Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (42)

19

Може би трябва да подхождам към коматозната памет на Сам като към сънно състояние. По време на сън тялото е парализирано и затворено към външната реалност. Холенергийните неврони в междинно-генокулярната тилна зона се възбуждат спорадично и изпращат взрив от вълни към по-висшите зони на мозъка. Тези МГТ вълни разкъсват познавателната мрежа на рационално подредения поток информация и допускат ирационални, хаотични мисли, емоции и образи, които се вихрят в съзнанието. На този етап съществува само вътрешната реалност и няма никакви правила. Сънят е производна на „горката“ мозъчна кора, която се опитва да намери смисъл в хаоса.

Произволни записки на Джулия Гордън

Навлизаш във виртуалната памет на мястото, от което я напусна миналия път — галерията на долното ниво. Сърцето ти се свива като се оглеждаш и не виждаш нови картини по стените. Надяваше се да има промяна.

Носиш се извън галерията.

Един „удавен“ свят, огромно пространство застояла вода, накъсана от тъмни и пръснати парчета земя. Долу в небето, отляво, гигантският сърп на луната е увиснал във вечната беззвездна нощ и потъва на хоризонта в безкрайното море от мрак.

Този път на брега не те чака гондола. Обхождаш с поглед мъртвите води и търсиш признаци на живот. Не виждаш нищо и чувството за безнадеждност се задълбочава.

Нощният мрак се сгъстява, когато далечните води удавят луната. Виждаш я как изчезва и се озоваваш в толкова пълен мрак, че той поглъща и вялата светлинка от галерията зад теб.

Мракът нахлува в душата ти и сковава волята ти. Не виждаш причина да останеш тук, нито пък надежда да промениш тази водна пустиня.

Може би, хрумва ти, не ти стиска да го направиш.

Но когато посягаш към бутона Exit, дочуваш стържещ звук зад теб. Обръщаш се и виждаш гондолата, която те чака. Както и преди няма гондолиер. Окуражена, но бдителна да не очакваш твърде много, ти стъпваш на борда, но оставаш права.

И тогава, далеч напред, виждаш искрица. Присвиваш очи към нея. Илюзия? Копнеж?

Не, ето я там — съвсем истинска. Но толкова далечна и толкова неясна, че щеше да я пропуснеш, ако светеше луната.

Дълго пътуване през безбродното море. Искрицата постепенно става кръгче светлина, високо над водната шир. Наближаваш го и виждаш остров, който се извисява на двадесет — двадесет и пет метра над морето. Виждаш мъртви дървета, струпани в центъра и мраморни прагове по склона. Била си тук и преди. В една картина — „Островът на мъртвите“ на Арнолд Бьоклин.

Сега светлината е светещ правоъгълник на върха на острова. Ти напускаш гондолата и се носиш към нея. Скоро разбираш, че това е светлинката на прозорец в една закусвалня. На покрива има надпис „При Филис“ и стъклото на прозореца представлява невъобразима крива. Барманът — с бяла книжна шапка, се е навел и прави нещо под дървения плот. Трябва да е от пресована пластмаса, мислиш си, но прилича на дъб или махагон.

В ъгъла, близо до двете огромни хромирани мивки, някакъв мъж с остър нос седи до жена в червена рокля. Те пушат и пият кафе. От близкия край на плота с гръб към теб седи някакъв мъж с шапка.

Познаваш тази сцена. „Нощни ястреби“ на Хопър. Самотна картина на един град… зловеща картина.

Забравяш за Сам и защо си тук, бързаш към вратата. Ако имаше крака, щеше да се затичаш. Винаги си се чудила каква е тази двойка, откъде идват и накъде отиват, какво си говорят. А сега, най-накрая, ще откриеш това.

Дърпаш дръжката, но вратата не поддава.

Тракаш с ключалката. Двойката на плота се обръща и се взира в теб. Барманът се навежда над бара и казва нещо, което не дочуваш. Той посочва вратата и после надясно. Отстъпваш една крачка и виждаш надпис върху стъклото „Вход през киното зад ъгъла“.

Ти кимваш, махаш и бързаш да заобиколиш ресторанта. Там ти се струва толкова топло и ярко осветено, че жадуваш да влезеш.

