Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (37)

2

Итън вече беше гледал първата касета и не искаше да я види отново. Така се чувстваше и Джули след двете изтощителни пътувания във виртуалната памет този ден.

Те оставиха Алма в транс пред екрана на огромния телевизор в хола и се върнаха във всекидневната.

Докато Итън й наливаше още портвайн, Джули го попита:

— Има ли нещо останало от работата на баща ми, освен публикуваните статии?

— Боя се, че не. Огънят погълна къщата до основи.

— Но той нямаше ли офис някъде другаде?

— Една година до пожара той работеше за „ГЕМ — Фарма“ като психофармаколог. В големия отдел за изследване и развитие на компанията, в края на шестдесетте, разработваха нов антидепресант. Познанията на Натан относно химията на мозъка направиха от него ценен специалист. Но той питаеше по-голям интерес към чисто научните изследвания. Изправи се пред борда на директорите на „ГЕМ“ и предложи да продължи с известен брой нови разработки, в допълнение към антидепресантите.

Интересът на Джули внезапно се покачи.

— Какви бяха те? Какво изследваше той?

Итън сви рамене.

— Не зная. Той много рядко говореше за работата си, мислеше, че това ще отегчи всеки друг, освен него. Както вероятно се досещаш, тези от борда видяха много малък или почти никакъв комерсиален потенциал в неговите предложения и му отказаха. Той остана известно време в компанията, но накрая научните му изследвания по неговия проект, както и тестванията за отдела го изтощиха и той не можеше вече да се справи. Напусна и започна да търси дотации за своята научна работа. Боя се, че нямаше голям късмет. И така всичките му книжа и журнали по проекта бяха вкъщи. Всички изгоряха. Там в пожара. Той преследваше една мечта. Не зная каква бе тя, но никога не успя да я осъществи.

Сърцето на Джули се сви за човека, който едва си спомняше. Усещаше родство с него, което се простираше отвъд кръвната връзка. Ами ако и тя не се беше хванала с доктор Мордекай Сийгъл? Можеше да потъне в някаква, тъпа до смърт, изследователска дейност, да бъде отегчена и раздразнена до болка от изпречилите се на пътя й „стени“. Сигурно щеше да обмисля своето напускане и издирване на дотации за изследователската си дейност… точно като баща си.

— Горкият татко — пророни тя. — Ще ми се да имах някаква представа върху какво е работил. — Засмя се тъжно. — Можеше да открия начин да я завърша.

Тя вдигна очи и улови втренчения в нея поглед на Итън. За миг й се стори, че вижда сълзи в очите му.

— Каква чудесна мисъл! — каза той. — Какъв любящ жест щеше да е това, ако беше възможно! Но кой знае? Може би наистина продължаваш неговата работа, без дори да го съзнаваш.

— Е, това вече е поличба!

Итън вдигна чаша:

— За мечтата на Натан — каквато и да е била!

Джули също вдигна своята и отпи. Постояха в мълчание, като се наслаждаваха на момента на единение с някого, отишъл си отдавна, но скъп и за двамата.

После Итън се обърна и си взе пура.

— Мисля да се поразходя малко из градините — каза Джули, докато той започна да припалва пурата си и да замърсява въздуха с облаци дим. — Ще подишам свеж въздух.

— Там е тъмно. Бъди предпазлива.

— Зная наизуст всички пътечки. Мога да премина по тях със затворени очи — освен ако не си променил околността.

Той се усмихна.

— Няма промени. Всичко е както преди.

Джули грабна спортното си яке от килера в антрето и мина през входната врата на стълбите.

Беше хладно и мракът й напомни оголената тъмнина вътре в Сам.

Докато очите й привикнат с нощта, тя видя само няколко познати й съзвездия — Орион, Плеядите, Голямата мечка. Тези стари приятели й внушиха увереност.

Тя пое дълбоко чистия морски въздух и бавно го изпусна навън. Бяха придошли облаци и бяха скрили останалите звезди, а от водата се носеше лека мъгла. Скоро тук ще настане порой.

Това вече повече му приляга, помисли си тя. Сега, наистина, се връщаме в типичното английско време.

Тя зави надясно през алеята за коли и тръгна по лъкатушната пътека, която се спускаше към градините покрай окосените морави. Мина покрай редицата дървета, ограждащи имението и излезе отвъд границите му. Дочу плисъка на Северно море в основата на скалата и вятърът вкочани лицето й.

