Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (13)

1

Веднага щом се върна в хотела, Джули се обади в Ню Йорк. Там беше малко след осем часа. Всички би трябвало вече усилено да работят. Зарадва се като чу гласа на доктор Сийгъл.

— Да, да. Офертата и докладът се оформят чудесно, точно по твоите инструкции. А сега ми разкажи за сестра си.

Той съчувствено изслуша медицинските подробности за състоянието на Сам, които го оставиха объркан като всеки друг.

— Не разбирам, сигурна ли си, че няма токсини?

— Разполагат с пълна токсикологична картина — всички тестове са отрицателни.

— Джули, никоя токсикологична картина не е пълна. Не е възможно да я изследват за всичко. Проверяват за обичайните токсини.

— Но дори да си имаме работа с някоя неизвестна отрова, ако тя наистина носи потенциала да те докара до кома, няма ли да афектира и ЕЕГ вълните?

— Не непременно. ЕЕГ вълните показват активността на мозъчната кора. Ами ако твоята сестра е била подложена на токсин, който уврежда подкорието на мозъка?

— Не се сетих за това. Възможно ли е?

— Какво зная аз за токсините? Нищо. Но из основи познавам състоянието на безсъзнание. А при толкова рядък случай като на сестра ти, може би трябва да се върнем до изходната точка и да си зададем въпроса — какво е съзнанието? В неврологичен аспект, разбира се. Засега не се интересуваме от епистемологията, значи трябва да перифразираме въпроса така: От какво се нуждае мозъкът, за да е в съзнание?

— От функциониране на мозъчната кора, разбира се — отвърна Джули. — И от възбудителния механизъм на ретикуларната активираща система…

— И от комуникацията между мозъчната кора и ретикуларната система.

Джули обмисли това. Ретикуларната активираща система не бе анатомично обособен орган — тя бе функционална единица, обхващаща горния мозъчен ствол. Значи връзката не бе частична.

— Ами ако мозъчната кора на Сам и ретикуларната система не комуникират — ако няма анатомично нараняване, а само функционално блокиране на връзката между тях? Каква ще е клиничната картина?

— Ще имаме неподвластен на дразнение човек, без реакции, с напълно нормални неврологични показатели.

— Точно така! И това описание пасва идеално на Сам — заключи Джули. Вече напипаха нещо. Усети как настръхна от възбуда: — Как ще докажем това?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна доктор Сийгъл. — Предположението е хипотетично. Ако разполагаш с история на заболяването, с някой, който е бил там, преди тя да изпадне в безсъзнание…

— Няма полза. Тя се заключила в стаята си…

— Тогава се страхувам, че ще се наложи да изчакаш, докато тя излезе от кома и да я попиташ.

— Никой не е сигурен дали тя ще излезе от кома. Тя…

Гласът на Джули секна, когато в мозъка й експлодира като бомба една идея.

— Джули? Още ли си…

— Ще я попитам! — извика Джули. — Боже, аз ще попитам Саманта!

— Точно в този дух. Тя трябва да се оправи скоро и…

— Не, не. Във виртуалната памет. Мога да навляза в паметта й и да открия какво се е случило през онази „загубена“ седмица.

От години не се бе вълнувала така. Беше толкова очевидно и просто. Всичко, което трябваше да направи…

— Не! — отсече Сийгъл с твърд, почти гневен тон. — В никакъв случай. Няма да го позволя.

Сякаш някой хвърли ледена вода в лицето й.

— А защо не, за бога? Ние прилагаме визуализацията върху субекти в безсъзнание. А Сам и без това е в безсъзнание. Имаме възможност за действително клинично приложение на технологията. Това ще е страхотен пробив.

— Не. Още не сме готови за това. Щях да имам силни резерви дори и да не ти беше сестра.

— Какво общо има това с факта, че ми е сестра?

— Нали си чувала максимата, че лекарите не трябва да лекуват членове на собствените си семейства? Е, при теб това важи с двойна сила.

— Аз не съм лекар и няма да я лекувам.

— Връзката ви е твърде лична. Тя е твоя сестра. Ти ще навлезеш във виртуална памет, в която сама си участничка. Ти си вътре, Джули. Помисли ли за това?