Но киното зад ъгъла също изглежда затворено. Надписът е тъмен и изпълнен с несвързани букви. Виждаш името отгоре: „Палъс“.

Чудиш се — не трябва ли да бъде „Палас“?

Но няма значение. Това не е важно. Ти приближаваш до гишето за билети. Отвътре пръска светлина самотна гола крушка, но няма никой. Ти продължаваш нататък, покрай скъсани и избелели афиши във витринки, отиваш към вратата. Пантите скърцат, когато я буташ.

Вътре е тъмно. Но не съвсем. Тъмен проблясък откъм щанда за пуканки. Помирисваш ги, но машината изглежда празна. Предното стъкло е счупено и всичко е плячкосано. Наоколо са пръснати пуканки. Хрускат под краката ти. Придвижваш се навътре и светлината избледнява, докато настъпва мрак като в безлунната нощ навън. Как ще отидеш в ресторанта оттук? Няма логика.

Внезапно виждаш мъждукаща светлинка отпред вляво. Наближаваш и се обръщаш…

Озоваваш се отзад в някакво кино. Празно кино. Нещо се движи по екрана, крещящо и шумно, но картината не е на фокус, а звукът — изкривен. Тогава забелязваш, че киното не е съвсем празно. На най-предния ред седят двама души. Ти се движиш по пътечката. Обзема те любопитство.

Колкото повече приближаваш екрана, толкова повече той се свива и стига размерите на тринадесетинчов телевизор. А пред него седят две малки момиченца на около седем-осем години.

Сам и Джули…

 

 

„Ще убия този зае-е-е-ек!“

На екрана Елмър Фъд в бойно снаряжение и с рогата каска преследва през фантастичен пейзаж като от Валхала, Бъгс Бъни, дегизиран като златокоса немска прислужница.

— Не мисля, че харесвам това предаване — казва Сам като наднича иззад възглавничката, която държи пред лицето си. — Тъпо е.

— Какво, уплашена ли си? — пита Джули. В гласа й се процежда отвращение. — Това е само някакъв тъп анимационен филм! Не участват истински хора.

Елмър Фъд отново извиква убийствената си заплаха: „Ще убия този зае-е-е-к!“ — и Сам се гушва зад възглавничката.

Това вече е прекалено за Джули. Писва й от капризите на Сами. Някакъв герой от анимацията заплашва друг — голяма работа! Правят го през цялото време. И дори ако си достатъчно глупав да ги мислиш за истински, те винаги възкръсват, няма значение какво им се е случило. Виж само какво преживява койотът!

— Стига си се държала като бебе, Сами! Виж го!

Иззад възглавничката се чува приглушено „не“.

— А-ха, не, значи?

Разгневена от предизвикателството, Джули грабва възглавничката и я откъсва от ръцете на Сами.

Сами крещи „не“ и се извръща, като заравя лице в дланите си.

Джули скача отгоре й и боксовият мач започва.

— Не, Джули! Не! Моля те, не ме карай да гледам!

Но няма кой да чуе молбите на Сами.

 

 

Иска ти се да сграбчиш малкото момиченце, което си ти, и да я разтърсваш, докато й дойде умът. Нима не вижда, че сестра й е изплашена, наистина изплашена? Ужасена е от този шумен филм. Но за малката Джули сестра й само се държи тъпо. Кой се плаши от някакви си рисунки? Ще покаже на Сами, че няма от какво да се бои, независимо дали й харесва, или не.

Но сега ти виждаш всичко по-различно.

Вече си започнала да осъзнаваш какво означават за Сам цветовете, щрихите и картините, как нейните възприятия и житейска перспектива са толкова различни от твоите, все едно е израснала на друга планета. Планетата на страха.

И колкото и да ти се иска да спреш това възпоминание, не можеш. Само ти остава да гледаш безпомощно как Джули постепенно надвива сестра си, която никога не е имала достатъчно воля за борба, дори само да се защити.

 

 

Джули успява да дръпне ръцете от лицето на Сами. Задъхана, с усилие, тя повдига главата на сестра си към екрана. Но Сами стиска очи.

— Отвори си очите, Сами! Отвори ги!

— Не! Не искам да гледам!

