Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (63)

1

Без да осъзнава къде се намира, но с абсолютната увереност накъде се е отправила, Джули се запрепъва по озарения от зората коридор на втория етаж.

Беше като мъртва, физически и емоционално пресушена.

Не искаше нищо друго освен да пропълзи в леглото си, да издърпа завивките над главата си и никога да не покаже лицето си отново — никога да не мисли отново. Умът и тялото й крещяха за почивка, за бягство, но тя нямаше, не можеше да си го позволи.

И ето че стиснала здраво пред гърдите си експерименталните журнали на Натан Гордън, тя с усилие слагаше крак, един пред друг, докато достигне целта си.

Прекара цялата нощ над докладите. Първоначално в състояние на невероятно отричане тя ги разгръщаше и напразно търсеше несъстоятелност или някакво доказателство, че всичко това е жестока измама, а след това — с бавно нарастващо болезнено осъзнаване, че всичко е… самата истина.

Преди няколко дни бе обвинена, че си е помислила немислимото и то от един човек, който през цялото време е знаел истината.

Джули влезе в спалнята на Итън без да чука, като силно дръпна вратата и я остави да се затръшне.

Итън се размърда в леглото.

— Какво? Кой е?

Звукът на гласа му запали нещо в Джули. Гняв, отвращение, ярост — те я заредиха с гориво и подсилиха решителността й. Трябва да е изглеждала като страховит призрак, когато доближи в здрача леглото, тъй като той с усилие се приповдигна и вдигна ръка в защита.

— Спри! Кой си ти?

И отново пламъкът в нея лумна от звука на гласа му. Тя вдигна тетрадките високо над главата си и ги захвърли с всичка сила към него. Той паникьосано извика, когато те запърхаха и го удариха глухо в гърдите и раменете.

Не даваше пет пари дали ще я изхвърли от Оукууд. Не даваше пет пари за Итън.

— Лъжец! — изкрещя тя. — Лъжец! Знаел си за това през всичките тези години и не си ни казал! Боже, как можа да не ни кажеш?

Итън се отдръпна от нея и посегна към лампата до леглото. Чу го как я щрака и внезапният поток светлина я ослепи за миг.

Когато зрението й се възстанови, тя видя Итън, облечен в раирана пижама, седнал на леглото и вторачил се в старата тетрадка в ръцете си. Изглеждаше абсурдно, но не й беше до смях.

— О, не, Джулия! О, не, не си го направила! Моля те, кажи ми, че не си!

— Не съм какво? Не съм научила истината, която си крил през целия си живот? Щеше ли да ме оставиш да умра без да зная, че Натан — твоят брат, моят „баща“ е използвал Сам и мен като лабораторни мишки?

Итън не вдигна глава, лицето му бе извърнато. Сякаш се опитваше да се овладее. Когато накрая я погледна, изразът му бе жалък и окаян.

— Как можех да ти кажа, Джулия?

— Как можа да не го направиш?

— Кажи ми ти тогава — каза той, в гласа му се прокрадна горчивина. — Кажи ми кои думи щях да използвам да ви обясня, че вашият баща — или поне мъжът, когото всички считахме за ваш баща — е експериментирал с вашите мозъци през ранните ви детски години, като е инхибирал определени неврохормони и е вкарвал излишъци от други. Как просто…

— Той е развил изцяло само лявото ми мозъчно полукълбо, а на Сам — дясното. Изопачил е нашите мозъци и индивидуалност. Направил ни е изкривени на една страна — съвсем целенасочено! — Искаше й се да пищи.

— И как да облечеш това в думи пред едно дете, пред една тийнейджърка, пред една млада жена, която навлиза в живота? Какви фрази нямаха да я накарат да се почувства като цирково посмешище, като жертва, като — както ти каза преди малко — лабораторна мишка? Кажи ми ти как щеше да постъпиш, Джулия!

— Ние пораснахме. Станахме зрели хора и имахме право да знаем истината — упорстваше Джули. — Това щеше да обясни толкова неща.