Стана й студено и тя се загърна по-плътно с якето. Скоро спря до оградата покрай скалистия ръб.

Макар че скалите бяха на доста голямо разстояние от къщата, Итън се боеше, че някоя от тях двете — по-вероятният кандидат беше Сам — ще падне върху назъбените канари долу в тридесетметровата пропаст и постави ограда, още щом се нанесоха.

Джули се облегна на една от подпорите и усети как тя поддава под тежестта й. Очевидно Итън бе оставил оградата да изгние. Нямаше смисъл да я поддържа вече. Спомни си как се промъкваха тук със Сам, дирейки вкаменелости сред скалите. Предполагаше се, че те са пълни с тях. Веднъж намериха останките на праисторическа папрат, вдълбана в скална плоча, а друг път — спирален амонит, който тя съхраняваше години наред. Зачуди се, къде ли е сега? Усмихна се — сигурно в кабинета на Итън.

Взираше се в мрака, вслушваше се в плисъка на вълните по скалите, остави вятъра да прокарва пръсти в косата й, но внезапно усети неясно предчувствие, че не е сама.

Обърна се, но не видя никого. Успя да различи избуялата висока трева и стръковете изтравниче, светлините на къщата през дърветата, но не видя ничий силует.

И без това бе останала дълго тук.

Отправи се обратно към имението като следваше оставените от нея следи по пътеката, докато стигна градините в ниското. Застанала най-горе на ръба на дълбоката падина с форма на купа, тя се опита да си спомни как й изглеждаха градините, когато със Сам играеха тук. А те бяха играли. По време на примирие приличаха на всички други сестри — смееха се, шегуваха се и играеха на гатанки с кукли и играчки. Тук беше тяхното специално място, където споделяха тайните си и се криеха от чичо си. Тук изяждаха сладкишите, откраднати от кухнята, когато успяваха да издебнат готвачката да не ги види.

Но периодите на примирие ставаха все по-кратки, а битките — по-дълги и свирепи и градините се превърнаха във военна зона, окупирана единствено от моментния победител.

И накрая станаха единственото убежище на Сам. Тук тя рисуваше и измисляше да върши какви ли не неща.

Какъв срам, помисли си Джули. Можехме да си останем приятелки… само ако Сам беше по-различна. И — вероятно — ако аз се бях научила да бъда по-опрощаваща… Проблемът е, че все още не знам как да го направя.

Тя слезе по стълбите към центъра на градините в ниското. Положи ръка върху мраморния постамент на слънчевия часовник, който беше „дом“ в игрите им на гоненица.

Джули дочу зад себе си някакво стържене. Обърна се, но не видя никакво движение в мрака. Може би само някое сухо листо бе отвяно по плочника на пътеката.

Но докато обикаляше около постамента и прокарваше пръст по стрелката на слънчевия часовник, тя зърна някакво раздвижване отдясно, нещо, което бе различно от клонче под повея на вятъра. Тя застина и се вторачи, но не установи нищо необичайно.

Време беше да се връща в къщата. Сигурно въображението й се развинти от последното навлизане във виртуалната памет на Сам или пък имаше някой друг в потъналите градини на Оукууд. Която и да бе причината, искаше вече да се маха оттук.

Тя се извърна и забърза по стълбите.

Не бе стигнала до третото стъпало, когато някой я сграбчи отзад. Ръка в кожена ръкавица притисна устата й и задуши вика на ужас. И в същото време нечии силни ръце я повдигнаха от земята.

Джули риташе и се съпротивляваше неистово и отчаяно. Блъсна с лакът назад, но без резултат. Сърцето й лудешки препускаше, а дъхът й свистеше през ноздрите, докато се бореше за повече въздух. Видения на изнасилване и убийства, спомени за участта на бегачите в Сентръл парк проблясваха в ума й и подклаждаха ужаса й.

Но тук — в Оукууд? Безумие!

И тогава до ухото й се долепиха устни и някакъв глас прошепна:

— Ш-ш-т, скъпа, успокой се. За нищо на света няма да те нараня. Имам нужда от помощта ти…

Този глас, този акцент, о, боже, тя вече знаеше кой е!