Ти си раздразнена, не знаеш как ще накараш Сами да отвори очи. Джули гледа към екрана и отбелязва затишие във филма. Опитва друга тактика. Освобождава от хватката главата на сестра си и се отдръпва.

— О, я забрави! Тъпият филм и без това е свършил!

При тези думи Сами отваря очи и поглежда към екрана. Там Бъгс Бъни е проснат върху една скала със затворени очи, отпуснал е ръце на кръста си, а едно самотно цвете ридае над него.

Сами надава пронизителен писък и скача на крака. Тя се взира втрещена в екрана и крещи:

— Той е умрял! Той е мъртъв!

И плачейки, избягва от стаята.

Малката Джули гледа смутено след нея.

— И какво толкова? — тихо отронва тя. — Това е само анимация!

Върху екрана Бъгс вдига глава и поглежда към Джули.

— Е, какво очакваш от една опера — щастлив край?

 

 

Извръщаш се, отвратена от себе си и се чудиш какво ли ще помисли Алма за този епизод. Знаеш, че не си много честна спрямо малката Джули. Няма как да разбере Сам — не владее дори методите, с които да опита да го стори. И сега се съмняваш дали порасналата и помъдряла Джули притежава необходимото за това.

Вероятно е просто предизвикателство или пък нещо по-дълбоко, но опитваш. Опитваш до болка.

Бродиш наоколо и дириш вход за ресторанта, но не виждаш изход. Няма начин да излезеш, освен през входната врата. Бягаш навън към улицата. Но до гишето за билети, блокирала пътя ти, е застанала поредната матрьошка. Тази е с формата на Бъгс Бъни и се люлее напред-назад върху кръглата си основа.

Нямаш време, но не можеш да устоиш и да не видиш какво има вътре. Докосваш куклата и тя се разцепва по средата. Върхът отскача и разкрива Елмър Фъд в ловни дрехи, който се опитва да изглежда свиреп и притиска пушката до гърдите си. Още едно докосване, разцепване и ето го пак Бъгс Бъни с морков в ръка и с онзи безгрижен израз на дървен философ.

Но както се бе случило и с предните матрьошки, и тази стигна дотук. Бъгс в Елмър, а Елмър в Бъгс. Какво значи това? Значи ли изобщо нещо?

Бързаш обратно към тъмната фасада на киното и завиваш наляво. Когато стигаш приветливата светлина на ресторанта, отново дърпаш дръжката. Все още е заключено. Започваш да чукаш по стъклото, но спираш смразена.

Вътре е по-различно. Двойката е в отсрещния край на бара, до мивките — жената с червената рокля е с лицето на майка ти, а мъжът се е превърнал в Итън. Не младия Итън, а Итън в днешно време. Мъжът, който седи сам — той е баща ти. Барманът — Лиам. Вдига очи от това, което пече на скарата, и ти се ухилва.

Объркана и уплашена ти се отдръпваш. Това е твърде налудничаво дори и за стандартите на Сам. Обръщаш се и бягаш, стопяваш се в нощта. Забрави гондолата. Просто бягай.

Мократа луна се е показала наполовина над този удавен свят. Ти се насочваш към нея като предусещаш, че това е пътят към галерията. Докато се носиш, забелязваш нещо да разплисква осветената от луната водна повърхност. Дали не бе онова, което се отърка в гондолата ти миналата нощ?

Ти се снижаваш надолу, но докато стигнеш повърхността, малките вълнички са се разнесли. Ти се луташ наоколо и се чудиш какво ли може да оцелее в тези мъртви води.

Внезапно чуваш плисък. Обръщаш се и виждаш едно пипало, колкото мъжки крак да се развива на повърхността. Черната вода се отцежда от кожата му. Неговото потънало под водата тяло се пресяга към теб, набръчканите, с големината на уста пори са готови да те погълнат.

Ти надаваш вик, гласът ти в реалния свят те сепва. И се втурваш назад като оставяш нещото да потъне отново в морето.

Какво можеше да ти направи? Да те повлече надолу и ти да попаднеш в коматозата на сестра ти?

С тупкащо сърце натискаш бутона Exit.

Ще се върнеш в галерията друг път.

Може би.