Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (17)

7

„Мисля, значи съществувам“ не е пълната истина. По-вярно е да се каже „помня, значи съществувам“.

Произволни записки на Джулия Гордън

Нещо не е наред.

Намираш се в килер, в който няма светлина. Погребана си жива в някаква пещера. Тъмно като в утроба, но я няма топлината. Вероятно има смущение в сателитната връзка — няма образ, нито звук, нищо.

Трябва да се измъкнеш и да се свържеш с доктор Сийгъл.

И тогава забелязваш светлинките. Нищожни мътни проблясъци светлина някъде в далечината. Дали са достатъчно близо, за да ги докоснеш, или са в другия край на Вселената? Няма как да знаеш. Тук няма пропорции, не може да се измери дистанцията.

Овлажняваш устните си. Това ти носи усещане за реалност.

Протягаш ръка и виждаш как тя магически гладко те придвижва напред. Ако имаше крака, сигурно щеше да се препъваш като слепец по маршрут с препятствия. Но сега се плъзгаш леко като ангел през неясната димна завеса. Някъде горе, много далеч виждаш неясно проблясване, като лъча от луна или от умиращо слънце. Но от това не става по-светло в овъглената пустош.

Другите светлинки изглеждат по-близки или пък са се усилили. Очите ти вече привикват с пещерния мрак и ти започваш да виждаш.

Мъничките светлинки пърхат като малки огънчета из бомбардираното поле. Различаваш сгърчени силуети, изкривени структури, приличащи на разрушени сгради сред мътния проблясък. Обръщаш се наляво, за да разбереш докъде се простира това опустошение. Но то е навсякъде, докъдето стига погледът…

Навсякъде. Отдръпваш ръка и спираш…

— Господи!

Собственият ти глас те сепва. Той е единственият звук, който чуваш, откакто навлезе в това пъклено владение.

Търсиш подходящо сравнение. Хирошима. Дрезден след пожара през Втората световна война. Но дори и тогава, при целия ужас, някои от хората са оцелявали, животът отново се е възраждал от пепелищата. А тук, тук нищо не се движи.

И е толкова напрегнато, самотно, толкова потискащо и оголено, че в гърдите ти се свива буца. Искаш да си отидеш. Това, което виждаш, няма нищо общо с представите ти. Да, искаш да си отидеш, дори и само заради това — да се увериш, че ще можеш да го направиш. Искаш да свалиш шлема и да закрещиш: Светлина, дайте ми светлина!

Но се овладяваш. Знаеш, че това е само виртуална памет, толкова безобидна колкото тази на Лорийн, със същата структура — нервите свързват възлите на паметта. Някъде долу, нервните окончания на Сам се преплитат и се свързват помежду си, съпоставят събития и опитности по каналите, които отвеждат емоциите и чувствата й, както и цялата информация, в съзнанието й.

Но не виждаш нищо да се движи тук.

Навлязла си в царството на мъртвите.

Внезапно бутонът Window започва да просветва. Натискаш го. Прозорчето се отваря и се появява доктор Сийгъл. Изглежда посивял от тревога.

— Джули! Джули! Махай се оттам!

— Защо?

Ти знаеш прекалено добре защо, но искаш някой друг да ти го каже.

— Опустошението! То — то е невъображаемо! И няма как да не те засегне!

— Не си сигурен в това.

— Не искам да споря, Джули. Тук е по-зле, отколкото и двамата сме виждали и в най-страшните си кошмари. Излизай, Джули. Излизай още сега!

Готова си да се подчиниш, искаш да задействаш бутона Exit и да се върнеш към реалния свят на топлината, светлината и живота, когато забелязваш син проблясък някъде към центъра на сгърчените структури, населяващи виртуалната памет. Бледосиня светлина, студен пламък — малък и трепкащ като сигналната лампичка на готварска печка.

— След минута — отговаряш на доктор Сийгъл. — Първо искам да проверя нещо.

— Джули, умолявам те…

Ти отново задействаш бутона Window и доктор Сийгъл изчезва.

Поемаш си дъх и протягаш ръка. Ръкавицата ти тежи. Действаш решително. Ръката те придвижва към синия пламък и ти се носиш над увредените нервни възли. Проследяваш изровените като от плъхове канали, водещи от една структура към друга. Повечето са сринати, пропукани на места по дължината си, като скъсан водопровод.