— Сега чуваш ли ме? — все още шепнейки каза той. — Разбираш ли? Съжалявам, че те изплаших така, но не биваше да крещиш и вдигаш шум. Аз съм приятел на Сами. Разбираш ли? Приятел… и имам нещо да ти казвам.

Натискът върху устата й отслабна.

— Ако обещаеш да не викаш, ще те пусна и ще разговаряме като нормални хора. Обещаваш ли?

Ами ако не обещая?

Джули спря да се съпротивлява. Нямаше голям избор. Той беше много по-силен от нея. А и ако продължава да се бори, какво ще направи той? Ако я пусне, можеше да успее да се измъкне и да вика за помощ, да направи нещо.

Тя кимна и той я пусна. Джули се закашля и всмукна няколко глътки въздух, после се обърна с лице към него. Той беше целият в черно — от плетената шапка до обувките, лицето му представляваше неясно бледо петно на две стъпки от нея. Отвращаваше се от него! Тя замахна с юмрук към лицето му, но той с лекота я блокира.

— О-хо! С дясна ръка! Сестра ти е левачка.

— Копеле такова!

Тя замахна отново, но този път той хвана китката й още във въздуха.

— Стига, сладурче. Без такива! — Той явно се забавляваше и това никак не й се понрави. — Ти обеща.

Щеше й се да е напреднала повече в уроците по таекуондо. Тя отскубна ръката си и просъска:

— Обещах да не викам!

— Това го спази. Но нямам време да преговаряме. Тук съм, за да те попитам за Сами — и да те предупредя за чичо ти.

— И какво има да казва за чичо ми Лиам О’Донъл?

Това го завари неподготвен. Главата му отскочи назад, като че ли ударът й отпреди малко най-сетне го стигна.

— Какво те кара да мислиш, че съм този човек?

— Сам ми каза.

Той я сграбчи за ръцете и едва не я повдигна от земята.

— Сами! Боже, тя събуди ли се? Дойде ли на себе си?

Джули не можа да установи със сигурност дали възбуденият му шепот беше дрезгав от паника, или от радост. Но не това я притесняваше най-много. Усети как неволно откликва на неговото докосване. Топлината на пръстите му премина в нея през ръкавиците, разля се по ръцете й, в гърдите, по-надолу…

— Не — успя да пророни тя. — Все още е в безсъзнание.

— О!

Той я пусна и се извърна.

Топлината се отдръпна. Благодаря на Бога, помисли си Джули. Имаше нужда от цялата си съобразителност, за да се справи с този мъж. Но този отклик — дали беше остатък от Сам, или неин собствен? В края на краищата, тя по някакъв начин бе изпитала най-интимни преживявания с Лиам…

Той отново извърна лице към нея.

— Но ти каза…

— Знаех това отпреди. Зная повече, отколкото можеш да си представиш. Зная също, че Сам мисли, че нашият чичо крие нещо в кабинета си, но то не е нищо лошо…

Лицето на Лиам като че изчезна за миг, когато той прокара ръка по него.

— Не разбирам. Тя ли ти се обади? Тя ми е разказвала за теб. Не умирате от обич една към друга.

— Тя ми каза. Но това няма значение. А сега ми кажи — ти ли изпрати онези рози?

Той се поколеба и отвърна:

— Да.

— Защо?

— Ако си осведомена, значи знаеш, че я обичам.

— Нищо такова не знам. Само ти го знаеш. Ами бележката: „Не се притеснявай. Няма да им позволя да те наранят“? Защо изпрати такава заплаха?

— Не е заплаха! А само обещание. И предупреждение. Проклет да съм, ако зная какво правехте с нея, с всички онези измишльотини, които внесохте в стаята й! Тя ми приличаше на бедна лабораторна мишка!

— Значи ти си бил онзи нарушител, който обикаляше санаториума?

— Да. И тук също съм нарушител. Особено сега, когато докарахте онази кучка, дето бърка в главите на хората. Сами не й се доверяваше. Затова не можеш да очакваш от мен да спра, преди Сами да се оправи.

— Това ли искаш наистина?

— А какво друго бих могъл да искам?

— Моят чичо е разкрил всичко за теб. И той счита, че вероятно ти си предизвикал тази кома. Може би тя знае неща за теб… и ти изобщо не искаш тя „да се оправи“. И май бродиш наоколо за да узнаеш пръв, дали и кога ще се оправи.