— Ами, не…

Съвсем откровено, не бе помислила. Мисълта я разтревожи.

— Ти ще се сблъскаш със самата себе си, не непременно каквато си била, а с възприятието на твоята сестра за теб. Както сама си ми казвала, а вие двете сте имали бурни сблъсъци, следващата среща няма да е много приятна.

— Ще успея да се справя.

— Доколкото те познавам, мисля, че сигурно ще съумееш да се справиш. Но има още един фактор, който още повече ме притеснява.

— Кой е той?

— Генетичният фактор. Нали ми каза, че двете сте идентични близначки?

— Да.

— Значи вие не само си поделяте едно минало, но също така и идентичен генотип. Тази комбинация е непредсказуема и сигурно много опасна.

— Не виждам защо.

— Помисли, Джули. Софтуерът за визуализация на паметта действа чрез установяване на енергийна връзка между твоите мозъчни вълни и тези на субекта. Досега компютърът не е срещал затруднения в диференциацията между експериментатора и субекта. Но той никога не е бил и предизвикван с двойка идентични близнаци. Ами ако вашите мозъчни вълни са толкова сходни, че той да не може да ги отличи? Какво ще стане, ако вложиш част от себе си у Сам или й отнемеш част от нея?

— Не ми казвай, че считаш наистина това за възможно. Звучи много отвлечено.

— Такава е и програмата за визуализация на паметта. Но тя действа, нали? Не мога да си представя да се оплетат мозъчни вълни при нормални обстоятелства, но при идентични близнаци… не знам. Резултатът може да се окаже неприятен или направо разрушителен — и за двете ви.

Джули овладя едно потръпване. Вероятността бе обезпокоителна, но нищо повече — просто една вероятност. И при това съвсем хипотетична. Нямаше да позволи това да я спре.

— Тази причина е спорна — казваше доктор Сийгъл. — Но ти и без това нямаш достъп там до специализиран компютър и не разполагаш с необходимите софтуер и хардуер.

— А какво ще кажеш за Интернет? Може да осъществя достъп до главния компютър чрез Интернет.

— Хм. Едва ли ще има достатъчен обхват.

— Добре, тогава ще използваме сателитната връзка — точно както направихме, когато демонстрирахме визуализацията на паметта пред Националната научна асоциация във Вашингтон.

— Забрави, Джули. Няма да го направиш. Аз не ти позволявам.

Гневът я разтърси:

— Изчакай една проклета минута! Аз също съм част от този проект. Нямам ли право на глас? — Тя се овладя.

Доктор Сийгъл замълча за малко.

— Разбира се, че имаш. Но аз все още съм шеф на проекта и няма да подложа на риск моя изследовател номер едно, моя най-добър ум, за когото случайно съм много загрижен — на такъв опасен и безразсъден експеримент.

— Експериментът не е безразсъден. Това значи много за мен, Мордекай.

Тишина от другия край на линията. Тя никога не го наричаше на малко име — дори не мислеше за него по този начин.

— Означава много за мен — продължи тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Трябваше да го направи. Джули знаеше, че няма да се успокои, докато не види виртуалната памет на Сам.

— Може да намерим някой друг да навлезе в…

— Няма друг. Аз съм най-добрата и ти го знаеш.

— Точно затова не искам да те подлагам на риск.

Джули бе разтърсена от безмълвна ярост. Накрая…

— Тогава напускам.

Тя го чу да си поема рязко дъх:

— Не говориш сериозно!

Може да съм сериозна, а може и да не съм, помисли си тя. Моментът не бе подходящ да му поставя ултиматум. Беше уморена, гладна, гневна и достатъчно раздразнена, за да хвърли телефона през прозореца.

Но сега вече го каза и нямаше да се отрече от думите си. Оставаше й само да се моли той да не се съгласи.

— Сериозна съм — каза тя. — Щом моите желания, моите нужди значат толкова малко, тогава няма смисъл да продължавам с този проект. Ти сам ми каза да дойда тук, да възстановя връзките със семейството си, да съм съпричастна. И точно това правя — съпричастна съм. Освен това имам знанията и опита да се опитам да спася живота на сестра ми или поне нейното съзнание, а ти ми обръщаш гръб.