Ти поглеждаш надолу към тях и очакваш нещо да прошумоли — някаква плъхоподобна твар, която може би се изхранва сред руините.

Ако имаше ръце, щеше да ги потъркаш една в друга, за да прогониш този хлад…

Хлад? Защо ти е студено? Със сигурност не и от виртуалната памет на Сам. Една виртуална памет не носи усещания, можеш само да я наблюдаваш. Вероятно е твоят емоционален отклик при вида на тази пустош. Или пък някой е оставил отворена вратата и студеният въздух се процежда в стаята. Но от самата виртуална памет не биха могли да се породят усещания. Това просто не може да стане.

Очите ти съвсем са привикнали с мрака и сега ти отличаваш мътно проблясващи могилки, които изпъстрят руинирания хоризонт. Те просветват с по-топла, подканваща светлина от синия пламък пред теб.

Може би са възли на паметта? Има ли все още някакъв живот тук?

Гледаш напред и сега вече си по-близо до синия проблясък. Той не ти напомня на бомбардирана сграда. Нито пък е Айфеловата кула или къща с ограда от летви. Само една студена синя сфера.

За миг се отдръпваш и се взираш в синята орбита. Не си виждала нищо подобно на нея в оголения пейзаж. Ако има какво да научиш, точно оттук трябва да започнеш.

Вдигаш ръкавицата и сякаш ръката ти сама се протяга, за да докосне синята сфера и да я сграбчи.

Започваш да пропадаш в нея, синята светлина сякаш те поглъща. Твърде късно е да спреш. Обзема те мигновена паника от безформения студеносин огън. Чуваш шум. Отваря се врата, подрънкват ключове, светлината изчезва и ти се озоваваш в някаква стая.

В студио.

Студиото на Сам. Беше тук миналия ден. Оглеждаш се наоколо. Подът е чист. Бюрото на Саманта е непокътнато, а чекмеджетата са затворени. Студиото изглежда прекалено подредено. Няма и следа от нечие нахлуване. Нищо от това, което видя тогава.

Обръщаш се наляво и виждаш платната. Едното е покрито с пронизващи синьо-черни мазки — излъчва насилие и прилича на това, което в реалния свят видя в студиото. Насочваш ръка към него и се приближаваш.

Боите блещукат. Като че ли някаква извънземна лава се изцежда от платното. То се променя пред очите ти. Сякаш оживява. Дали подсъзнанието на Сам се опитва да довърши работата й? Или пък иска да я унищожи?

Изчакваш, но от вихрещите се мазки не се оформя нищо разбираемо.

Обръщаш се още по-наляво. Забавяне, като че ли за командата ти „завой наляво“ трябва още време, за да бъде обработена. Което наистина е така. До стената е облегнато друго платно, но то прилича на творба от старите майстори — по-точно, на платно от Брьогел. Селяни по време на жътва. Жени в колосани одежди, мъже с раздърпани панталони и прикрепени с ремък към раменете им снопове пшеница.

Знаеш, че си в студиото на Сам, на нейното работно място. И все пак тук намираш платно, което очевидно не е нейно. Или пък не е така — може да го е нарисувала и продала през някоя от всичките онези години, през които почти не си говорехте. Може да е нарисувала стотици такива.

Виждаш как платно също се размърдва. Поглеждаш към горния десен ъгъл — там съзираш малък червен демон с вила. Той се снижава над селяните. Насочва към тях вилата си с демонична решителност. Ето го — връхлита върху един селянин и пронизва злобно клетника, който се гърчи върху вилата. В същото време нивата се разцепва, зейва огнена яма и демонът хвърля нещастника в пламъците.

— Не!

Собственият ти глас те сепва. Но не защото е пронизал тишината, а заради внезапния прилив на ужас, който те кара да крещиш. Защо трябва този оживял грубиянски образ да те тревожи толкова? Това дори не е реална картина.

И въпреки това — да гледаш как горкият човек се мята и се огъва да се спаси от пъкления огън, а ти да не можеш да му подадеш ръка и да му помогнеш. Безсилието къса сърцето ти.