Изненадана от собствената си настойчивост, Джули отстъпи назад, несигурна как ще реагира той. Боеше се. Лиам беше едър и силен мъж. И дори да извикаше за помощ, съмняваше се дали щеше да я чуе някой от къщата.

— Ти може да си й близначка — яростно каза той, като размахваше юмрук в лицето й, — но нямаш и наполовина нейното сърце, нито пък една стотна от душата й. — Той отпусна ръка. — Имаш обаче нейната смелост… след като ме обвиняваш, че ще й навредя. Боже, само ако беше мъж!

Джули отстъпи.

— Окей, може и да е някой, за когото работиш сега. Някой, който иска да я отстрани от пътя си.

— Аз не работя за никого. Нещо като наемник съм, сключвам независими договори.

— Да. Внос и износ. Добре. — Тя си пое дъх. — Зная, че си член на ИРА.

— О-хо! И кой проклетник, по дяволите, казва това?

— Моят чичо каза, че Скотланд Ярд те издирват. Истина ли е?

— Вярваш ли на всичко, което чуеш?

Джули стисна челюсти.

— А ти трябва ли да отговаряш на всеки въпрос с друг въпрос?

— Тогава какво те кара да мислиш, че върша такива неща?

Дори в мрака Джули зърна блясъка на усмивката му и бе принудена сама да се усмихне, макар и да положи усилия да го скрие. Истински чаровник беше този мъж! Едър, силен… но чаровен. По-добре да внимаваш с него.

И тогава усмивката му се стопи.

— Ако бях на твое място, щях да разследвам чичо си — каза той. — Щом Сами каза, че той крие нещо, по дяволите, той наистина го крие! Тя каза, че той крие всичките книжа на баща ви някъде.

Джули усети как я обзема хлад. Дали не дойде отвътре?

— Почакай. Не, спри се! Това е погрешно. Всичко, което притежаваше баща ми, изгоря в пожара.

— А, сигурно така са ти казали. Но Сами не вярваше на това. Тя каза…

— Джулия! Там ли си още? Джу-лия!

Джули се сепна. Гласът на Итън — викаше я от посоката на къщата. Можеше да дойде тук само за минути.

Гласът му звучеше вече по-близо:

— Джулия, къде си?

Тя се обърна към Лиам, но край нея нямаше никой. Обходи с очи мрака, но той беше изчезнал. Потресена, тя се загърна с якето и забърза нагоре по раменните стъпала. В целия този епизод имаше нещо нереално. Трябваше да направи проверка дали не се намира отново във виртуалната памет на Сам.

— Идвам, Итън!

Когато стигна горе, той вече идваше към нея откъм алеята за коли.

— Градините — каза той. — Трябваше да се сетя. Какво правеше там?

— Отдадох се на спомени.

— На висок глас? Стори ми се, че чух гласа ти.

Трябваше ли да му каже за Лиам? По дяволите, тя мразеше тайните! Ами ако Сам беше права за книжата на татко? Ако не бяха изгорели? Защо Итън ще ги крие? Винаги бе толкова свръхзагрижен! Имаше ли нещо в тези книжа? Някаква тайна за баща им?

Само се чуй, каза си тя наум, вярваш на думите на известен терорист и на Сам — образец на трезв разум и рационалност!

Но ако все пак за всеки случай…

— Понякога си мисля на глас — отвърна тя. — Едно от преимуществата да живееш сам.

— Да влизаме вътре — каза Итън. — Алма се безпокои, че липсва някакъв запис.

Тя го последва в затъмнения хол, където върху голям екран прожектираха записа на тазвечерния експеримент. Наближаваше края, защото перспективата беше от галерията на долното ниво и картината с лъва в гондолата. После се прехвърли върху недовършената картина върху статива. И преля в черно.

Алма се сепна, когато Итън включи осветлението.

— О! Не знаех, че сте тук! Бях толкова погълната!

— Някакви прозрения? — попита Джули.

Алма се надигна от мястото си и се обърна към нея. Държеше жълт бележник, целия в драскулки.

— Нищо, което да ми изскочи наготово, но има нещо тук — много неща. Трябва ми просто време и повече наблюдения, за да направя изводите. А ти не каза ли, че си навлизала два пъти днес в паметта на Сам? Явно липсва предният запис.

— Това е, защото няма такъв. Моя е вината — забравих да включа видеокасетофона този следобед.