— И какво щеше да постигнеш с истината — щеше ли да се освободиш? Сега чувстваш ли се освободена, Джулия? По-добре ли се чувстваш? Това повиши ли твоята самопреценка? По-готова ли си да излезеш навън и разрешиш проблемите в кариерата си? По-щастлива ли си сега, като знаеш „златната“ истина?

Джули притвори очи и процеди през зъби:

— Предпочитам да се справя с една истина, отколкото да живея в лъжа. Мога ли да го изразя по-ясно?

— Може би ти ще се справиш с истината. А Саманта? Как мислиш, че щеше да реагира тя? Познаваш сестра си. Представи си как щеше да й се отрази тази истина…

— Истината можеше да я накара да прозре — отвори очи Джули. — И аз също. Винаги съм анализирала всичко до смърт — от математическите задачи до отношенията си с хората. И сега зная защо. Сам никога не е анализирала нищо. Тя откликваше емоционално на всяко решение. Но поне щеше да разбере причината и да направи нещо. Преди да е станало прекалено късно.

Итън блъсна тетрадката настрани. Пое си дълбоко дъх и въздъхна.

— Да. Или пък истината щеше да я наведе да бъде по-резултатна в следващия си опит за самоубийство.

— Никога не сме имали шанс да живеем нормално, нали? — този път меко попита Джули. — Не е честно.

— Не, не е честно. А, честно казано, и аз така смятам. Можех да си прекарам живота щастливо, без да зная всичко. Вместо това, бях натоварен с познанието какво е направил собственият ми брат на моите дъщери и после да съм свидетел на резултата от експеримента през годините. Ти се справи сравнително добре. Но твоята сестра винаги се е люшкала на ръба на отчаянието.

— Но защо го запази в тайна?

— Бях решен да не позволя това да стане публично достояние! Боже, вие двете щяхте да сте анормални таблоидни явления, а Натан щеше да бъде описан като чудовище.

— Той е чудовище, по дяволите!

— И аз така считах в началото. Но никой човек не е чудовище в собственото си съзнание. И докато четях и препрочитах тези журнали, се убедих, че Натан не е мислел, че ви наврежда. Той изглежда убеден, поне на хартия е така, че преимуществата далеч превишават рисковете. И мисля, че експериментът е надхвърлил далеч най-смелите му очаквания. Третирането с неврохормони е успяло твърде добре.

Джули се вторачи в него.

— Не ти вярвам! Този човек — и не виждам какво значение има дали ти е бил близнак, или не — използва твоите деца като опитни зайчета и ти не го мразиш?! Той е знаел, че сме твои деца, а не негови и затова ни е третирал като леснозаменяеми. Би трябвало да си отвратен, Итън! Би трябвало да изличиш от земята всяка следа, че е съществувал и никога да не произнесеш отново името му!

Сега Итън извърна очи към мътния проблясък на деня през прозореца.

— Може би. И аз така се чувствах в началото, но когато разбрах неговите намерения…

— Не ми пука за неговите намерения! Важно е това, което е направил! А то е, че е направил от нас чудовища.

Итън безмълвно кимна и се вторачи в журнала в ръцете си.

— Трябва да приемеш, че само исках да ви предпазя — каза той. — Още от пубертетските си години ме обвиняваш, че съм свръхзагрижен! Сега знаеш защо. Не защото знаех, че сте моя плът и кръв, а защото знаех как Натан си е играл с вашите мозъци. Затова бях винаги нащрек за някакъв признак на нестабилност, за някакво предупреждение за настъпваща декомпенсация. Ти никога не си създавала тревоги. Имаше проблеми с отношенията, но…

— Аз нямам отношения — отсече Джули.

— Може би, но функционираше. Нещо повече — ти се стремеше напред и достигна велики постижения в твоята област. А Саманта… Саманта има толкова голям потенциал, но винаги се е люшкала на ръба на саморазрухата. Направих от това моя мисия в живота — да й подсигуря достатъчно дълъг живот, за да достигне своя потенциал.