Демонът изчезва и тогава…

Всичко започва отначало. Като в някакъв кръг платното се връща в първоначалния си вид с щастливите селяни, после демонът в горния десен ъгъл пак възобновява пъклените си действия.

Отдръпваш се и се извръщаш, търсиш други картини в това студио, каквито и да са, само не тази.

Откриваш голямо платно, увиснало отляво над нереално острия ъгъл на стаята. Огромното платно е празно.

Но не, трябва да си пропуснала нещо. В горния десен ъгъл виси луна — по-скоро пълната луна всъщност плува в горната част на платното. Жълта, сънлива луна…

Мислиш си — сънлива луна. И това означава нещо за теб. Сънлива луна.

Това платно също те тревожи. Сънлива луна. Защо нейно изображение ти се струва толкова важно?

От колко време си тук?

Чуваш шум зад себе си — някакво пращене. Нещо като горяща камина. Ти вдигаш тревожно треперещата си ръка — безтегловния ти придатък във виртуалната реалност. Плавно се придвижваш.

Намираш друго платно. Лъв с огнена грива гордо се е изправил в елегантна венецианска гондола, изрисувана в червено и златно. Пламтящата глава съска и пращи. Пръстите ти се протягат към платното, ти се приближаваш. И то ли е рисувано от Сам — още една нейна творба, продадена през годините, загубени за вас двете?

Извръщаш се.

Забелязваш нещо на пода — сред необятното празно пространство на виртуалността.

Стилет за палитра — с все още натрупана по него засъхнала синя боя, сякаш е бил изпуснат в бързината.

Приближаваш се — плъзваш се безшумно, сякаш ти си призракът, а не всички тези образи. Програмата отразява подходящите жестове и свърза предметите. Виртуалната ти ръка хваща ножа за палитрата. Разбираш, че ще подредиш отново стаята като махнеш единствения самотен, изгубен предмет.

Държиш го и се чудиш, защо Сам го е изпуснала. Да, той е бил изпуснат. Усещаш това.

Зад теб се тръшва врата и те сепва. Звучи като изстрел сред мъртвата тишина и ти за малко не извикваш. Чуваш пиянски смях. Обръщаш се.

И виждаш своята сестра.

И тогава — ти си твоята сестра и говориш:

 

 

„Казаха ми лоши неща за теб…“

Саманта гледа как Лиам влиза в нейното студио безшумно като котка, оглежда се нервно и неспокойно наоколо. Дългата му вълниста червеникава коса е дръпната зад ушите. Пронизителните му, блеснали очи шарят тук и там. Теренът е непознат — един чужд за него свят. Сам намира дезориентацията му за забавна.

Той пристъпва навътре в студиото и спира.

— Тази стая не е ли малко мрачничка за студио?

Тя се усмихва и се обляга на стената. Лиам е само една тъмна сянка в нейния апартамент. На колко е години — на тридесет? На тридесет и пет? Трудно е да се каже. Лицето му е дълбоко набраздено. Саманта си мисли, че бръчките му са вдълбани от болка.

Наслаждава се на усещането си, на страха си, примесен с възбуда…

— Тук имам небесни светлини. През деня мога да направя мястото наистина жизнерадостно. Ако го поискам. Ако поискам въобще някога да бъде „жизнерадостно“.

Тя затваря вратата с крак.

Звукът отеква в стаята. Саманта протяга ръка и докосва широкото рамо на Лиам. Той се извръща към нея.

— Не те доведох да разглеждаш студиото ми — казва тя.

Той се ухилва и зъбите му проблясват в мрака.

— Наистина ли?

И тогава той се приближава и я притиска до стената, после здраво я обгръща и я събаря върху грубите дъски. Устните му покриват нейните и той преднамерено бавно притиска тялото си в нейното.

Тя простенва и звукът, който издава, е възбуждащ.

Усеща силните му ръце, които обхождат тялото й, бедрата й, гърдите, плъзват нагоре по врата, когато…

 

 

Не виждаш нищо. Сестра ти, този мъж — и двамата ги няма. Изчезват като призраци.

Какво стана току-що? Ти някак си се вмъкна в спомена. Не, „вмъкна“ не е точната дума. Ти бе изтръгната от позицията на наблюдател и бе хвърлена презглава в съпреживяването. Усети неговите устни върху своите, ръцете обхождаха твоето тяло…

Господи, ти почувства всичко. Не бива да го казваш на доктор Сийгъл.

