли водещи следи към онова, което й се е случило?

Джули отпи от лимонадата си. Усети някой да я оглежда и извърна очи наляво. Мършавият келнер стоеше до друг „гарсон“ и двамата я гледаха. Тя се зачуди дали да потисне потръпването си, или просто да стане и…

Нрави, нрави, каза си накрая. Никога не бих живяла в тази страна.

Пое си дъх:

— Водещи нишки?

— Към причината за състоянието на Саманта.

— Никакви. Поне все още не. Но аз само „съм одраскала“ повърхността.

Итън отново сложи очилата си. Отпи от кафето. Лицето му беше мрачно и набраздено от грижи.

— Може ли да е било изнасилване? Видяхме я с онзи мъж, Лиам.

Джули въздъхна.

— Няма начин да знаем. Нужна е много повече работа. Искам отново да навляза и…

— Какво мисли за всичко това твоят ръководител?

Няма смисъл да посвещава Итън в продължаващия спор с доктор С. Тя грижливо подбра думите си и отклони прекия отговор:

— Смятам да продължа.

Итън отрицателно поклати глава.

— Не съм толкова сигурен, че идеята е добра, Джули. Аз самият искам колкото теб да открия какво се е случило, знаеш това, обаче…

Джули се приведе напред.

— Необходим ми е по-продължителен престой вътре. Ако аз…

Итън вдигна ръка и се втренчи в нея. Очите му сякаш я пронизваха. Джули винаги бе подозирала, че Итън може да я чете като разтворена книга. Не можеше да укрие тайни от него. И въпреки това, той винаги разбираше и прощаваше, каквото и да направеха неговите племенници.

Не че аз съм му причинявала много тревоги, помисли си Джули.

Итън разтърси глава.

— Джули, видях опустошението. Изглежда безнадеждно. Ти си имаш свой живот. Аз ще се погрижа за Сам. Ще подсигуря най-добрите грижи и…

— Не! — Силата, с която изрече думите я изненада. — Няма да се откажа! Има спомени, до които можем да осъществим достъп. Ти видя Оукууд…

— Затова ли искаш да се върнеш там? Защото там има мисли и спомени за теб?

Това бе нещо, за което искаше да говори с Итън. Защо Сам бе съхранила толкова близо до повърхността този стар спомен за малката си сестра?

И защо той бе променен?

— Каква беше онази скулптура? — попита тя. — Каза, че е…

— „Персей“ на Челини. Доколкото си спомням от митологията Персей е обезглавил Медуза. Отрязал главата й и я изпратил на някого, но самият аз не помня на кого.

Странно, толкова странно. Трябваше да се върне и да навлезе по-дълбоко.

И отново този смущаващ въпрос: Доколко този подтик да продължава се подклажда от грижата за Сам и доколко — от научно любопитство или пък от чисто воайорската възбуда да сглоби пръснатите парчета от живота на своята сестра?

— Налага се да видя повече неща — повтори Джули.

Итън кимна бавно и неохотно. Винаги разпознаваше решимостта й. Както по времето, когато Джули настоя да влезе в Нюйоркския университет, отвъд океана, колкото се може по-далеч от Сам и Итън. Никаква съпротива не можеше да промени решението й.

— Добре — дълбоко въздъхна той. — Разбирам, че това е нещо, от което се нуждаеш. Само се надявам да е правилният начин, породен от правилни причини.

Келнерът се върна като бършеше ръце в прикрепената към колана му салфетка.

— Още нещо, господине?

Итън погледна към Джули — тя направи отрицателен жест. Тогава той поиска сметката.

Джули погледна навън и видя отблясъка на неоновата рисунка над бистрото — клекнало куче с цигара в уста — да се отразява върху мокрия тротоар.

Искаше й се да се втурне към болницата. Към заспалата си сестра — приказната омагьосана принцеса, заключена в кулата на собствения си ментален замък.

И аз съм заключена там, помисли си Джули. Част от мен като малко момиче. И кой още, какво още?

— Готова ли си? — попита Итън.

Джули се изправи и последва чичо си към вратата на задименото бистро.

Повече от готова.