— Е, тук се провали.

Джули веднага съжали за резките думи. Итън бе невинен свидетел. Сега вече го разбра. Той не е искал всичко това. Мислел е, че наследява две племенници и после научава, че са му дъщери. И чак тогава научава, че собственият му брат си е играл с тяхното съзнание. Картите му са били толкова шибани, а той ги изигра колкото се може по-добре. Не заслужаваше нейната ярост. Ако си сменяха ролите, не можеше да каже, че би постъпила по-различно.

Той вдигна очи.

— Какво каза?

— Казвам, че тя има много малък шанс да се върне при нас. И това е по вина на Натан.

— Как можа да го кажеш?

— Защото е истина. Той я изпрати в света с един крак и една ръка — и то от едната страна. Тя няма баланс. Най-малкият повей я преобръща. Може и да няма никакъв конкретен инцидент, който да я е отпратил в тази черна дупка.

— А при теб?

Джули впери очи в Итън. И задържа този поглед няколко ужасни секунди преди тихо да каже:

— Може би аз съм следващата.

Тя потръпна при представата да лежи неподвижна в леглото, а мислите й да се топят като сладолед на слънцето, докато не остане нищо.

Ужасяваща мисъл, но Джули нямаше намерение да я отхвърля. Беше реална вероятност.

— Не мога да повярвам. Ти си твърде разумна.

— Така ли? Кой знае какво късо съединение ще стане при тези небалансирани мои вериги? Защото мисля, че това е станало със Сам. Нейното състояние не е резултат от външна намеса. То идва отвътре. Тя се е сблъскала с нещо, с което не може да се справи и дисбалансът, който е създал твоят брат, я е оставил без способите как да се справи с него.

Итън потърка с длани лицето си.

— По дяволите!

— Или…

Итън я погледна.

— Или какво?

— Или пък има нещо друго вътре, с което тя не може да се справи.

— Какво трябва да означава това?

— Не съм сигурна — каза Джули. Тя стана и започна безцелно да обикаля из стаята. — Но имам усещането, че Сам крие нещо. И едновременно с това ме въвлича по-надълбоко. Повечето от тези спомени ги чувствам като отклонения, като клопка, която предпазва навлизането в някакъв друг спомен. Нещо, което я плаши… нещо, което тя потиска.

— Потиска? Какво може да потиска Саманта?

— Не зная — отвърна Джули като го фиксира с поглед. Беше готова да спомене за вероятността тя да е причинила пожара, но й хрумна нещо друго. — Може би неврохормонните инжекции са само върха на айсберга със злоупотребите. Може добрият стар Натан да си е поиграл с нас и по друг начин.

Тя искаше да запали в Итън ярост, да го чуе как крещи, вика и хвърля разни неща.

Но Итън си остана втренчен в нея.

— Виж какво, млада госпожице. Натан може да е загубил мяра в областта на своите изследвания, но зная, че моят брат — не е… педофил!

Джули усети как я жили отрова. Тя не я потисна, а я остави да се излее навън.

— С цялото си дължимо уважение, Итън, ти не си знаел нищо за брат си. — Тя направо изплюваше думите. — Как тогава знаеш, че не е злоупотребявал с нашите малки тела, както го е правил с мозъците ни?

— Не говори така. Натан може да има много недостатъци, но не бе сексуален перверзник!

— По дяволите! — Джули вече крещеше. — Твоят брат е бил способен на всичко! Защо не и това? А ти защо не се гневиш, по дяволите?!

Итън отново извърна очи.

— Може би, може би защото живея с това знание вече четвърт столетие. — Гласът му беше угаснал. — Трябваха ми години, но преодолях гнева. Повече ме беше грижа да се справя с последствията. И не забравяй, че той рискува живота си, за да ви спаси двете от пожара, дори и след като знаеше, че не сте му деца. Това беше подвиг. Аз не съм го забравил. Не забравям и това — неговата саможертва ми даде възможност да отгледам двете си дъщери.