Как стана това? Не би трябвало да се случи. Не можеше да се случи. Освен ако не…

В ума ти проблясва предупреждението на доктор Сийгъл: Вие споделяте не само миналото, но и идентичен генотип. Това е непредвидима и вероятно опасна ситуация…

Е, прав беше, че е непредвидима. Да се надяваме, че греши относно опасността.

Но какво стана с останалата част от сцената?

Нима нещо я накара да приключи? Това ли е събитието, което е провокирало коматозното състояние на Сам? Толкова много въпроси…

Вглеждаш се отново в черно-синята картина — или в това, което е било някога картина. Платното е празно, боята е изтекла в локва на пода, образът го няма.

Което означава, че този мъртъв виртуален спомен се е променил — поне тази част от него. И не непременно — към по-добро.

Хрумва ти една мисъл: Ако нещата тук се променят, може ли да се е променило и нещо навън? Твоето присъствие помага или вреди? Ти като че ли се препъваш наоколо.

Нямаш представа за времето. Но преди да си тръгнеш, искаш да погледнеш и отвън. Може би ще успееш да уловиш остатъка от спомена на Сам с Лиам. Какво те движи — лениво любопитство? Внимавай, защото това е първокласно нахлуване в интимния живот.

И за пръв път, вероятността да станеш свидетел на случилото се със Сам, на това, което някой й е сторил, те плаши. Ще издържиш ли?

Обръщаш се и приближаваш вратата на студиото. Плъзваш се обратно в мрачната нощ на виртуалната памет. Всичко наподобява до голяма степен вече видяното — прокъсаните артерии, сгърчените структури на възлите, приличащи на яростни, модерни скулптури. Нищо не се е променило — или пък не съвсем? Не си сигурна, но те поразява усещането, че на хоризонта светещите могилки като че ли са намалели.

Виждаш не толкова отдалечен възел, осветен от топло сияние, а не от разсеяната бледа светлина на останалите. Плъзваш се към него. По пътя като че съзираш някой да стои изправен долу. Предпазливо приближаваш. За миг мислиш, че това е Сам, и тогава осъзнаваш, че това е само една кукла, която прилича на Сам — едно много нескопосано подобие. Всъщност, образът на Сам, изрисуван върху гигантска двуметрова кратуна. Като онези боксови круши-играчки.

Докосваш я с иконката на ръкавицата и тя започва да се клати напред-назад. И се разцепва на две, напреко по средата. Горната половина изхвърчава и вътре се открива друга кукла, която вече прилича на теб. Ти осъзнаваш, че това е една гигантска матрьошка, в която куклите са вместени една в друга. Сам ги обожаваше, когато беше малка. Отваряш матрьошката и вътре откриваш друга по-малка кукла. Отваряш и нея и намираш нова, по-малка, и още една и така нататък, докато стигнеш средата, където живее най-мъничката кукла, която вече не може да отвориш.

Последната кукла — е онази, която няма тайни.

Докосваш новата кукла и тя също се разцепва и разкрива още една Саманта, идентична на първата, но е с ръст по-малък с една трета от нейния. Докосваш и нея, но нищо не се случва. Това е. Няма повече кукли.

Сам, Джули, Сам. Защо? Трябваше ли тази последователност да означава нещо? Или те са си просто… тук?

Ти вече си съвсем объркана, но продължаваш. Оставяш малката кукла Сам да си седи в долната половина на куклата Джули, която пък се е наместила в долната половина на куклата Сам, клатеща се напред-назад. Последната Саманта се люлее…

Стигаш до светлинката и виждаш една огромна къща — масивна, чудовищно голяма сграда. Великанска каменна постройка, разположена сред военната зона в паметта на Сам. Прилича много на йоркширската къща на Итън в Оукууд, но е неимоверно голяма, по-грамадна дори от Версайския дворец, простряла се в дължина на хиляди метри.

И въпреки това, може и да е къщата на Итън. Все пак, това е само спомен на Сам, и ако той е от детството, размерът и мащабността нищо не означават. Къщата ще бъде невъзможно огромна.