Май печеля много точки в категорията „измама“, помисли си Джули.

— О, много лошо. Какво си спомняш?

Алма ожесточено записваше, докато Джули правеше описание на светещата матрьошка, на кавгата между нейните родители. Разказа й за Сам и Лиам и за техния любовен акт, но не спомена подозренията на Сам относно чичо им.

— Много добре — отбеляза Алма като надраска и последната си бележка. — Много добре. Докато това е още прясно в ума ми, искам отново да прегледам записите.

— Тази нощ?

— Да. Веднага. — Очите й светеха, изглеждаха почти трескави. — Наистина вярвам, че Саманта се опитва да ни каже нещо.

Джули познаваше този поглед. Беше го виждала и преди… всеки път, когато демонстрираше виртуалната памет. Доктор Алма Евънс беше вече спечелена за каузата.

— Наистина ли считаш това за възможно? — попита Итън. — Как би могло да има нещо останало…?

Алма кимна.

— Нейното съзнание е в колапс — масиран токов удар, последван от прекъсване на захранването, е вероятно най-добрият аналог за това, което се е случило. Но нейното подсъзнание може още да е активно.

— Може ли? — попита Итън.

— Е, не знаем със сигурност. Не знаем толкова много неща със сигурност за подсъзнанието, въобще. Знаем, че то приютява спомени и функции, които съществуват, независимо от съзнанието. Обичаите, например, всичките ни навици, всичките ни рутинни дейности съществуват там. Да вземем за пример гризането на нокти. Ти не си казваш: „Дай сега да загризя нокътя на левия си безименен пръст“. Обаче ако имаш този лош навик да си гризеш ноктите, ще се усетиш как несъзнателно го правиш дори и да не го искаш, дори и ако съзнателно се опитваш да го прекратиш. И нещо повече — подсъзнанието знае неща, които не са известни на съзнателния разум — то съхранява някои ненужни подробности, които съзнанието изхвърля. Може да прави интуитивни прозрения, които съзнанието не смее.

— Но подсъзнанието не е толкова организирано колкото съзнанието — добави Джули.

— Точно така! — възкликна Алма. — То е неправолинейно, нелогично, безсловесно и вродено, символично. В това е проблемът. Тези зачатъчни спомени, които наблюдаваме, изглеждат произволни в своята същност…

— Как можем да сме сигурни, че не са произволни? — прекъсна я Итън.

— Не можем. Но ако подсъзнанието е активирано, ако то усеща присъствието на своята близначка и се опитва да комуникира, тогава няма как да не стигнем накрая до един модел.

— Колко дълго ще е това „накрая“? — попита той.

Алма поклати глава.

— Това вече не знам.

Джули не искаше никого да разочарова, но трябваше да се намеси.

— „Накрая“ не бива да стане след много време, тъй като не разполагаме с цяла вечност. Лишено от стимулите и взаимодействието със съзнанието, подсъзнанието също става инертно. И точно това ме тревожи на по-долното ниво — ние видяхме само един активен възел на паметта, но Венеция е очевидно критична точка в живота на Сам. Остатъкът от нивото обаче изглежда мъртъв и потънал. Мисля, че това е злокобен признак. И ако не открия нещо друго там утре… е, тогава мисля, че ще имаме истински неприятности.

Итън въздъхна и извърна очи.

— Искаш да кажеш, че състоянието й се влошава?

— Възлите на паметта си отиват, изчезват… Това е несъмнено.

Алма сграбчи ръката й.

— Тогава нямаме време за губене. Всяка минута има значение. Искам да превъртя тези касети и да ги видя пак незабавно.

— Ще има ли полза? — попита Итън.

— Кой може да каже? — Алма внезапно се превърна в огнено кълбо. — Но ако някой може да намери обяснение, то това съм аз. Мисля, че без скромност мога да кажа, че познавам психиката на Сам по-добре и от двама ви.

Тук си права, помисли си Джули.

— Но искам и двамата да сте тук. Ще имам нужда да ме осведомявате за някои детайли от миналото, така че да мога да отделя фактите от фантазиите.

— Не знам… — понечи да каже нещо Итън.

Алма докосна ръката му.

— Моля те, Итън. Заради Саманта.

Той въздъхна.

— Добре. Но наистина не виждам как ще помогне това.

— А аз виждам. Наистина. — Алма се огледа. — А сега… къде е първата касета?