Пожарът… в шока и яростта от четенето на журналите, Джули почти го бе забравила. Може би никой не е чак толкова лош, но Натан Гордън се приближаваше до тази представа.

— И още нещо — каза тя. — Тогава ще те оставя на мира. Как успя да се сдобиеш с копие от постановлението на съдебния лекар?

— Не беше лесно. Но тогава бях практикуващ лекар, помниш ли? Имах връзки.

— И защо ти трябваше такова отвратително нещо?

— Често го гледам.

— Но защо?

Очите на Итън святкаха, когато впи поглед в нея, но гласът му беше леден:

— Да се уверя, че наистина е мъртъв. Всеки път, когато Саманта правеше нещо саморазрушително, аз вземах този плик и разглеждах снимките просто да се уверя, че човекът, който измени мозъците на моите дъщери — на моите, а не неговите дъщери — не се спотайва някъде тук и ми се присмива.

Джули кимна мълчаливо.

— Аз, аз трябва да помисля върху всичко това.

— Пак ще говорим — каза Итън, но Джули изтича от стаята.

И докато вървеше по коридора, си мислеше, че Итън съвсем не е преодолял гнева, както му се искаше.

Това освети собствения й път. Имаше нещо успокоително в това, че някой поделя яростта ти.

Но беше твърде изтощена, за да го обмисля повече. Беше преживяла нещо като Богоявление.

Подсъзнанието на Сам защитаваше блокиран спомен — добре, спомен на злоупотреба. Толкова тривиално и евтино като трик!

Джули си спомни морското чудовище — нещо още по-ужасно лежеше погребано дълбоко в съзнанието на Сам. Споменът е бил толкова ужасен, че подсъзнанието на Сам го бе обградило със стена и облекчило съзнанието от повторна среща с него.

Но ако Сам бе успяла да хване нишката и заобиколи подсъзнанието си, както правят сега нейните спомени? Какво ако чрез своето изкуство тя бе получила достъп до този спомен и тогава…

Боже, така трябва да е било.

Ето защо толкова бавно напредва тя във виртуалната памет на Сам. Ключовият спомен е бил потискан през целия й живот, така че дори и сега, дори след като съзнанието й е рухнало, подсъзнанието на Сам още го пази и блокира пътя на Джули, подхвърля й други спомени, за да я отвлече.

Но спомен за какво? Каквото и да се е случило, как може да бъде толкова ужасно, че самото преживяване на даден спомен може да предизвика такова разпадане на съзнанието? Може да е било просто комбинация от спомена и някаква нестабилност в мозъка на Сам, в резултат от експериментите на Натан.

Така трябва да е. Ако Натан не си бе играл с вътрешната същност на Сам, тя вероятно щеше да се справи с повторното преживяване на потиснатия спомен. Можеше да изстрада други отражения, но нямаше сега да е в кома!

Проклетият Натан Гордън! Дали е направил нещо още по-лошо от това да ги тъпче с неврохормони? Сам бе погребала дълбоко един спомен. Повечето така наречени потиснати спомени са фикция, но Джули усещаше, че този път си има работа с нещо истинско. И какъв потиснат спомен щеше да бъде погребан толкова дълбоко?

Сексуалната злоупотреба.

Повдигна й се. Нямаше ли край това?

Искаше й се да може да заплаче. Щеше да й донесе някакво облекчение. Но тя не можеше да плаче. Натан Гордън се бе погрижил за това.

Трябваше да направи нещо. Да се върне във виртуалната памет и преброди онова трето ниво за водеща следа към скрития спомен. Тогава щеше да има всички отговори и може би ключа към възстановяването на Сам.

Но сега беше твърде уморена. Имаше нужда от почивка.

Отправи се към спалнята си. Само няколко часа и ще бъде добре…