Вече си по-близо и разпознаваш входната дъбова врата, която е с прозорче, закрито от тежка завеса. Протягаш ръка към гигантската месингова брава и се чувстваш като Алиса в Страната на чудесата, всичко е толкова огромно. Сигурно вътре ще откриеш големи столове, масивни огледала, чиния със сладки и картичка, върху която пише: „Изяж ме“.

Очакваш бравата да е заключена, но тя се завърта гладко като коприна. Двойната дъбова врата се плъзва.

И ти виждаш една малко момиченце. Познаваш го. Това си самата ти — или пък Сам. Истинско предизвикателство за всеки е да ви разпознае, дори и ти срещаш трудности, когато разглеждаш старите снимки.

Но ето че малкото момиченце вдига нещо, което държи в ръцете си. Статуя. Като че ли е малка гръцка статуя върху постамент.

Помниш това. Помниш деня, когато Сами я хвърли…

Статуята се разбива върху мраморните стъпала и се разпилява на стотици парченца. Парченцата бързо се стопяват като бучици лед върху горещ котлон.

А Сами пищи:

— Мразя те! Ти всичко рушиш! Ти си глупава, Джули!

И тогава виждаш себе си да препускаш нагоре по стълбите, преследвайки Сами.

Но защо не си вътре в Саманта както преди? Да не би защото ти самата също присъстваш като малко момиченце? Това задържа ли те отвън?

Толкова много има да се научи.

Ти следваш своето малко аз. Спомняш си този ден, твърде добре си спомняш яростта. Чуваш се как крещиш на Сами с хладнокръвен, жаден за мъст писък.

— Ще те убия!!

Но нещо е по-различно. Помниш добре този случай и все пак нещо ти се губи. Защо си толкова ядосана? Все пак тя не счупи твоята статуя. Защо трябваше изобщо да ти пука?

Вече си почти горе на стълбището и не препускаш, а стъпваш тежко по дебелия килим. Стигаш съвсем горе, но там няма никой. Коридорът на втория етаж се простира вляво и вдясно — като железопътни релси, водещи към безкрая.

Чуваш тропот. Постоянно бумтене. Следваш малката Джули вдясно, минаваш край врати и картини, край маси с цветя върху тях. Би искала да погледнеш картините. Може да са от важно значение. Но бумтенето те влече нататък, към изникналата пред тебе внезапно врата на килер.

Спираш и се вслушваш в ударите, в ужасяващите удари по вратата. Не може едно малко момиче да вдига толкова шум.

Знаеш какво става след това.

Спомняш си.

Малката Джули стои пред затворената врата на килера. Тя чува писъците от другата страна, от тъмния заключен килер.

— Пусни ме, Джули! Пусни ме навън! Не ми харесва тук!

Твоето малко Аз се прилепва до вратата.

— Тогава май не трябваше да се криеш там, малка лигло!

— Джули!

Оголен ужас се спотайва в този глас. Паника от това да си затворен в тъмно и непознато място, от усещането, че си в капан.

Виждаш как малката Джули се извръща и отдалечава.

Сцената се повтаря отново. После отново и отново, в безкраен цикъл малкото момиченце се отвръща от молещата я сестричка.

— Джули-и-и-и-и!

Проблясва лампичка.

Предупреждението идва от лентата, отчитаща физиологичното състояние. Проверяваш стойностите — пулс, респирации, ЕКГ, ЕЕГ — всичко е нормално. Но заложеното време в програмата изтича. Толкова скоро? По дяволите. Толкова неща още трябва да види. Какво става със Сам и Лиам? Има ли по-нататъшни промени във виртуалната памет? Какви бяха онези картини по стените? Какви тайни крият стотиците стаи в тази къща на фантазиите?

Не ти се иска да излизаш, но ако прехвърлиш лимита на времето, може да навредиш на себе си и на твоята близначка. Вашите мозъчни вълни са свързани, свързани са още по-интимно, отколкото някога би могъл да предположи доктор Сийгъл. И така — ще си отидеш по пътя, по който дойде — през вратата. Иска ти се да хвърлиш поне още един последен поглед във виртуалната памет на Сам.

Носиш се в нощта на разрухата, която някога е била живот за твоята сестра. Във вените ти се процежда дълбока, необяснима меланхолия.

Какво става тук?

Натискаш бутона Exit.