— Аз не ти обръщам гръб!

— За мен е така. И слушай, не възнамерявам да те умолявам. Представих ти предложението си. Имаш номера ми. Ако промениш мнението си, уведоми ме. В противен случай сбогом, доктор Сийгъл!

— Джули!

Тя затвори.

И почувства внезапна слабост.

Трябва да съм полудяла!

Проектът за визуализация на паметта представляваше най-важното нещо в живота й. Бе му отдала всичко, което имаше — ум, сърце, душа, по дяволите! А сега рискуваше всичко заради една прищявка.

Но и доктор Сийгъл беше важен за нея. Можеше да загуби и него.

Тя отиде до прозореца и впери очи в пейзажа навън, без да го вижда в действителност. После се обърна и закрачи из стаята, като се опитваше да не гледа към телефона.

Той ще се обади. Сплете пръсти — бяха влажни и лепкави. Ще се обади след пет минути, след десет. Трябва да се обади!

Наистина ли?

Тя бе сърцевината на екипа му. Без нея той щеше да се върне в началото или поне близо до него.

Ами ако го бе притиснала твърде много? Звучеше непреклонен, когато й се противопостави.

— Хайде! — каза тя, като се обърна към замлъкналия телефон. Втренчи се в апарата, искаше да звънне: — Хайде!

Внезапното прозвъняване я сепна. Тя удивено загледа телефона. Устоя на импулса си да грабне слушалката. Прехапа устни и го остави да звънне отново… и отново.

Накрая протегна ръка като си мислеше „ако е Итън, ще запищя“!

— Ало?

— Сериозно ли говореше за напускане?

Гласът на доктор Сийгъл. Коленете й омекнаха от облекчение и тя се отпусна върху леглото.

— Нямам навик да казвам неща, които не мисля — отвърна тя като избегна прекия отговор.

— Зная това. Ето защо се обаждам. Няма ли никакъв начин да те вразумя?

— Не.

— Не обичам ултиматумите и мразя шантажа, но ти не ми оставяш голям избор.

— И аз не ги харесвам — отвърна тя и това със сигурност беше истина. Мразеше да го поставя в такова положение, но трябваше да направи това. — В състояние съм да помогна на сестра ми и да направя пробив в същото време. Не мога да приема „не“ за отговор.

— Действително ли се опитваш да помогнеш на сестра си? Наистина?! Или просто искаш да опиташ нещо ново?

Добър въпрос: за Сам ли щеше да направи всичко това, или за себе си? Почувства се неудобно. И не отговори.

— Имай ми доверие, моля те!

Дълга пауза от другия край, после — дълга въздишка.

— Добре. Не ми харесва. Искам да се запише, че съм се противопоставил срещу цялата тази работа и ще ти позволя само при условие, че непрекъснато ще те контролирам чрез сателитната връзка, когато навлизаш във виртуалната памет на сестра си.

— Мога да го преживея — отвърна Джули.

— Не съм толкова сигурен, но наистина се надявам.

Сега, след като го насили да се предаде, тя почувства вина.

— Не бъди толкова злокобен, доктор Сийгъл. Ще бъда добре. Кога можеш да изпратиш всичко?

— Не зная. Трябва да събера материалите — имаш ли там достъп до сателитна чиния?

— Сигурна съм, че ще мога да си осигуря. Да очаквам пратката утре?

— Утре? Невъзможно!

— Тогава вдругиден. Не искам да бездействам. Не знаем причината за тази кома или какви са мозъчните процеси. Увреждането може да прогресира. Тя може да умре, доктор С. Всеки ден отлагане…

— Добре, добре. Ще опитам с Ди Ейч Ел и ще разбера дали могат да доставят пратката вдругиден.

— Отлично!

Те обсъдиха подробностите по изпращането и приключиха разговора в почти пълно съгласие. Доктор Сийгъл вече отстъпваше. След като бе преодоляла първоначалната му съпротива, Джули очакваше от него да стане възторжен съучастник.

А сега следващото препятствие — чичо Итън. Летвата щеше да е висока.